Люлин Занов

БИТОЛЯ

В памет на баща ми

За тебе бях чувал татко да казва,
че си вълшебен, невиждан град,
но черния дявол така ни наказал
и разделил той брата от брат…

Но мигове светли все пак изгрели
след толкова тежки и зли лета…
Моми обикнали воини смели,
в сърцата им пламнала любовта!

Калина, Милица и Серафина -
от снимките стари греят и днес.
Момичета светли и префинни
живеят на нашия селски адрес…

Разбрах защо те обичаше татко,
та ти си досуща наша земя!
Когато те зърнах, макар и за кратко,
признавам си, Битоля, онемях!

И срещнах земни, приветливи хора,
с открити и честни, топли очи.
Дори езикът ни също говорят…
А дяволът нека да замълчи!

Защото сърце на враг се не дава
и нито за спомен скъпия лик!
А странната обич и в мен продължава -
в сина на оня прекрасен войник!

В ОХРИД

Клименте и, ти Науме,
спите ли заупокойно?
В този свят луд и безумен
никъде няма спокойно!

Днешните ваши правнуци
раснат под чужди джамии…
Същи духовни евнуси?!
Грешката кой ще изтрие?

Отче, сега се досещам
що сърцето ти тътне -
нищичко свято насреща…
Как срама ще преглътнеш?

Във вековните манастири,
и, макар с очи протрити,
греят светци - богатири
с нашата вяра в гърдите!

И душата ми се въззема -
лястовичка снежнобяла,
в Охрид, тъй бял и неземен -
птица към Бог полетяла!

МАКЕДОНИЙО

Охрид раздаде старото злато,
а селата - черешовия цвят -
да спасят и накичат богато
своя свиден и най-очакван брат!…

Ти за мен не си друга държава,
твоето време не е само било…
Нашата кръв и днес продължава
да пулсира зад твойто чело…

Накъдето и взор да обърна
от била и градове, езера,
с нежност свята там все ще прегърна
мой побратим или моя сестра…

Всяка крепост и камък, и шумка,
всяко твое най-малко селце,
ми говорят, не - тъпан ми думка,
с отмаляло от обич сърце!

И Биляна простира платното,
и очаква със поглед свенлив
сватове скъпи иззад селото…
Кой ли с нея ще бъде щастлив?

———–

* Цикълът стихове бе написан след разходка из Западна България, преди „великите” и по-малко велики сили да я прекръстят на Северна Македония… бел. авт.