Павлина Павлова

откъс от историческия роман

“Капката копае камъка не със сила, с постоянство” - “Gutta cavat lapidem non vi set saepe cadendo”.

Успява онзи, който търпеливо
и ден, и нощ преследва свойта цел.
Щом радваш се на гордия орел,
ти пример взел, не спирай да откриваш
пътеки нови - като него смел!

Кога служим на Бога? Когато изпълняваме Божиите заповеди чрез света литургия, свето кръщение, благовестието, молитвата, но също и като четем благочестива литератира. На Бога трябва да се служи постоянно, а не само по време на общите служби. Но и по време на тях, като говорим на разбираем език, позволяваме на миряните с едни уста и едно сърце да хвалят Господа.

Много се вълнувах, защото за първи път щях като свещеник да се изправя пред отворените царски двери и да изнеса литургия на оглашените в съслужение с дякон Видимир.

За празничното богослужение трябваше да съм облечен в празнични одежди. Върху стихара (дълга бяла ленена риза), поставих епитрахила, наръкавниците, препасах епитрахила с пояс, който символизира “урбус” или кърпата, която Христос е препасал на Тайната вечеря при измиване нозете на своите ученици. Най-отгоре облякох фелон - символизираше багреницата, в която облекли Христос, за да го съдят. Не забравих да си сложа и палицата или набедреника отстрани, символ на духовен меч или на словото Божие.

Митрата или Тройната диадема беше цялата в позлата, украсена с иконки, скъпоценни камъни и в духовен смисъл трябваше да напомня за трънения венец, сложен върху главата на Спасителя, и платното, с което е била обвита главата му при погребението, но всъщност много приличаше на императорската корона.

И тук настъпваше моето вътрешно раздвоение - защо беше тази помпозност? Би могло да се изработи един обикновен венец като онзи, на Спасителя. А и тези натруфени и скъпи дрехи, които по-скоро имитираха дрехите на императора, отколкото облеклото на Спасителя, кому бяха нужни? Свещеникът не е в дрехата, той е във вярата, която носи и споделя.

В богослужението участваха като помощници и дякони, и поддякони, четци, певци, свещоносци и прислужници, все църковнослужители. Обикновено за прислужници или шетачи в светия Олтар се поставяха деца, облечени в стихари, препасани кръстовидно през гърба и гърдите с орари, предварително посветени, за да имат право да влизат там.

Вратата на главния олтар, както и всичко около него, беше ювелирна изработка от злато. Светите утвари за службата бяха подредени в очакване да ми послужат. За кой ли път плъзнах поглед по златното разпятие с рубини на местата, където са били пироните, приковали тялото на Спасителя към кръста.

Когато настъпи време да започна светата литургия, застанах пред светия престол, поклоних се три пъти, след което с издигнати нагоре ръце тихо се помолих:

- Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, съкровище на благата и подателю на живота! Дойди и се всели в нас, очисти ни от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души. Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение… Господи, отвори устните ми и устата ми ще възхвалят Твоята хвала…

След това целунах светото Евангелие и светия престол, взех с двете си ръце Евангелието и като го изправих, продължих:

- Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков!

Докато правех кръст над светия антиминс, целувах Евангелието и го поставих върху него, а миряните отвърнаха:

- Амин!

- С мир Господу да се помолим!

- Господи, помилуй!

Продължих с литургията на Свети Йоан Златоуст. Тя ми беше любимата, с особена жар отправях тайните молитви.

Пеенето на определените за деня тропари и кондици придаваше тържественост и сякаш ни свързваше с небесните херувими и серафими. Много харесвах тропара “Единородний Сине” и пеенето на Блаженствата.

След като четецът обяви апостолското послание на св. апостол Павел до Римляни, благослових кадилницата, взех я и започнах да кадя светия престол, наоколо жертвеника и целия свят олтар. Излязох на солея през царските двери и, обърнат на изток, прикадих светите икони на иконостаса, след това се обърнах и започнах да кадя архиерейския трон, клиросите и народа. После пак на изток, само иконата на Спасителя и Пресвета Богородица, влязох в Светия олтар и като покадих пред светия престол, оставих кадилницата. Беше време да отправя молитвата преди Евангелието.

Следваше четене от светото Евангелие.

Щом прочетох страницата, целунах я и оставих Евангелието на Светия престол.

И както бях застанал пред него, продължих със сугуба ектения.

И докато миряните пееха бавно: “Господи, помилуй!” завърших така:

- Вие, които сте оглашени, излезте; оглашени, излезте; вие, които сте оглашени, излезте, и никой от оглашените да не остане! Ние, верните, пак и пак с мир Господу да се помолим!… “Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, а само онова, което е добро за окуражаване според случая, за да принесе благодат на тези, които слушат. Не наскърбявайте Святия Божи Дух чрез начина си на живот. Помнете, че той ви е припознал като свои собствени и ви е обещал, че ще бъдете спасени в деня на изкуплението. Оттървете се от всяко огорчение, ярост, гняв, вик и хула заедно с всяка злоба; и бъдете един към друг благи, милосърдни; прощавайте си един на друг, както и Бог в Христос е простил на вас.” (Ефесяни 4:29-32). Защото и Матей се позовава на думите на Иисус: “Ако някой каже дума срещу Човешкия Син, ще му бъде простено; но ако някой говори против Святия Дух, няма да му бъде простено нито в тоя век, нито в бъдещия.” (12:32).

Направих кръстен знак и ги благослових с думите от Коринтяни:

- “Благодатта на Господ Иисус Христос, любовта на Бога и общението на Святия Дух да бъдат с всички вас.”!…

Така започнах своето свещеническо дело. Четях молитви за изцеление, приемах изповеди, венчавах, кръщавах, опявах починали.

А от Рим започнаха да пристигат новини за чудесата, които вършели мощите на Константин-Кирил Философ - изцелявайки всяка болест и слабост и давайки облекчение на страдащите.

През август крал Людовик Немски заболял внезапно, тъкмо когато се готвел да нахлуе във Великоморавия. Начело на войската застанал най-малкият му син - Карл Дебели - нападнал крепостта на Ростислав Микулчице, разбил войската му, опожарил и разрушил всички негови укрепления и заграбил съкровищата му. Вследствие на което Ростислав бил принуден да подари старата си столица Микулчице на своя племенник Святополк.

Скоро станаха известни някои подробности: когато войските на Людовик Немски, водени от двамата му синове, нахлули в земите на двамата моравски князе и подложили на сеч и разорение всичко по пътя си, племенникът на княз Ростислав, Святополк, който управляваше Нитрава под сюзеринетета на своя чичо Ростислав, не само, че не му се притекъл на помощ, ами загрижен единствено за собствената си изгода, влязъл в нечестни преговори с най-големия син на крал Людовик Немски - Карломан. И като приел върховенството на Източнофранкския крал над земите си, станал негов васал.

Щом узнал за измяната, Ростислав тръгнал да преследва своя племенник, който уж бил на лов, ала се оказало клопка. Ростислав бил заловен от хората на Карломан, окован във вериги и отведен при Людовик Немски. Скоро научихме, че е бил ослепен и починал в затвора в Регенсбург.

Франките обаче, вместо да сложат на трона Святополк, както се били договорили като награда за предателството му, окупираха Великоморавия. А него тикнали в затвора.

За нас стана страшно.

Започна народна съпротива, начело на която застана един свещеник от нашите - Славомир. Той беше от Моймировата династия и скоро поведе разбунтувалия се народ на свещена война.

Тогава франките пуснали Святополк от затвора и го поставила начело на голяма баварска войска, с която да смаже бунтовниците.

Ала Славомир и Святополк се договорили да не проливат невинна кръв. Така Святополк оглавил командването на великоморавци и след като знаел всичко за баварската армия, влязъл в решително сражение, при което баварците били разгромени и страната - освободена.

За наше голямо съжаление отец Славомир беше загинал в боя.

И на трона на Великоморавия седна Святополк.

Тежка загуба понесохме и ние със смъртта на княз Ростислав.

След като на трона седна Святополк, всичко се промени. Той се оказа груб и похотлив човек, затова нямаше как да разбере величието на делото ни и скоро започна да ни създава пречки.

Защото за прегрешенията на енориаршите епископ Методий и нашите свещеници изискваха покаяние, изкупление и едва тогава опрощение на греховете, докато появилият се от нищото Евноми, еретик и голям враг на праведното християнство, опрощаваше всичко на грешниците ей тъй, веднага, стига грешникът да направеше щедър дар за неговата ерес.

Доносници и зложелатели навред

се мъчат като дявола да ни очернят,

а ние благославяме ги по-напред

и молим Бог да им прости лъжите скверни.

Епископ Методий положи големи усилия да отвори очите на Святополк - цитираше му части и притчи от божествените писания, привеждаше примери от живота на Христос, заплашваше го, че ако се поддаде на еретиците, ще погуби не само самия себе си, но и всички свои поданици, защото ще отвори път за злото.

Ставаше все по-трудно да се проповядва евангелието сред тази ненавистна атмосфера, създавана от немските епископи.

“Защо викаш на франките “немци”?” - не се сдържах веднъж и попитах Наум.

“Защото нищо не им разбирам, като неми са, затова.”

“И от други съм го чувал.”

“Ами да научат нашия език, тогава няма да ги наричаме “немци.”

