ГРОТЕСКНА МЪДРОСТ
Твърде рядко и днес се среща снаха и свекърва да се обичат.
- Едно на хиляда може да е, а дори и едно на милион! Тази толкова ясна и проста истина е валидна за много млади жени, но не и за Мария. Тя обикна своята свекърва още от първия ден, от първия час в новия си дом.
По зодия ли си паснаха, по характер ли си допаднаха, не се знаеше, но докато живяха заедно и една крива дума не си казаха. Затова, когато свекърва й почина, случи се внезапно, изненадващо за всички, Мария трудно го изживя. Запомни този ден завинаги.
Тя самата се нагърби и пое върху плещите си всички задължения по погребението - от некролозите до наемането на хора да изкопаят гроба. Преоблече мъртвата и я приготви за последния й път.
Въпреки че мъжът и свекърът й бяха до нея, тя сметна за свой дълг да поеме този товар сама. А той не беше малък. Изпратиха старата жена до вечния й дом в големи юлски горещини, такива каквито знойна Тракия от много време не помнеше. Под черната забрадка, там, на гробищата за Мария беше ад. Тя за малко щеше да припадне, но намери сили да издържи.
На годината, загрижена за надгробния паметник, тя подкани съпруга си, който като научен работник все беше зает в ходене по симпозиуми и научни конференции или изнасяне на лекции в учебни заведения в други градове. Беше повечето време далече от дома. Напомни му, че трябва да оградят гроба с циментов бордюр, да сложат ограда. Намериха за това най-добрите майстори и спазиха срока за поставянето на мраморна плоча. С надпис - така, както повеляваше обичаят и както те смятаха, че трябва да бъде.
Мария извърна лице към съпруга си и много тихо сподели:
- Изпълнихме дълга си.
- Да. Изпълнихме го. Сега можем да сме спокойни.
Свекърът на Мария обаче остана тъжен и угрижен. След смъртта на жена си той съвсем се промени. Стана замислен и мълчалив. Един ден той пожела да поръча паметник и за себе си. Искал да го сложи до нейния, още сега - там, където щяло да му бъде мястото.
- Не, татко! - възрази му Мария. - На жив човек паметник не се поръчва.
Съпругът й също я подкрепи:
- Ти, какво, тате? Смяташ, че ще те оставим без паметник.
- Не, но исках, за по-сигурно, аз сам да си го поставя… още сега. Така… да съм спокоен, че ще съм до нея! - поясни желанието си той.
- И таз добра! - каза Мария. - Съмняваш се, че ще те пренебрегнем. Няма да ти направим същото уважение? Не се безпокой за такива неща. И на тебе ще направим паметник, и много по-хубав дори, но тогава, когато му дойде времето, когато е прието да се прави. Не сега. Сега не бива.
- А бе, така ама…
- Няма ама - отсече синът. - Ти сам как ни учеше, как ни съветваше? На жив човек паметник не се прави, а когато се поставя да е минало година от смъртта. Не по-рано! Защото така е правилно, така е прието.
Старецът се вълнуваше за друго и занарежда трескаво и на пресекулки:
- Там до нея искам да ме сложите. Не искам другаде. Пак да сме един до друг, за да мога да си говоря с нея. Все забързани бяхме, не можахме всичко да си кажем. Тоя живот не ни стигна за това. Пък ние имаме още много неща да си казваме - рече старият човек и очите му се насълзиха: - Така ми се ще сега да я чуя. Една дума да ми каже само. Ех, - въздъхна той - да имаше сега поне един телефон до оня свят, само да й чуя гласа. Ама на - няма.
Така говореше старецът. Другите трудно вникваха в мъката му, затова той все повтаряше:
- До нея искам да ме сложите, до нея ме погребете.
Страхуваше се, че като високо образовани и интелигентни хора синът и снахата ще подценят старите традиции, няма да се съобразят с желанието му и ще пренебрегнат даденото пред него обещание.
- А, бе, млади. Нали ги знаеш - казваше свекърът - науката ги тегли. Недоглеждат много-много обичаите ни.
Не мина година и старецът се поболя. Залиня няколко месеца и легна на легло. Поболедува малко и почина. Не беше толкова от тежестта на годините, колкото от мъка по жена си.
Случи се в люта зима.
През този ден непрекъснато валеше ту сняг, ту дъжд. Вееше страшна лапавица. Дъждът често преминаваше в малки зрънца, ситни като просо. Те се стелеха по земята като дребна, ледена суграшица. Валежът беше плътен и сякаш бяла, мразовита пелена покриваше земята, небето и всичко наоколо. Студеният северен вятър пронизваше дълбоко и обледеняваше улиците като стъкло. Поледицата правеше трудно движението не само на коли, но и на хора. Синоптиците предричаха още по-лошо време, а органите на КАТ по радиото препоръчваха да не се пътува безпричинно с автомобил, а само в крайна нужда.
