Георги Майоров

И до днес се водят разгорещени спорове: имало ли е или не фашизъм у нас. Книгата на писателя Петър Андасаров ,,Безсмъртничета” (БП, 2019, трето издание), художествено-,,документално” в стихове, по категоричен начин доказва: Да! Имало е!

Като съвременник на Петър Андасаров, отдавна срещах отделни негови публикации за малолетните герои на антифашистката съпротива, но събрани в една книга сега ми дойдоха в повече. Слисах се. Не мога да я подхвана. Срам! Той е автор на тридесетина книги с поезия, публицистика и стихове за деца, преведен е по целия свят, а аз да не мога да напиша два реда за него.

Объркан, оставих се на времето, дано се съвзема. Отдъхвах на вилата в летните месеци, докато мислите ме събудиха от кошмара на зверствата. И се заредиха съновидения.

Сякаш босоногото момче Петър Андасаров от Елешница се видяло на местата на невръстните герои. Затова е така истинен в покъртителните зарисовки, на които не може да се устои безчувствено. Учудва ме как сърцето на автора е издържало на толкова тежки преживявания.

Издържал е, защото сам беше изживял спазмите на бедността в борбата за живот и в книгата успява да извади тази борба от прегръдката на политиката. Очиства комунистическия идеал от мистерията и го превръща в обект за изследване от честното слово.

Съзнавам и колко е трудно това. Но нали, от друга страна, сами изживявахме и се възхищавахме на чутовния живот на тези деца-герои, станали безсмъртничета от поетичния екстаз на така земния поет Петър Андасаров.

Той е гребнал смелост от тях, за да вижда и себе си в своята паралелна борба в живота за живот.

Усещам как сам оцеляваше с голямата вяра и надежда за достоен и достъпен за всички по-човечен свят. Този светъл лъч е и вододел в цялостното му творчество.

И извиси прототипите в книгата до висотата на поетичното изкуство като свое оригинално творческо изживяване, изтръгнато от натуралната първичност, превърнато в изкуство.

Петър Андасаров сякаш е под сенките на вечно заоблаченото ни небе от борби за свобода, та препуска към невидими и невидяни хоризонти, всякога изправен в стоицизъм, неотклонно взрян в своето време.

За разлика от писъка на куршумите и съсъка на сабите в омразата на фашистите, гласът на поета е сдържан, няма възклицания, а стене заедно с болката на страдалците-безсмъртничета.

Не пее. Картините не са за песни. Разказва съдби - поезия в реални сказания. Намерена е най-подходящата тоналност за всяка творба.

Дълбоко съпреживява съдбите на своите герои. Точно те снижават амплитудата на неговите ноти - както заглъхва плача на майките и бащите, които преливат клетите гробове не с вино и хладка вода, а със сълзи и горки въздишки.

Сполучен е и контрафонът на мъченическите разстрели - сред засмяната природа вилнее омраза и смърт:

На тънкото ушле черешки
закичил е усмихнат май.
А ти от болки нечовешки
вървиш към своя край. (,,И болен е денят от красота”, за Марийка Александрова Мъглова.).

Срещу омразата възправя красотата на света, на поезията. Срещу бруталността - естетиката.

Подобен контрафон има и в стиховете ,,Върху камък извисен”, ,,За да спасиш от смърт”, ,,Цветчета, люшнати от вятър”, „Разстреляната сватба”, „Снегът от погледите им извира” и други.

Отправните биографични думи за отделните герои като анонс в началото на всяка поемка или балада (не преувеличавам като така ги наричам), освен като топонимия, те са маркери, които показват, че фашизмът е вилнял по цялата земя българска. А у нас нямало фашизъм, нали?!

Това е една мъчително изстрадана книга - с прагове от алегории на смъртта и контрапунктове на младостта, на отнетата младенческа радост и нецъфналите мечти. Оратория на несбъдната свобода на невръстни герои в борбата за живот.
Авторът едва сдържа своя потрес от зверствата:

Каква жестокост! О, каква
пред погледа на Бога.
Човекът-звяр понесъл е това,
но аз не мога!. („Наистина ли?”).

Цялата книга бележи изтръгнатите акорди на очакваната свобода - да не „забравяме цената й!”. И следващото поколение да стане на героите-деца „безсмъртното им продължение”.

Звучи и като заключителен акорд на стихосбирката , за да отекне в епилога с „Посрещане на свободата” и нейния възпев: „С усмивката на слънцето да останеш / в България за вечни времена”.

От съпреживяното с героите си, авторът решително стъпва в „пожара на барбата” за нов живот, търси нови жертви на фашизирани хора, за да окръгли един цялостен венец на най-младите борци в антифашистката съпротива.

Няма фалш, няма надута тоналност, а съизживяване на събитията и коварната разправа с невръстните деца и юноши. Гребнато е от чистия извор на българския поетичен родолюбив дух.

И ако има голямо родолюбие в тази книга и поука, те не са отправени към децата, а към големите хора, които държат в ръцете си свободата и правдата, които трябва да бъдат строго отговорни за поведението и делата си; да не се повторят издевателствата над човешкия живот и посичане на мечтите и крилата на младото поколение - надежда и бъдеще на България.

В цялостния сюжет на книгата няма дори един белег на лъжемемоаристиката от комунистическото време. Дори думи като идея, идейност и подобни етични категории липсват в лексиката на поета. Естетиката и поетичното майсторство са доминантите в стиховете. Прибавям и оригиналната, с дълбока символика, илюстрация на художника професор Иван Димов.

Графичното оформление е толкова сполучливо, че то е нещо повече от художественост, то е нотиране на текста. И в мене книгата отеква като либрето на музикална творба. А композитор може да извая и нотите.

Тази творба на Петър Андасаров сякаш е музикална партитура, нотопис в пълна хармония с цялостната атмосфера на времето. С неговия „аранжимент” четях книгата и като музикална творба, която с драматизма си заслужава такава класация.

Музика на младостта и смъртта, на смъртта и дълголетието. Пророческа мисия и мистерия на поетичния дух. За това спомага и намерената вярна композиция на тази епична поетика.

Изградена е в класически стил - пролог, 65 портрета на безсмъртничета, епилог с възпев на свободата и послеслов. Вселена от светлина и мрак; невръстна любов и презряла омраза; синьо небе и черна морава; мечта в зенита и гроб на мечтата.

Несрещани страдания за по-светъл ден. Все полюси на крайности в морала, впримчени в поезия. И са избегнати всякакви идеологеми.

Всред мракобесието на фашизма да изваеш най-светлите тонове на поезията е признак на високото изкуство.

Както в цялостното творчество и в тази си книга Петър Андасаров е ясно разпознаваем. Неговото писане е семпло, чувствено, честно. С вградена в себе си обич към род и родина.