Макар Константин-Кирил Философ да беше напуснал физическия живот, той продължаваше да бъде един от нас - постоянно си спомняхме за него, четяхме негови книги, проповеди, цитирахме го и помежду си, и при служенията. А когато беше сразил триезичниците с вдъхновени от Библията цитати, ни показа как ние да продължаваме борбата с тях:

“Горко Вам, книжици, задето взехте ключовете на познанието, сами не влязохте, и на желаещите да влязат пречите.”

Не случайно Соломон е написал: “Злите хора не се спират, докато не направят някоя беля. Не могат спокойно да легнат и да спят, докато не направят живота на някого нещастен. Извратеността е тяхната храна и вода, насилието е техният наркотик.”

Един от миряните - мъж към четиридесетте с рано побеляла коса, който отскоро беше започнал да посещава храма, поиска да се изповяда.

Започна отдалеко. Има син на 13 години, добро момче, с негов приятел били поканени от свещеник Пафнутий да пеят в църквата “Св.Стефан”. Двамата много се радвали на оказана им чест. Но постепенно синът му станал мрачен, затворил се. Нито е болен с болните, нито е здрав със здравите. Изглежда и с приятеля му нещо се е случило, защото предния ден се обесил. И епископ Вихинг бил забранил да го погребат по християнски…

- Страхувам се, отче, че и синът ми може да си посегне.

- Бог да прости греховете на мъртвите. Стана ли ясно защо го е направил?

- Съвсем не. Беше много добро дете. Тихо, на мравката път правеше. Чиракуваше при Иратаис, коларя.

- Щом са били приятели със сина ти, той не знае ли дали някой го е наскърбил? Или за някакво негово прегрешение? Никой не си слага примката хей тъй, без причина.

- То че има причина, има, ама как да я разберем?

- Доведи ми сина си. Да поговорим… Аз защо не знам, че в епархията ни има такъв ангел?

- Защото допреди месец посещавахме църквата “Св.Стефан”.

- На немските мисионери?!

- Така се случи, те дойдоха преди вас и ни беше неудобно някак, нали синът ми вече пееше на богослуженията, как да се преместим?

- Кажете на бащата на мъртвото момче, че аз ще го опея по християнски.

- Благодаря, отче. Той и цялата му рода много ще се зарадват.

Отпратих го с неясно чувство, че съм пред разплитането на съдбовна тайна.

Когато видях уплашеното лице на момчето, за миг се побоях, че устните му ще останат стиснати със същото упорство, което прочетох и в неговите очи.

Струваше ми много усилия, докато го предразположа да разкрие душата си. Първо се разплака неудържимо. Оставих го, защото познавах пречистващата сила на сълзите.

- Хайде, синко, разкажи ми какво те мъчи. Свали този товар. Тук си пред лицето на Бог, който всичко вижда и всичко знае, но очаква твоето покаяние, за да ти прости.

- Щом Бог вижда всичко, защо позволи това да се случи?

- Кое по-точно?

- Ако Бог само гледа и опрощава грехове, за какво ми е такъв Бог? - избухна гневът му: - Свещениците правят най-големите прегрешения, а уж са негови служители.

- Кои свещеници са те огорчили така? Имена нямат ли си?

- Имат… Но ме е страх, че ще ме убият, ако ги кажа.

- Не се бой. На мен можеш да кажеш, аз ще те защитя.

- И как? Моят приятел затова се обеси! Хем го вкараха в грях, хем му забраниха да се изповяда!

- Не се бой! Говори. Разкажи ми всичко. Аз не съм като тях! Ала ти сам трябва да вземеш решение. - Хм, каквато и да беше причината за гнева на момчето, трябваше да я узная: - Разбирам, че някой непростимо те е наранил, синко. Някой, който от Божи служител се е превърнал в слуга на сатаната. За което трябва да си понесе наказанието. Но как да стане, щом криеш името му и така сякаш го поощряваш да продължава. Докога? Докато и ти направиш някоя глупост като приятеля си? Смъртта само би зарадвала онзи, който те кара да страдаш. Не си го причинявай!

Млъкнах и го оставих да осмисли чутото.

Мълчеше и той.

Когато мълчанието натежа, казах:

- Добре тогава, щом искаш да живееш с този товар, носи го. Само помисли как се чувстват майка ти и баща ти, които виждат, че страдаш, а са безсилни да ти помогнат.

- Те са виновни! Те ме дадоха на отец Пафнутий. - Ето че изплува първото име на божи служител, пряко отговорен за трагедията на децата.

- И твоят приятел ли мислеше по същия начин?

- Да! Когато казал на баща си, че повече не иска да пее в църквата, баща му го набил.

- Сещам се защо го е направил. Защото приятелят ти е скрил истинската причина. Баща му е помислил, че това е негов каприз и се е опитал да го вразуми.. Но ти не прави същата грешка.

Момчето вдигна плувналите си в сълзи очи:

- Вече я направих.

- Разкажи ми какво се е случило, а аз ти обещавам, че отец Пафнутий няма да те пипне с пръст отсега-нататък.

- А ще говорите ли с татко да ме отпише от задължението да пея в църквата.

- Това е най-лесното.

- Ако не го направи, и аз ще се обеся, тъй да знаете.

- Шшт, не богохулствай! Дадох ти думата си.

След известно колебание, той започна мъчителния си разказ, примесен с нови сълзи и с гняв.

Отначало и двамата с приятеля му били възхитени от любезния отец Пафнутий. С него разучавали гласовете - първо - поотделно. Тогава започнало всичко. Поканил го в своята стая, за да не им пречи никой. Там го почерпил с чай, не знае как станало, но е заспал… когато се опомнил, видял се в леглото на отеца със смъкнати гащи. И го боляло дупето… много го боляло… Забелязал, че и приятелят му пристъпва трудно, също като него. Но никого не споделил. След известно време Пафнутий им казал, че е много доволен от тях и е време за упражнения на няколко гласа. Олекнало му, защото няма да са насаме. Така в стаята се събрали двамата с приятеля му, отец Пафнутий и дякон Минофан. Но всичко се повторило - чаят, свалените гащи.

- И свещениците бяха без гащи, та им се виждаха срамотиите. - Момчето вдигна поглед и прочетох в очите му желание за мъст: - Но вместо да се засрамят, те пиеха вино, “комкаха ” се и се смееха с цяло гърло. Бяха вършили непристойни неща с нас, а дори не се срамуваха, напротив, веселяха се…

Тогава отец Пафнутий ги заплашил, че ако не си мълчат за станалото, ще разкаже по време на проповедите за греховна любов между двамата, тогава приятелят му събрал кураж и заявил на баща си, че напуска…

Докато слушах, цял треперех, а настроението ми се менеше като мартенско време - от ярост до безсилна тъга. Бях чувал за какви ли не грехове - от скверно желание до убийство и си мислех, че нищо не може да ме изненада. Заблуждавал съм се. И изпитвах неописуем срам заради тези чисти и непорочни души, омърсени от божи служители, и то в границите на църквата.

Предадох момчето на баща му и го посъветвах да спре сина си, не, да му забрани да посещава църквата “Св.Стефан”. Като причина посочих, че момчето е съкрушено от случилото се с приятеля му и има опасност да последва лошия му пример. Да не го оставят без надзор - винаги с него да има някой от семейството. А щом опасността отмине, лично ще ги известя.

Те си тръгнаха, а аз се упътих към архиепископ Методий. Боже, прости ми, как щях да му разкажа за тези ужасяващи престъпления и пред Бога, и пред закона.

Спомних си какво е написал по този повод апостол Павел в своето “Послание към римляните”, гл. 1:26-32: “Защото, като познаха Бога, не го прославиха като Бог, нито Му благодариха, но се извратиха чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи… Затова Бог ги предаде на срамни страсти, като и жените им измениха естествената употреба на тялото в противоестествена. Така и мъжете, като оставиха естественото отношение с жената, разпалиха се в страстта си един към друг, като вършеха безобразие мъже с мъже и приемаха в себе си заслужената отплата за своето нечестие. И понеже отказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум да вършат това, което не е прилично, изпълнени с всякакъв вид неправда, нечестие, алчност, омраза; пълни със завист, убийство, свадливост, измама и злоба; клюкари, клеветници, противници на Бога, нахални, горделиви, самохвалци, изобретатели на злини, непокорни на родителите си, безразсъдни, вероломни, без семейна обич, немилостиви; които, при все че знаят Божията справедлива присъда, че тези, които вършат такива работи, заслужават смърт, не само ги вършат, но и одобряват онези, които ги вършат.”

Почти не помня какво изрекох на Методий, но пък докато говорех, пред мене сякаш се появяваше измъченото детско личице, търсещо закрила и справедливост.

- Трябва да научи и Святополк! - направи кръстен знак във въздуха Методий: - Нека види какви усойни змии са немските духовници. Да паднат дотам, че да извършат и плътско престъпление с деца, което не подлежи на съмнение. Нека Вихинг и хората му понесат срама, който заслужават.

Адът е наказание за грешниците, но нямаше защо да чакаме толкова дълго. Предпочитах да въздадем справедливост сега.

- Дали да не пишем и на папата?