Съпругът на Мария се опита да разчисти снега пред гаража, но това сега се оказа много трудно. Снежната грамада се бе натрупала толкова много, че като бяла барикада преграждаше пътя към големите железни врати. Отгоре снегът бе запечатан с ледена коричка, а вътре бе воднист и мек и залепваше по лопатата. Отстраняването му в такова време се оказа трудна и непосилна задача. Разчистеното веднага се покриваше с лед и върху него човек едва успяваше да се задържи изправен.
Вятърът издухваше от лицето и последната живителна топлинка и го вледеняваше. Вкочанените пръсти трудно държаха лопатата. Снегът, натрупан отпред, беше толкова много, че денят не би стигнал да се изрине. Да се отвори просека към уличното платно изглеждаше невъзможно.
По правило, никой не опесъчаваше пътищата, докато не спреше снеговалежът. В дома на починалия се отказаха да вадят колата.
Всички грижи за погребението отново пое Мария. Най-трудно беше на гробищата. Да се изкопае сега гробът, за да бъде погребан свекърът до свекървата, както бе заръчал приживе, беше неосъществимо. Беше съвсем невъзможно, въпреки твърдото обещание, което бяха дали. При стеклите се метеорологични условия сега за това не можеше дори да се говори. До нейния гроб в такова време не можеше дори пеша да се отиде по-близо, камо ли да се копае.
Наложи се да използват предварително изкопаните с багер, на петстотин метра встрани, стандартни гробове. Но и те трябваше да се дооформят, защото машината ги беше оставила в долните краища овални. Но да почистят от непрестанно навявания вътре сняг не беше никак лесно. Снегът често преминаваше в дъжд. Мокреше всичко, а леденият вятър втвърдяваше влажните дрехи и те потракваха при всяко движение на тялото като ламаринени.
Тя се разтича за ковчег, некролози и подготви, според традицията обяд за след ритуала.
Оловно-сивите облаци бяха легнали ниско и сякаш притискаха всичко живо надолу. В далечината хоризонтът тъмнееше и не можеше да се различи къде свършва земята и къде започва небето. Вятърът мяташе на разни страни дъжд, сняг, лапавица. Човек оставаше с усещането, че земята и небето са се слели в едно, без всякаква видима граница помежду им. Беше адски трудно дори да се стои изправен под открито небе, камо ли да се върши нещо.
Още по-мъчително бе в такова време да се носи ковчегът. Въпреки това, в определения час всички тръгнаха. Заради лошото време дойдоха много малко хора да се простят със стария човек. Малката траурна процесия се точеше едва-едва и хората вървяха бавно, трудно и пряко сили. Затова, че беше много студено, погребаха мъртвеца много тихо и набързо.
След погребението животът си тръгна по старому и полека-лека зимата се изтърколи. Само кошмарът от този ден остана задълго в съзнанието на мнозина и най-много на Мария. Освен всичко друго, което изпитваше, тя се чувстваше и виновна, че не удържа на обещанието си. Не спази уговорката и не изпълни заръката на свекъра си - да го погребе там, където той искаше. Това последно желание на стария човек остана оскърбително пренебрегнато, несбъднато, неуважено.
- Не устояхме на думата си - казваше всеки път тя като си спомнеше за този ден и сълза се стичаше по лицето й.
Съпругът й я успокояваше:
- Невъзможно беше в ден като тогавашния.
- Знае ли човек в какъв ден ще умре?!
- А денят тогава беше наистина ужасен.
- Да. Кошмарен ден беше.
Не й се искаше на Мария да си го спомня. Не беше необходимо да й припомнят колко труден за нея е бил този ден. Неговата тежест тя изнесе на гърба си. Цялата.
Когато се навърши една година от смъртта на свекъра й, тя поиска да преместят стареца до жена му. Оказа се, че парцелите около свекървата са заети, а правилникът на гробищните власти забранява такъв вид препогребвания. Необходим бил период от осем-десет години, което като правило се спазвало. За това време мъртвите изтлявали напълно. Едва тогава се получавало разрешение за подобно преместване.
- Значи толкова време му трябва на човек, за да се превърне отново в пръст - учуди се Мария.
- Въпросът със смъртта е сложен - каза съпругът на Мария. - Той е стоял в центъра на внимание на редица философи още от времето на Хераклит, Сократ, Платон.
Много образованият й съпруг - с две успешно защитени научни степени в професията си, за да отклони вниманието на съпругата си от неприятния спомен предпочете малко да пофилософства. Мария бързо влезе в темата, с голяма ерудиция тя също имаше отношение към въпроса.
- Стоиците Монтен, Декарт, Спиноза и Кант, като много други са обръщали внимание на тези неща - потвърди тя.
- И в по-ново време смъртта е вълнувала философите.
Мария го погледна с разбиране. Тя уважаваше и ценеше научните познания на съпруга си.
- Хегел, Шопенхауер, Ницше и Фройд също са писали много за смъртта - добави той.