- В никакъв случай. Така ще се разсмърди, че църквата, цялата църква няма да успее да се изчисти от това петно, лепнато на Светия престол. Лично ще му го кажа, когато се видим пак. Папата трябва да им забрани да проповядват, това е най-тежкото наказание в църковното право.

Беше прав, както винаги. Защото за обикновения мирянин нямаше друга разлика между църковните служби на немските духовници и нашите, освен в езика. И те, и ние, бяхме все божии служители. Разчуеше ли се, можехме да върнем мнозина към езическите им богове, на които до неотдавна се бяха кланяли, а нали точно затова княз Ростислав беше потърсил съдействието на патриарха и на императора, които изпратиха Методий и Константин Философ на помощ.

Никога не забравях какво е казал св. ап. Павел в Ефес: “Затова внимавайте за себе си и за цялото стадо, в което Святият Дух ви е поставил епископи, да пасете църквата на Бога, която Той придоби със собствената си кръв.” (Деяния 20:28). Защото Той е добрият Пастир, а ние сме неговите Овце, на които е дадена възможността да чуем и да познаем гласа Му.

При последната ни среща всички едва се овладяхме, когато княз Святополк рече:

- Та нали император Михаил беше този, който ви възложи да напишете азбуката на българите? Това не ви ли се вижда странно? Защо един латин ще иска да пишете нова азбука за чужд народ? - Очите му ни гледаха присмехулно и изпитах желание да му дам добър урок, но Методий ме изпревари:

- Добре сте чули, Ваше Величество, че Михаил ни е възложил да напишем азбуката, само че сте изпуснали първата част от името му, а тя е Борис. Великият княз Борис-Михаил ни възложи да осъвременим азбуката и да я нагодим към новите изисквания на народа ни, приел християнството, както и да преведем богослужебни книги, за да може тоя народ да разбира Божието слово.

- А защо трябва да се служи литургия на български език? Аз предпочитам на латински.

Немските духовници начело с Вихинг, който се опитваше да заеме мястото на учителя Методий, постоянно настояваха да се забрани на българи и склавени да бъдат посвещавани за попове или монаси и да се служи в църквите на български. Да се служи само на латински - призоваваха те. Настояваха също да се затворят църквите, които продължават да го правят.

Архиепископ Методий им се гневеше:

- Българският език има право да бъде каноничен. Щом папата така реши и го благослови, кои сте вие, та ще се възправяте срещу Негово Светейшество?! - питаше ги той, ала нямаше кой да го чуе.

- Остави ги тези триезичници и пилати, те са еретици. По-лошото е, че не го осъзнават и вярват в правотата си - успокоявахме го с Наум, Константин, Горазд, Сава и Ангеларий.

Покварата сред немските свещеници беше станала епидемична. Те не само не спазваха пост и молитва, но до нас започнаха да достигат нови скандални случаи на насилия спрямо техни енориарши.

Отначало не можехме да повярваме. Вместо да бъдат образец за благочестиви и светли дела, възможно ли беше дотолкова да се самозабравят, та да престъпят добрите нрави? Искаше ни се да вярваме, че това са само зловредни слухове - хората обичат да говорят и понякога преувеличават чутото. Но…

Една девойка от простолюдието, която била прислужница в дома на богатия Радек, дойде при мене на изповед и докато слушах бедното момиче, сълзи започнаха да капят от очите ми. Отраснала без баща, който бил убит при пиянска разправия. Майка й била перачка и я отгледала и възпитала в християнски добродетели. Затова я взели да работи в дома на богатия земевладелец Радек и то не като обикновено прислуга, а да се грижи за децата му. Веднъж, когато била на изповед в църквата “Св. Стефан”, където се разпореждаше Вихинг, мръкнало и когато си тръгвала, някой я сграбчил изотзад, запушил ? устата, я повилил на земята…

Говореше много тихо, понякога шепнеше и едва долавях казаното:

- И после?

- Той…, той…, извърши съвокупление с мене…

Едва се овладях:

- Не викахте ли за помощ, дете мое?

- Виках, но той ми беше запушил устата…

- По улицата не минаваха ли хора?

- Не бяхме на улицата, а в храма…

- И никой мирянин ли не прекрачи прага му през това време?

- Никой, отче. Когато си тръгнах, разбрах, че портата е била залостена отвътре.

Все още не можех да повярвам на чутото. Да не би момичето да е прелюбодействало и при изповедта да е предизвикала с нещо някого:

- И за какъв грях беше отишла да се изповядаш?

Тя се разплака и сведе още по-ниско глава:

- Съгреших, отче. Много пъти дяволът ме беше изкушавал и преди, но този път успя: откраднах и изядох една от курабийките за децата на господарите…

Задушавах се от гняв:

- Разбра ли кой те насили?

- Разбрах, защото той ми каза, че ако не идвам всяка седмица на изповед, за да ми опрощава греховете, ще горя навеки в пъкъла.

- Твърдиш, че това е бил свещеникът, на когото си се изповядала?

- Той беше. Но ми забрани да се изповядам другиму, както и да казвам на някого за случилото се. Заплаши ме с какво ли не, дори с убийството на мама, а после на мене самата. - Момичето се разплака безутешно: - И сега, когато коремът ми стана голям, грехът ми няма как да бъде скриван. Господарите ме изгониха, мама каза, че съм мръсница и се срамува, задето ме е родила… Искам да умра, отче, но нямам право заради детето, което нося…

- Не плачи! Ще те вземем на работа в кухнята. Да помагаш, додето родиш и измислим какво да правим… Сега ми кажи името на свещеника.

След известно колебание, тя прошепна:

- Секунд… Отец Секунд…

- А как е твоето име, дете?

- Аглика…

Миряните споделяха греховете си под тайната на изповедта - така на тях им олекваше, но понякога тези тайни грехове толкова ни натежаваха, че самите ние трябваше да се изповядваме, сякаш сме прегрешили.

Още същия ден Аглика беше взета под закрилата на нашата църква. Настанихме я да спи в малка стаичка на тавана над склада и тя започна да помага, не само в кухнята. Оказа се работлива, скромна и отзивчива. Щях да се моля за душата й.

Когато се опитах да потърся възмездие за деянията на този свещеник Секунд, Вихинг ми се изсмя и каза, че това е “долна клевета”. Почти същият отговор получих и от княз Святополк - клеветял съм Вихинг и хората му, защото сме стари врагове. Никой свещенослужител не би направил нещо толкова ужасно, при това в самия Божи дом…

Очевидно нямаше да постигна дори само това: осъзнаване на стореното и разкаяние за извършения грях, или простичко казано: злодеяние - покаяние - прошка. Срещнах стена от неразбиране.

За да не си навлека грях на душата поради страх от Всемогъщия Бог, повиках отец Секунд да си поговорим. Лицето му беше зло, очите - малки и хитри. В похотливостта на погледа му имаше желание да съгреши и веднага разбрах, че няма да постигна нищо с този разговор, но бях длъжен да опитам.

След като го подхванах отдалече, накрая му казах за прегрешенията, които върши и че това не е позволено нито от Бога, нито от княза.

- Посъветвайте ме, отче, какво да сторя? - престорено смирено запита той.

- Просветли разсъдъка си с пост, молитви и бдения.

- И как точно да се моля? - Преди да сведе погледа си зърнах в тях присмехулни пламъчета. Изпитваше търпението ми: аз да уча един свещеник как да се моли?!

- Ами можеш да започнеш така: “Пресвети Боже, окови моите страсти, греховния ми смут, освободи ме от всякаква нечистота и грях, приеми смирените ми молби и прости”. Нататък продължи сам. И не преставай да се молиш. Щом отправяш молитвите си към Христа, ти заставаш пред него и знаеш, че когато дойде да съди живите и мъртвите, ще въздаде на всекиму според делата му.

- Ще направя, каквото казваш…

Църковният клир вместо да накаже строго прелюбодееца, се опита да потули случая. Настоях за църковен съд, ала на него всички свещеници се обявиха в защита на съгрешилия свещеник. И той беше оправдан.

Но и да бяха го признали за виновен, най-тежкото предвидено наказание в църковното право е забраната да проповядва. Вместо това, просто решиха да бъде преместен в друга епархия.

И всичко за пореден път оставаше прикрито зад оградите на Църквата, която трябваше да продължи да бъде представяна за най-висшата морална инстанция. Така поне си мислеха. И донякъде имаха право, защото насилваните - и деца, и жени, след това под страх от Божие или друго наказание мълчаха и заживяваха с чувство за вина, каквато нямаха. И все пак този двойнствен църковен морал рано или късно щеше да бъде разкрит и тогава…

Месецът надзърна през малкото прозорче и присъедини бледата си светлина към тази на свещта. Продължавах да чета и да осмислям прочетеното, макар че отдавна трябваше да съм дал почивка на преуморените ми от взиране в буквите очи.

Подир някое време, сигурно уморен като мене, месецът продължи по небесния си път. Но не и аз.

Свещта догаряше и запалих нова.

Имах да отговарям на толкова писма. След приключилия Осми Вселенски събор в Костантинопол отвред пристигаха новини.

На него патриарх Игнатий І прочел писмото си, адресирано до папата, на Третата сесия, като се позовал на Иисус Христос, обръщайки се към най-великия от апостолите: “И Аз ти казвам: ти си Петър и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят”. И отново: “И ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата”. Заради тези блажени думи Той не очерта и не назначи само за княза на апостолите това тежнение, но чрез него Той предава ключовете на всички, които след него, като негови приемници, ще трябва да станат архипастири и божествени и свещени понтифи на Древния Рим.”

Наричаха съборите Вселенски, защото открай време са се събирали епископите на цялата империя, призовани по волята на императора. След дълги спорове и разсъждения относно вярата на всеки от тях накрая са се провъзгласявали и догмите на вярата. Но основна си остава пентархията, тоест - идеята, че вселенската Църква се управлява от петима патриарси: на Рим, на Костантинопол, на Александрия, на Антиохия и на Йерусалим. И като последица от нея - архиепископите на най-важните им градове се ползват с особени привилегии.

Получих писмо от кардинал Анастасий Библиотекар, който ми разказваше, че през миналата есен е бил изпратен като сватовник от Людовик Немски в Константинопол, за да сгоди единствената му дъщеря с първородния син на Василий І. Отиването му съвпаднало с Осмия Вселенски събор или Четвърти Константинополски събор, насрочен за 5-ти октомври. Инициативата за свикването му е на новия император Василий І Македонец, но с одобрението на римският папа Адриан ІІ. И двамата бяха поели властта по едно и също време и демонстрираха желание за разбирателство. Затова и съборът беше наречен “Събор на помирението” между Източната и Западната църква. Пратениците на папа Адриан ІІ, водени от епископ Марин, който си беше извоювал име на един от най-яростните противници на Константинополската патриаршия, настоявали да се обявят всички разпореждания и ръкополагания, станали по времето на Фотий, за противоканонични и епископите да бъдат низвергнати и анатемосани, което било прието от събора. И макар на съборните заседания да идвали едва по неколцина от делегатите, дебатите ставали все по-остри.

“Голям скандал се разрази - пишеше по-нататък Анастасий Библиотекар - когато малко преди края на събора папските легати се оплакаха, че писмата на покаялите се епископи, които те трябваше да отнесат в Рим, са откраднати от багажа им…”.

Папските легати носели папски писма и настоявали всички техни постулати да бъдат приети от събора, без да се промени даже една дума от тях. Стигнало се до конфликт с представителя на императора, който следял развитието на дебатите, поради което епископ Марин бил поставен под арест за несъобразяване с императорските заповеди. И заседанията били прекратени. Другите двама легати Формоз Портуенски и Павел Популонски напразно тропали на различни врати, но два и половина месеца епископ Марин прекарал затворен.

Освободили го за заключителната сесия на събора, на която присъствали 102-ма епископи и най-накрая се стигнало до благоприятния развой - приемането на 27 съборни решения, които веднага придобиват правото на канони.

В последния ден на събора - 28 февруари - пристигнало българско посолство, изпратено от княз Борис-Михаил, предвождано от кавхан Петър, а с него и боилите Йоан и Мартин. Наред с много дарове за светите места в Рим, българските пратеници носели и отговорите на папа Николай І на 115-те въпроса, зададени му от княз Борис-Михаил.

И тук става интересно: императорът поканил участниците в събора на вечеря в двореца и съвсем ненадейно обявил църковния събор за повторно открит. Причината? Да бъде даден отговор на запитването на княз Борис-Михаил: към коя от двете църква принадлежи България - Римската или Константинополската. И дал думата на кавхан Петър.

“Ние, българите, поискахме и получихме свещенослужители от светата Римска църква и досега ги имаме. Ние им се подчиняваме във всичко и ще го правим и занапред. Но българският княз Борис-Михаил поиска да узнаем от вас, които представяте върховните патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме: на Римската или на Константинополската?”.

Папските представители се опитали да представят този въпрос за вече решен и затова да не се разисква.

Тогава представителят на патриарх Игнатий запитал кавхан Петър:

“Когато завладяхте тази земя, от която сега сте изпратен да ни питате, на чия власт беше подчинена тя духовно и какви свещеници срещнахте на нея: латински или гръцки?”

Кавхан Петър отвърнал:

“Ние извоювахме от гръцка власт тази страна и в нея намерихме гръцки, а не латински свещеници.”

Тогава епископ Марин рипнал и на висок глас запитал:

“Нали българската държава е основана на територии, които по онова време формално са попадали под духовната юрисдикция на Рим? Тогава тази дискусия е напълно излишна, защото България трябва да се подчинява на Римската църква! Ние забраняваме на патриарх Игнатий да изпраща мисионери в България!…”

По-нататък в писмото Анастасий Библиотекар със съжаление повтаряше, че не е бил допуснат да присъства на това заседание: “входът не се отваряше за никого, който дохождаше отвън, освен за онзи, комуто императорът или патриархът беше позволил. Но византийците прибягваха до какви ли не машинации, за да изопачат решенията и постановленията на събора - ту на тайно място на ъглите, ту вън от събора, ту след събора и дори насилствено”.

Допадна ми тази част, в която той изразяваше подкрепата си за нас: “Българите, които по родовото им право превзеха и обединиха родината си през 680 г., защото в обширната им земя на словенски народи живеят славяни, сиреч, българи, живеят и панонци, и илири, далмати, даки, готи, скити, гети, кровиси, морисени, ситони,  кумани, пеони, авари, тесалийски мирмидонци, кутригури, оногундури - и всички те са българи.”

Прав беше - до 8-ми век диоцезът Илирик (западните ни земи) са били под управлението на римските папи, но по времето на иконоборческия период са били предадени на константинополските патриарси.

И това слага началото на противоборството между Рим и Костантинопол, на което ставахме свидетели постоянно..

Провинциите, които той имаше предвид, са двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания. Защото на всички беше известно, че част от българите се бяха оттеглили на север от Дунав при нашествието на римляните, но това не означаваше, че те са се отказали от своята родна земя. Затова първото въстание, за което да нас бяха достигнали сведения, е станало през 69 г. след Христа. После следват въстания в Тракия и Дакия през 152-158-ма, 272-ра и дори след такова въстание през 275-та година император Аврелиян е принуден да изтегли римските си части от Дакия и да й върне свободата. По времето на император Константин Велики пък Тракия станала особена тема и на бунтуващите се българи била дадена автономия. А и нима е случайно, че Константин Велики финансирал в земите на скитите построяването на градовете Плискува, Перестлава, Дристра и Констанция (Плиска, Преслав, Дръстър и Констанца), ала българите не са се задоволили само с това и така се стига до обединението на Големия и Малкия Епир, Тесалия и Дардания, за което говори Анастасий Библиотекар. Защото като начетен и мъдър човек знаеше, че именно ние сме дали музика и мъдрост на гърците, религия на келтите, вдъхновена от учението на Залмоксис, и много императори на римския престол, започвайки от Максимин Тракиец.

След ожесточени прения, източните патриарси отсъдили:

“Страната на българите, която преди това е била под властта на Източната Римска империя и е имала гръцки свещеници, да се върне към светата Константинополска църква, от която е била отделена.

Патриарх Игнатий в дълго изказване уж признал правомощията на папата, но според Анастасий Библиотекар това всъщност бил само прах в очите им.

Прав беше. Защото пътят на папските делегати обратно ще трае достатъчно дълго, за да се довърши започнатото - преминаване на Българската църква в лоното на Константинополската патриаршия. Където думите не свършват очакваното, идва ред на задкулисието.

Изглежда хора на императора са платили на нарентанските пирати да отвлекат папската делегация, като им посочили датата на отплаване. Нататък било лесно, защото корабите обикновено плаваха по протежение на Далматинския бряг и не беше рядкост да стават жертва на пиратски нападения. А такава тлъста плячка отдавна не са имали - хем императорът им е платил богато, хем се надяваха да получат откуп и от папата.

Папа Адриан ІІ се обърнал с молба към император Василий І Македонец да му помогне за освобождаването на папските пратеници от плен. Все пак той беше близък с хърватския княз Домагой и би могъл по-лесно да издейства да ги пуснат.

Пристигналият от Рим дякон Янош ни разказа, че папата получил пристъп на душевна лудост, когато неговият легат в Константинопол епископът на Четветери Марин се завърнал и му разказал, как още при пристигането си там бил затворен за два и половина месеца в тъмница по заповед на императора. Причината? Ами леко се сдърпали с един царедворец, представител на императора, но все пак той е бил в правото си да изиска като папски легат да бъде настанен на подходящо място. Като чул как са се държали с него, папата се качил на амвона и с Евангелие в ръка произнесъл анатема срещу Фотий.

Съдбата си нелека да оплакваш, смисъл няма.

Поискаш ли, от теб зависи всякаква промяна.

Вместо да рониш сълзи, с вярата в сърцето

бъди щастлив, преди да тръгнеш към небитието.

След събора Българската църква получи седем митрополии - учреден е български църковен диоцез, начело на който е поставен гъркът Георги с титла архиепископ, но трябвало да бъде избран със санкция на българския владетел.

Ето как съборът от 870 г. беше важен за нас, защото на него се допусна Българската църква да премине под върховенството на Константинополската партиаршия и да бъде обособена като отделна архиепископия.

Черна неблагодарност, погледнато от Рим, защото само преди две години папа Адриан ІІ беше благословил българския език като четвърти каноничен, разреши да бъде извършено славянско богослужение първо в катедралата “Свети Петър”, а после последователно и в още пет римски църкви, ръкоположи епископ Методий за архиепископ на Илирийска България със седалище в Сирмиум, разреши ръкополагането в духовен сан на учениците, които бяха в делегацията. Той вероятно очакваше от българите благодарност и подчинение.