- Дори Гьоте…
- О, великият Гьоте в творчеството си й отделя достойно място.
- Религиозни философи като Паскал дори застъпват становището, че смъртта е оказвала хипнотизиращо въздействие на хората.
Разговорът им неусетно се задълбочи. Съпрузите, които работеха в сферата на хуманитарните науки, изпитваха желание да споделят не само общочовешки ценности, но и своите философски виждания.
- Екзистенциализмът дори превръща смъртта, едва ли не, в основен предмет на философията.
- И с право. Смъртта е велико нещо. И светският, и религиозният екзистенциализъм също й отделят място.
- Сартър говори и за свободата на духа.
- “Човекът - това е цялата земя” - е казвал френският философ.
- “Човекът! Той е навсякъде, той е отговорен за всичко.”
- Мъдри са били философите. От стари времена са стигали до велики прозрения.
- Най-великото от които е, че е мъдростта е знание не за живота, а за смъртта.
- Това не беше ли според Спиноза? - попита Мария.
- Да - отвърна съпругът й. - Според него е - потвърди бързо той.
На годишнината все пак спазиха традицията и поставиха на гроба ограда с циментов бордюр и онзи паметник, който покойният толкова много искаше. Но Мария се чувстваше неудовлетворена и само половината изпълнила това, което беше обещала приживе на стареца.
Една нощ тя сънува свекъра си:
- Добра снаха беше - каза й той. - Ама, на! Не стана тъй, както заръчах, не изпълнихте последната ми воля. Ето, няма я нея до мен, лежа сред чужди хора.
Този сън й се явяваше на няколко пъти. В него нощем непрекъснато се повтаряше един и същи упрек. Стана толкова натрапчив, че започна да я плаши. Имаше чувството, че щом затвори очи и пак ще дойде, ще се появи отново. Мария сподели със съпруга си:
- Неудовлетворена съм - каза тя. - Престъпихме си думата и не стана на неговото, а толкова ни вярваше, толкова беше сигурен, че ще го уважим.
- Не сме виновни - възрази съпругът й. - Ти знаеш какъв ужасен ден се случи тогава. По-труден ден от онзи сме нямали, не помня да сме имали.
Мария не отвърна нищо, а натрапчивият сън все я съпровождаше.
- Далече ме сложихте - казваше в съня й свекърът. -Далече е и сега една дума не можем да си кажем с нея. Телефон поне да имаше.
Мария се събуди. Тя дълго премисля съня си. Заспа, но натрапчивият упрек пак последва:
- Телефон да имаше поне!
През деня Мария отиде до магазина за електрически уреди и купи телефонен апарат. Много модерен, с бутони за цифрите. Тя отиде при роднини на съпруга си и още от врата започна с думите:
- Бог да прости свекъра - каза тя и им поднесе кутията с покупката. - Приемете това от мен. За неговата душа ви го давам.
На другия ден тя сподели постъпката с мъжа си.
- Не знам дали неговата душа сега ще се успокои - каза той. - В неземното състояние, в което се намира едва ли ще усети доброто ти намерение?
- Неговата може да не усети, - каза тя - но моята ще се успокои - и излезе права.
От този ден нататък тя съвсем престана да сънува свекъра си. Той повече не се появи в съня й.
- Животът е пълен със изненади - каза Мария.
- И със загадки - добави съпругът й. - Такива има и в математиката, и във физиката, и в биологията. Дори в историята.
- Най-вече с всичко онова свързано с човека. Дълбока мъдрост има в това да подариш нещо в името на мъртвия.
- Странна мъдрост! - отвърна съпругът й. - Странна и повече гротескна.
- Гротескна, но работи - отвърна Мария. - Тази нощ отново не го сънувах. Нека сега философите, които често споменаваме, да ми кажат защо е устроен така човекът. За първи път от седмици не ми се е явил насън.
- Трябва да се примирим - отвърна съпругът й - с невъзможността за разгадаването му.
Тя го погледна озадачаващо.
- Може би - продължи той - и през целия си живот не ще узнаем защо се случват с нас тези неща?
След години, когато гробищният правилник позволяваше това, те разкопаха и препогребаха стария човек до жена му. Смениха и плочата - нова за двамата.
Мария загледана в надгробния паметник с двете имена си спомни за последните дни на двамата старци и колко й бе трудно да им отдаде последната си почит към тях.
- Човек никога не знае в какъв ден ще умре - каза тя.
- Нито това, къде и кога ще се превърне отново в прах -допълни съпругът й.
- Така е - отвърна Мария.
- Тази стара, колкото цивилизования свят гротескна мъдрост е занимавала толкова много философи - каза съпругът й.
- А всичко е така просто - отвърна тя. - Където и да е човек винаги търси успокоение на душата си - и тя с умиление погледна новия паметник на двамата старци, донесъл им онова удовлетворение за изпълнен дълг и вътрешен мир, към който и двамата се стремяха толкова отдавна.