Имах предчувствието, че това няма да остане ненаказано.

Веднага след събора България получила своя архиепископ от Константинопол, който пристигнал заедно с няколко епископи в Плиска.

Разбира се, папата бил известен и заплашил с отлъчване от църквата изпратените епископи, но…

Дали поради тази причина, когато немците отвлякоха съвсем наскоро след това Методий, папата нищо не направи за освобождаването му?

Разбрах какво се е случило почти веднага, защото дотича един послушник и ме извести как немци са нахлули в храма, където е служел, нахвърлили се върху му с юмруци и сред всеобщ смут и писъци го отвлекли. Къде са го отвели тепърва трябваше да разберем. Пратих послушника да намери Горазд, Ангеларий и Константин, а аз, Наум и Сава бързешком се упътихме към княз Святополк.

Отпратиха ни под претекст, че не бил в двореца и се върнахме с предчувствие за надвиснала голяма беда.

Вечерта написахме писмо до папа Адриан ІІ, за да го известим, че архиепископ Методий е овлечен и е в неизвестност, без да е извършил нищо небогоугодно.

Очаквахме бързата му намеса, очаквахме помощ, ала си останахме с очакванията.

Защото папата нищо не предприемаше. Или поне не знаехме да е направил нещо по въпроса. Дори не ни отговори на прошението.

Повторно писахме до Рим, този път до Анастасий Библиотекар. Разказахме му, че почти веднага след пристигането ни в Сирмиум Методий беше отвлечен от франкските епископи и затворен неясно къде.

Той ни отговори, че нещата там са се объркали, че папата бил потънал в траур, защото дъщеря му и съпругата му са били убити.

Да, папа Адриан ІІ имаше сериозни основания да потъне в траур и да загърби земните дела. Трагедията му беше голяма. Като млад се е оженил, имал е дъщеря. И вече на преклонна възраст, заради задкулисни игри - не само по църковни, но и по светски въпроси, трябваше да преживее най-страшната болка - смъртта на съпругата и на дъщеря си. Както се разбра - били са отвлечени и убити от брата на Анастасий Библиотекар. Царство им Небесно…

А аз получих не по-малко тъжна вест от дома: татко беше мъртъв.

Тръгнал с дружина да изтребва вълците, които се намножили и правели пакости на добитъка, а имало и пострадали хора.

Когато навлезли навътре в планината, татко се впуснал в преследване и другите изостанали.

Когато го намерили, бил мъртъв. А до него лежала убита мечка.

Сигурно някой я е разбудил от зимния й сън и тя, гневна и уплашена, го е нападнала изневиделица. Сборичкали са се и…

В бърлогата й наблизо намерили две мечета, родени наскоро. Взели ги и сега се отглеждали в престолнината.

Татко… Прости ми… Не можах да те изпратя във вечния ти път. Нито теб, нито мама… И това много ми тежи…

Но и двамата сте в сърцето ми… Постоянно си спомням за вас - за топлите майчини ръце и за усмихнатото й лице… За мъдрите ви напътствия и подкрепата ти, когато растях и опознавах света…

О, татко! Имаше още толкова неща, на които да ме научиш! Както е казал Иисус: “Синът не може да върши от само себе си нищо, освен това, което вижда да върши Отец; понеже каквото върши Той, подобно и Синът го върши. Защото Отец люби Сина и Му показва всичко, що върши сам; ще Му показва и от тия по-големи работи, за да се чудите вие”. (Йоан 5:19-20).

Но пак в Йоан продължава: “Ще говоря с Отец и Той ще ви осигури друг Приятел, за да може винаги да имате някой до вас! Този Приятел е Духът на истината.” (14:16.17).

Съжалявам за пропуснатите години да бъда край вас, но Бог ми е предопределил друг път. И съм ви благодарен, че първи забелязахте моята виталност и ме насочихте към него…

“И кой е оня баща между вас, който, ако му поиска синът му хляб, ще му даде камък? Или ако му поиска риба, наместо риба ще му даде змия? Или ако поиска яйце, ще му даде ли скорпион? И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на чадата си, колко повече Небесният Отец ще даде Светия дух на ония, които искат от него (Лука 11:11-13).

Никой син няма право да съди прекалено строго баща си, нито да  го обвинява в каквито и да било прегрешения.

Започнах да паля свещици, докато душата ми плачеше и се молеше за упокой…

“Любовта побеждава всичко” - “Omnia vincitamor”.

За зли кроежи и сплетни почивка май че няма

и трън в очите често е добротелта.

За да очернят някого, достатъчно е двама

омразата си да потапят сред калта.

Подозренията ни се потвърдиха: архиепископ Методий е бил арестуван по нареждане на баварските епископи. Отвели са го в Регенсбург, Бавария, където бил подложен на мъчения, побои, бил държан продължително време под открито небе - под леден дъжд и зимен студ при суровия алпийски климат.

А те свикали епископски събор в Регенсбург, който да го съди. Главен обвинител бил епископът на Пасау - Ерменрих фон Елванген, водач на папската делегация в България през 867 г., която така и не беше допусната в страната ни и по този начин той си отмъщаваше за натрупания още тогава гняв срещу нас. Подгласник му бил архиепископът на Залцбург - Адалвин. В срамното дело участвали и други епископи като Грималд фон Вайсенбург, Алвин Салцбужки, Анон Фрайзингенски и Херманрих Пасавски, а също и крал Людовик Немски.

Основа за обвинението станал съставен преди това документ “Conversio Bagoariorum et Carantanorum”, според който Бавария е християнизирала Велика Моравия и Карантания, а архиепископ Методий с неговите проповеди на български език, с неговите книги, провалял всичко, което те били направили.

Защо се беше стигнало до това положение? Заради мирния договор, подписан от княз Ростислав след пораженията от крал Людовик Немски. В него той признава хегемонията на франките и обновяване на латинската мисия, в която участват духовници от Пасавското и Фрайзингенското епископство и от Залцбургското кардиналство. Така ние се озовахме в твърде неочаквана война с представителите на немското духовенство, което беше започнало да се разпорежда във Великоморавия.

Преди началото на събора, епископ Методий бил влачен и бит пред всички с конски бич!

“Учиш в наша област! - крещял Ерменрих: - Зле ще свършиш, предупреждавахме те!”

“Ако да бях знаел, че е ваша, бих я заобиколил - отвърнал спокойно Методий: - но тя е на Свети Петър. А ако от настървеност или лакомия прекрачвате, въпреки каноните, старите граници на епископията ми и забранявате Божието учение в тези области, пазете се да не би, като искате с костен череп да пробиете желязна планина, да си пръснете мозъка!”

“Щом говориш остро, зле ще свършиш!” - скокнал насреща му Адалвин.

“Не давай свято нещо на кучетата и бисери на свинете.” Мат.7:12 - отвърнал му Методий: - Казвам истината пред царете и не се срамувам, а вие правете с мене каквото искате. Защото не съм по-добър от ония, които са говорили истината и чрез много мъки са се освободили от този живот! Готов съм да умра за християнската вяра!” - тихо, но твърдо завършил Методий.

Тези обвинения и достойните отговори на Методий продължили няколко часа. Накрая франкският крал Людовик Немски подигравателно рекъл:

“Не мъчете моя Методий, защото вече се е изпотил като в пещ!”

А Методий с усмивка отвърнал:

“Да, владетелю, имате право. Веднъж някои хора срещнали изпотен философ и го запитали: “Защо се потиш?”, а той рекъл: “Препирах се с прости люде!”…

Така, след този смехотворен съд, изпратили бедния Методий в затвора на остров Райхенау в Швабско, а скоро задържаха и мене. След унизителни разпити, гаври, подигравки и обиди, последвах съдбата на моя учител.

“Глупаво е да правиш планове за целия си живот, след като не си господар дори на утрешния ден”. Колко е бил прав Сенека си дадох сметка, когато се озовах сам в мрачното подземие на тъмницата. “Вярно е, че камъните също не знаят нито страх, нито скръб, нито добитък; обаче те не могат да бъдат наречени щастливи, защото нямат понятие за щастие.”

Но макар и тук, аз се чувствах не уплашен, а гневен, не безпомощен, а морално по-силен и най-важното - не бях нещастен, а усещах удовлетвореност, че с делото, което вършехме заедно с моите учители, бяхме предизвикали немските духовници да преминат към такива крути мерки спрямо нас с едничката цел - да бъдем спрени. Само ако знаеха, че така ще ни направят още по-силни, много по-силни отпреди. Защото когато душата е чиста и свободна от злото, “такава душа ще избегне не само рани, но дори и драскотини”.

“Не знаеш ли? Не си ли чул? Вечният Бог Йехова, създателят на земните краища, не отслабва и не се уморява. Той дава сила на отслабналите и умножава и прави да изобилства силата на онези, които нямат сила.” (Исайя 40:28-29). “Това означава, че ако живият и весдесъщ Бог, Който възкреси Иисус от мъртвите, присъства в живота ви, Той ще направи същото и за вас, като ви съживи за Себе Си. Когато Бог живее и вдъхне във вас, вие ще бъдете освободени от смъртта. И тъй като Духът му живее във вас, тялото ви ще бъде толкова изпълнено с живот, колкото тялото на Христос.” (Римляни 8:11).

Крал Людовик Немски бързо беше забравил добрините от българите, как когато трябваше да спасява престола си преди седем години, се беше съюзил с княз Борис срещу своя син Карломан и Ростислав. Но Бог всичко вижда и раздава справедливост според заслугите му.

И започнаха да се нижат дни, нощи, седмици, месеци, години на мъки и страдания, както за учителя Методий, така и за нас, разбира се. Ала аз не обръщах внимание на собствените си болежки, повече се тревожех за здравето на учителя ни. Независимо, че бях дребен на ръст и слаб, имах голяма физическа издръжливост.

Сила търсех и намирах в Светото Писание, което беше проникнало дълбоко в душата ми. Молех се коленопреклонно:

“Господ е моя твърдина и моя крепост, мой избавител, мой Бог, моя скала. На него се уповавам. Той е мой щит, рог на моето спасение и мое прибежище. Ще призова Господа, Който е достоен за прослава, и ще бъда спасен от враговете си. Вълните на смъртта ме обхванаха, стихиите на злото ме надвиха. Веригите на преизподнята ме стегнаха, примките на смъртта ме срещнаха. В бедата си призовах Господа…”. (Псалми 18:3-7).

Апостол Павел казва: “Що ще ни разлъчи от любовта към Бога? Скръб ли или тъга, или глад, или преследване, или беда, или смърт?” (Рим. 8:35). “Нито ангели, нито архангели, ни Начала, ни Сили, ни Господства, ни глъбина, ни висота, нито пък някоя твар може да ни разлъчи от Любов към Бога, сиреч от Помазаника Иисус” (Рим. 8:35).

Какво ли само не преживяхме: “Беди от разбойници, беди в морето, беди в реките, беди от лъжливи братя, в трудове и скитане, много пъти в бдения, много пъти в глад и жажда”…

В края на втората година вече бях достигнал до пълно изтощение и както Давид исках да извикам: “Господи, на предела на силите си съм. И нямам идея защо се случва това!”

Ала моят любящ небесен Отец не ми отговаряше…

“Господи, никога не е имало време, в което да съм те обичал повече. Жадувам за Теб както тичащ елен, който копнее за вода. Така че, защо съм толкова унил? Защо преживявам толкова съкрушително обезкуражение?”

А св. Петър, преминал през не по-малки страдания, е написал: “Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ви се случва нещо чудно”. (1 Петрово 4:12).

Аз вярвах и на Исайя, когато казва: “Но ония, които чакат Господа, ще подновят силата си, ще се издигнат с крила като орли, ще тичат и няма да се уморят, ще ходят и няма да отслабнат”. (40:28-31).

Аз вярвах.

И не спирах да се моля:

“Безначална Троице, от която треперят ангелите и страшните серафими, дай ни Вяра, Надежда и неразлъчна Любов на ония, що Те хвалят, напъствай ни сега към Царството Си заради молбите на своя мъченик и несломим защитник на онеправданите, смили се над нас, дай ни облекчение и бурята успокой, гнева срещу нас угаси.”

Както е казал Соломон: “Пийте всеки миг от живота, защото неизживеният живот поражда печал. И знайте, че каквото е вътре във вас, това е и около вас. Тъмнината на света идва от тъмнината на сърцето. Щастието - това е изгрева на слънцето. Богосъзерцанието е разтваряне в светлината. Просвещението е сияние на хиляди слънца. Блажени са гладните за светлина”.

Бог вижда нашите страдания и нощ, и ден,

но вярвам, че ще сложи скоро край на този плен.

И цялата войска да струпат срещу нас, напразно

не ще сломят духа и вярата ни, то е ясно.

“Нито смърт, нито живот, нито ангели, нито началства, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито височина, нито дълбочина, нито което и да било друго нещо е в състояние да ни отлъчи от Божията любов, която е в Иисус Христос, нашият Господ.” (Римляни 8:38-39).

Постоянно се молех и при тези общения с Бога намирах утеха.

Но нали “Господ е Духът, и където е Духът на Господа, там е свободата” (2 Коринтяни 3:17). И аз мога само да повторя: “Духът на Бог ме е създал и дъхът на Всемогъщия ме оживотворява”. (Йов 33:4). “Но чрез Духа Бог ни позволи да споделим тайната Му. Понеже нищо не е скрито от Духа, дори Божиите дълбочини.” (1Коринтяни 2-10).

Затова Давид казва: “Къде бих могъл да се скрия от Твоя Дух? Или къде мога да избягам от присъствието Ти? Ако се изкача на небето, Ти си там! Ако отида под земята, Ти си там! Ако полетя със сутрешните криле към далечния западен хоризонт, Ти ще ме намериш веднага - Ти вече си там и ме очакваш!” (Псалм 139:7, 8-10).

Единствен Бог може да ни утешава, да ни говори и учи. Това усещане в тъмницата се засили и ме крепеше през дългите денонощия на неизвестност.

“Кой е премерил водите с шепата си, измерил небето с педя, побрал в мярка пръстта на земята и претеглил планините с теглилка, и хълмовете с везни? Кой е упътил Духа Господен, или като съветник Негов Го е научил? С кого се е съветвал Той и кой Го е вразумил и Го е научил пътя на правосъдието, предал Му е знание и Му е показал пътя на разума? Ето, народите са като капка от ведро и се считат като ситен прашец на везните.” (Исайя 40:12-15)…

Спомних си една притча:

Стоял на пътя бездомник и просел милостиня. Минал конник и ненадейно го ударил с камшика си през лицето. В отговор бездомникът викнал след него: “Бъди щастлив!” Изумен от реакцията му, станалият свидетел на случката селянин го запитал: “Защо си толкова смирен? Защо му пожела това, вместо да го наругаеш?” А бездомникът отвърнал: “Ако този човек беше щастлив, той никога не би ме ударил през лицето!”

Та и нашите мъчители нито бяха щастливи, нито бяха в общение с Бога. Иначе никога не биха се държали така отвратително с нас, Божиите служители…

“Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас! Защото както изобилстват в нас Христовите страдания, тъй изобилства и нашата утеха чрез Христа… Но сами в себе си носехме смъртната си присъда, за да не се надяваме на себе си, а на Бога, Който възкресява мъртвите, Който ни избави от такава страшна смърт, и още избавя, и комуто се надяваме, че пак ще ни избави.” (2 Коринтяни 1:3-5, 9-10).

Къде ни водиш, Господи? Защо тук? И докога тук?

Денонощията ми се сляха в една безкрайна тъмна нощ. Колко добре са го нарекли хората това място - “тъмница”. Нощ, която не знаеш кога ще свърши? Дали ти е дадено да видиш отново изгрева на слънцето, да почувстваш милувките на вятъра, да вдъхнеш аромата на цветята и на цъфналите овошки…

Тук всичко е такова, че трябва да те смачка, да те пречупи, да унищожи духа и вярата ти, да те предаде в лапите на унинието и отчаянието.

Ала не и когато знаеш, както мене, че великата Божия любов няма да ме изостави. Нито мене, нито Методия, нито Наум, Горазд, Ангеларий, Сава, Костантин, Марко, Тале, Рад, Фрате, Мелко, Йове, Лугин, Добрен, Итко, Дъмшо, Еврон…

Бях сигурен, че и те като мене сега се молят на Бог да ни даде закрила, да се намеси и прекрати страданията ни.

И нашите молби, слети в един общ духовен хор, летяха нагоре за живо съприкосновение с Бога, като в същото време ни даваха сила да издържим.

След всяка молитва усещах как се изпълвам с радост. Макар да преминавахме през това голямо изпитание, макар очите ни да бяха насълзени, а телата - страдащи, ние нямаше да бъдем смазани и щяхме да излезем като победители от тъмницата. И тази убеденост беше най-голямата ми утеха. Животът на човека се дава по Божие благоволение и макар понякога да не разбирахме защо ни се случва това или онова, когато имахме вяра, нямаше защо да се опитваме да разкрием неговите тайни помисли. Не можеш да се противиш на Бога. Нищо случайно нямаше и всяка болка в крайна сметка водеше към нещо по-добро. Само да бъдем търпеливи. Какво е казал Господ, когато са го разпнали: “Отче, прости им, те не знаят какво правят!”. Така и крал Людовик Немски, епископите Ерменрих фон Елванген, Адалберт, Грималд фон Вайсенбург, Вихинг и останалите ни мъчители не осъзнаваха какво правят. Затова се молех и за спасението на техните души.

И все си повтарях: “Господи, води ни!”… Domine dirige nos”… “Господи, води ни”…, води ни…, води ни…

И очаквах кога неговата ръка ще хване нашите и ще ни изведе навън. Той - Всемогъщият, Преблагият, Премъдрият, Великият и Удивителен Бог непременно щеше да сложи край на нашите страдания.

Минаха две дълги години и тогава един от пазачите ми, подкупен най-вероятно от някоя добра християнска душа, ми разказа, че монах Лазар успял да избяга от тъмницата, след което намерил кон и препуснал към Рим, за да извести за случилото се с Методий и нас, неговите ученици. Бог му е помогнал да стигне невредим и да разкаже всичко на папата. Но не е успял да го опази от ръката на наетия убиец.

И надеждата ми за спасение започна да се възражда. Защото дори ако всички писма, написани от нас, се бяха изгубили, то Лазар беше известил папата, а той не би останал равнодушен към случващата се с нас несправедливост.

Проявявах твърдост, въпреки всички унижения, мръсотията, плъховете и подигравките. Приемах ставащото се със смирение, колкото и тъжен да бях. За първи път тук, в тъмницата, почувствах колко самотна може да бъде човешката душа. Но именно в тази нейна самотност, оголена и ранима, тя по-лесно общуваше с Бог. Белият гълъб, който ту долиташе, ту отлиташе от мене, сега сякаш се беше настанил в сърцето ми и ме изпълваше с доброта и милосърдност, каквато никога не съм усещал.

Знаех, че скърбите, болестите и най-ужасяващите неприятности, които ни се случиха и ни потопиха в безмерна скръб, не бяха Божие наказание за нашите грехове и затова Бог щеше да ни избави от тях!

Нямаше да се предам, “защото такава е волята Божия - с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци…”. - така ни учи апостол Петър (гл. 2:15). И още: “… когато го хулеха, Той не отвръщаше с хули; кога страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия.” (гл. 2:23).

Както се молех на колене в мрачната килия, изведнъж отслабналите ми очи бяха прорязани от остра светлина. Отворих ги и видях, че тя цялата е огряна от Божествена светлина. И сякаш чух глас да ми казва: “Скоро ще дойде край на мъките ви. Молитвите ви бяха чути.”…

От вълнение съм изгубил свяс и когато се съвзех, лежах върху студените камъни, а тъмнината наоколо ми беше станала сякаш още по-непрогледна.

Къде ме водиш, Господи? Нима

ще свършат дните ми в тъмата?

Аз, който носех светлината,

изкупвам чужди грехове, вина…

А вярата ми искрена шепти

молитви с устните ми сухи.

Но всички станали са глухи,

а ти - на грешника прости…

Ала на сутринта желязната решетка се отвори и ме поведоха нанякъде. После - при началника на стражата ми върнаха торбата и ме пуснаха да си ходя, без никакви обяснения. Аз и не попитах, защото се страхувах да не ги разгневя и да ме върнат обратно в подземието.

Когато отидох в църквата “Вси Светии”, там вече бяха освободените като мене от тъмницата Наум, Горазд, Ангеларий, Сава, Климент, Марко и още петдесетина наши ученици. Всички споделяха за преживяното и се питахме един друг за новини от епископ Методий. Ала новини нямаше.

И започвахме да търсим корена на злото в миналото, да си спомняме дребни случици, дочути разговори, препирни.

Епископ Методий и Константин Философ често бяха обсъждали някои странни съвпадения преди официалното приемане на християнството в България. След като княз Борис писал преди десетина година до немския крал Людовик Немски, че иска да приеме християнството, това веднага е било донесено и до Рим, и до Константинопол. И в резултат последва изненадваща война от страна на Константинопол - войска под командването на кесаря Варда нападна страната ни и по суша, и по море. Когато княз Борис поискал мир, победителите не изявили претенции за територии, нито го задължили да им плаща годишен данък, а само едно: България да приеме християнството от Константинопол. Нима княз Борис е имал избор? Не, разбира се.

Ала започналото покръстване не се прие еднозначно от някои боляри. И той беше принуден хем да иска мисионери от Людовик Немски, хем да се обърне към папа Николай І с молба да изпрати мисионери, а също да получи разяснения относно някои въпроси, свързани с вярата и живота в християнското общество.

Така се сложи началото на надпревара с времето - кой пръв ще успее да привлече българите в своето духовно подчинение. Тогава пристига в Плиска първата мисия на папата, предвождана от Формоз Поруенски и Павел Популонски, а малко по-късно, заедно с отговорите на папата, друга папска делегация, водена от епископ Донат Остийски, в която е и дякон Марин. Тази втора папска делегация е трябвало да продължи за Константинопол, за да разясни какво ще правят папските мисионери в България. Княз Борис-Михаил им дал от своите коне, за да пътуват по-бързо, но… На границата те били спрени и не допуснати на имперска територия. След като чакали два месеца, се завърнали обратно в Плиска.

Почти същото е сполетяло и мисията на франките, водени от епископа на Пасау - Ерменрих - те пък, понеже закъснели, също напразно чакали да бъдат допуснати в България и след като били уведомени, че в страната вече има мисионери, се върнали обратно.

Ако папа Николай І тогава беше дал съгласието си българите да имат автономна църква, както и да ръкоположи епископ Формоз за архиепископ, нещата биха имали друго развитие. Втора грешка прави и наследникът му папа Адриан ІІ, който отхвърля искането на Борис-Михаил за архиепископ на българите да бъде ръкоположен дякон Марин. Тогава Княз Борис-Михаил отново пробва с Константинопол, откъдето получи исканата автономна църква, начело с архиепископ, макар и грък.

Навярно затова новият папа Йоан VІІІ, оглавил курията, докато бяхме в тъмницата, си е дал сметка каква недалновидност са проявили предшествениците му. И започнал активно да убеждава княз Борис-Михаил - и чрез писма, и посредством пратеници - да изпрати делегация в Рим, която от негово име да подпише документ, че България преминава под юрисдикцията на Папството.

Но за нас по-важно беше, че някой най-после се беше загрижил за съдбата на архиепископ Методий и неговите ученици. А може би не толкова нашата съдба е разтревожила новия папа, а фактът, че архиепископската катедра на Методий под върховенството на Рим е била завзета от немското духовенство.

Ето как се бяха развили нещата: стар и болен, съсипан от свидната загуба, папа Адриан ІІ е предал Богу дух в края на 872 г., докато ние бяхме в тъмницата, с все по-гаснеща надежда за спасение. И докато сме разчитали на приятели като Анастасий Библиотекар да повлияят на папата, той самият е бил по това време в немилост.

Не беше случайно, че папа Николай І е избрал Анастасий за свой секретар и му е доверил редактирането на неговите писма. Високо образованият Анастасий произлизаше от стара римска фамилия с гръцки корени, а чичо му Арсений е бил пръв апокрисиарий на папския престол и е играл важна роля в Рим. За съжаление епископ Арсений се беше прочул със своя невиждан разкош и с алчността си, затова новината за ужасната му смърт от ръцете на убийци край знаменития манастир “Monte-Cassino” по пътя от Рим за Бененент била посрещната като Божие наказание за греховния му живот. Но скандалът едва започвал. Синът на епископ Арсений - Елевтерий, като се надявал на богата зестра, поискал да се ожени за дъщерята на папа Адриан ІІ, но получил отказ. И като истински римски патриций убил и дъщерята, и майка й. Тогава Анастасий Библиотекар, който отскоро заемал тази длъжност, се озовал в центъра на неизчерпаеми интриги, че и той е взел участие заедно с братовчед си в това двойно убийство, поради което бил отстранен от служба при папата и изпратен от крал Людовик Немски в Константинопол, начело на тричленна мисия - да води преговори за брак между дъщеря му Ирмингада и сина на Василий І - Константин. Имал е още една задача: да сключат съюз против сарацините.

Затова Анастасий Библиотекар не е могъл да ни бъде от полза в този период. За негов късмет, участието му в Събора и неговата активна намеса за приемането на актовете, които искал папата, му спечелили отново доверието и бил върнат в архивата на Латеран.

Щом папа Папа Йоан VІІІ заел престола, изпратил Павел Анконски, легата си в Германия и Панония, за да се срещне с крал Людовик Немски и сина му Карломан с настоятелна молба за освобождаването на Методий и осигуряване на “кралска закрила” за него. Както и да изиска наказание за архиепископите Алвин Салцбужки, Анон Фрайзингенски и Херманрих Пасавски, които трета година как измъчваха незаконно и сурово взетия в плен архиепископ Методий, поставен от папския престол да управлява Панонското епископство. След което наредил на Павел Анконски лично да го отведе при Святополк.

Било му обяснено, че този процес се е състоял, понеже свещеници нямаха право да пребивават в Панония повече от три месеца без епископско разрешение. И въз основа на каноничното право, Методий е бил обвинен като “бродещ свещеник”, макар да е бил отвлечен и държан насила там. Това всички го знаеха, но…

След като освобождаването на епископ Методий се бавело, папата изпратил проклятие до всички тях - и крале, и епископи - да не пеят литургия, докато го държат затворен, като ги заплашил с анатема. В писмо до Карломан, сина на крал Людовик Немски, папата постановил следното: “Нека бъде позволено на споменатия по-горе наш брат Методий, който беше назначен от Апостолическата катедра, свободно да изпълнява епископските си функции съобразно стария обичай”. А на Коцел написал: “Ако той е при тебе, от благото ни няма да се отървеш!”.

Изглежда писмата, проклятията и непримиримостта на папата са успели да окажат въздействие върху великоморавци, защото те изгонили немските попове и написали отговор на папата: “Понеже някога нашите праотци са приели Кръщение от свети Петър, дай ни Методий за архиепископ и учител!”

Важното е, че в резултат на неговата намеса и аз, и останалите братя бяхме пуснати да се завърнем обратно във Великоморавия. Нас, учениците, по-лесно ни освободиха. Но за Методий преговорите с крал Людовик Немски се проточиха и чак през май 873 г. се увенчаха с успех.

Анастасий Библиотекар ми беше изпратил препис на писмо, изпратено от папата до крал Людовик Немски и до сина му Карломан:

“Тази присъда, произнесена и преведена веднага в изпълнение, без да се изчака дори обжалването й, е противна и на законите, и на каноните и говори за гузна съвест. Изранен от многократното бичуване, Методий не е признал нищо по въпросите, за които е бил разпитван.

И понеже тази присъда е обявена за нищожна, настоявам за незабавното освобождаване на архиепископ Методий и неговите ученици. А на онези, които са нарушили божествения и човешки закон постановявам в продължение на трийсет дни, лишени от своето причастие, да се молят с най-голямо разкаяние и сълзи на нашия всемогъщ Бог за прошка. Греховете трябва да бъдат очиствани чрез плача на разкаянието. А архиепископ Методий да бъде възстановен на своето място и длъжност.

Съветвам ви за в бъдеще да се въздържате от каквито и да е законови действия срещу Методий, ако ли не ще бъдете отлъчени от Църквата. И вярвам, че оттук-нататък плановете на покварените хора по никакъв начин няма да посягат на постановеното от свещените канони и на църковния ред.”

Когато тръгнах към трапезарията, ето ти изненада: натъкнах се на Аглика, повела за ръчичка около две годишно момиченце. Бях забравил за нея, но не и тя.

- Ваше преосвещенство, толкова се радвам, че са ви пуснали! - Тя сграбчи ръката ми и я целуна: - Не спирах да се моля за вас и за останалите.

- Ти добре ли си, дете мое? А това момиченце да не би да е твое?

- Да, отче, това е дъщеричката ми Текла! Какво щях да правя без вас? Бях решила да се удавя…

- Не изричай такива греховни думи! - Поставих ръка върху главичката на детето и го благослових: - Бог да бди бащински над тебе и да те води само по прави пътища!

- Благодаря, отче! - промълви Аглика.

И внезапно се досетих:

- Тя кръстена ли е?

- Не още. Страхувах се да си подам носа навън. Тук идваха да служат свещеници на Вихинг…

- Добре си постъпила. Още в неделя ще й направим кръщене.

Името, което й беше избрала, само по себе си казваше много. Защото животът на равноапостолната ученичка на Павел - Текла - беше пример, достоен за подражание.

Щом се разбра, че ще освобождават епископ Методий, отидохме заедно с Горазд и Наум да го посрещнем с карета. Но нещо се бавеха, вратата на тъмницата оставаше затворена и слязох да се поразтъпча наоколо.

След цяла вечност видях учителя да се показва отвътре. Беше побелял още повече и отслабнал. Вятърът вееше полите на расото му и имах чувството, че ако духне по-силно, ще го отнесе нанякъде като сухо листо. Втурнах се, за да му помогна, ала той се приведе напред и бързешком се качи в каретата.

Тъмницата беше оставила отпечатъци върху всички ни, ала най-видими бяха те при Методий. Не знам дали недохранването, студът, който изсмукваше топлината от телата ни, дали  мъченията или нещо друго го бяха попрегърбили, но едва-едва пристъпваше. С коса, брада и мустаци, побелели като сняг, той имаше вид на светец, слязъл от някоя икона. Някой ден и това щеше да стане - да бъде канонизиран за светец като архиепископ и борец за чистата християнска вяра.

Ала духът му си беше онзи, който познавах - борбен, горд, него нищо не би могло да пречупи.

Затова пък аз се постарах да направя каквото мога, та по-бързо да възвърне физическата си сила.

Резултатите не бяха радостни. Той продължаваше да се топи, да е болнав, да кашлюка и да не може да изпее докрая цяла песен.

Но вярвах, че с времето напълно ще се излекува и възстанови. Както е казал Соломон: “Щастливите се преобразяват. Нещастните остават роби, защото щастието обича свободата. Радостта е там, където е свободата”. След като беше свободен, беше само въпрос на време да си възвърне всичко изгубено. “Животът е път, цел и награда.” А по всеки път има и стръмнини, и слизания, и възходи, и спънки, важното е да не спираме и да бъдем благодарни, че се движим към своята крайна цел. Затова придворният мъдрец подарил на цар Соломон пръстен с надпис: “Всичко отминава”. И му казал: “Когато си много нещастен, много разгневен или много щастлив, погледни надписа и той ще те отрезви”. Та и при нас беше време да си кажем: “Всичко отминава” и да продължим напред.

Скоро отново тръгнахме за Рим - учителят Методий, аз, Горазд и Наум. Папа Йоан VІІІ взел решение да възстанови Методий като архиепископ. Така на борбите му срещу интригите на немското монашество и римското духовенство щеше да се сложи край. Моравците бяха прогонили всички немски попове, защото мълвата за техните безчинства се беше  пръснала и предизвикала недоволството им. И след това написали на папата: “Понеже по-рано нашите бащи са приели кръщение от свети Петър, дай ни архиепископа и учителя Методий!”

Новото беше, че след като Святополк завоювал и присъединил към Българската Моравия и Панонска (Северна) Моравия, папата ще издигне Методий за архиепископ на Провинция Западна България - както ни пишеше - ще бъде въведен на епископския престол на целия Илирик и на владеещия тази земя български народ.

Понеже пристигнахме в Рим по обяд, използвахме свободния следобед и се разходихме из стария град. Учителят Методий остана да си подготвя речта за утрешното ново ръкополагане, а ние тръгнахме, водени от Анастасий Библиотекар, който ни се зарадва като на скъпи приятели.

Първо посетихме гроба на учителя Константин-Кирил Философ, където поднесохме цветя и запалихме свещици. Отново отправихме горещи молитви за душата му, както и молба да закриля нас и делото, което започнахме под неговото ръководство.

Когато напуснахме “Сан Клементе”, Анастасий Библиотекар промълви:

- Свети Кирил ме изумяваше със своя велик ум. Веднъж при разговор ми цитира голям откъс от великия Дионисий наизуст. Царство му Небесно!…Свети Константин-Кирил Философ, рано приобщен към мъдростта и рано напуснал този свят.

- Той много съжаляваше, че свети Дионисий е бил изпратен именно от св. папа Климент Римски на мисия в Галия, където загинал, посечен по заповед на император Дометиан - каза Наум.

- Като си помислите, че е бил в Гетсимания при Успението на пречистата Божия Майка, видял е брата по плът на Спасителя апостол Яков…

-  На 15 август, в третия час на деня… - промълвих, разстроен при мисълта за кончината на моята майка.

- Там са били освен апостолите и 70-те ученици, също и преблагословените мъже Тимотей и Иеротей, които пеели като ангели - додаде Горазд.

Анастасий Библиотекар въздъхна:

- Остави ни ценни съчинения: “За небесната йерархия”, “За църковната йерархия”, “За Успението на Божията майка”, “За смъртта на апостол Петра”, “За Божиите имена”…

После отидохме в църквата “Санта Мария ин Аричели” - “Богородица от Небесния олтар”. Отвън с нищо не подсказваше за изяществото вътре. Преди да бъде построена преди около два века, на това място е имало стар римски храм, издигнат в чест на богинята Юнона. До нея се намираше хълма “Капитолий”, а до него най-важният от седемте капитолийски хълма - “Палатин”, на който се счита, че е бил основан древният град. Ватикановият хълм, който се намира северозападно от Тибър, не е част от тези седем хълма.

Това ме подсети, че и Филипопол, и Атина са съградени върху седем хълма. Единият от хълмовете на Филипопол се нарича “Орфеев”, друг бил кръстен на най-добрия ученик на певеца - Музей - и се е наричал “Музеев”, а палатът на Филип Македонски се е издигал върху хълма над античния театър.

Накрая, след като слязохме от хълма “Капитолий”, се озовахме пред църквата “Санта Мария ин Космедин” и прочутия барелеф “Устата на истината”, изработен преди хиляди години. Върху голяма мраморна скала беше изобразено древно божество с пет отвора - някога от тях е течала вода. Сега тя беше пресъхнала и хората твърдяха, че ако човек си пъхне ръката в устата на барелефа и му зададат въпрос, чийто отговор е лъжа, то устата щяла да се затвори, отхапвайки ръката на лъжеца. Ала желаещи да проверят истинността на това твърдение нямаше.

За срещата с папата архиепископ Методий беше в тържествени дрехи - а мантията му с широки дипли и дълъг край се гънеше красиво при всяка негова крачка. Малката иконка с образа на Св. Богородица, окачена с верижка върху гърдите му и жезъла му с кръстче в горния край бяха отличителни знаци за неговата духовна власт.

Ние не бяхме допуснати и останахме да го очакваме в просторната папска приемна.

Но когато се появи с ведро лице, всичко ми стана ясно и си отдъхнах, както и останалите. По-късно той ни разказа как е преминала срещата и че на тръгване папата отново го уверил, че няма да срещне неодобрение, защото бил написал писма, които да му отварят всички врати. Посъветвал сина на крал Людовик Немски - Карломан - да разреши на Методий свободно да изпълнява епископските си функции в Панония; писал в тази връзка и на княз Мутимир; и на архиепископ Адалвин Залцбургски, и на епископ Павел Аконски. А към епископа на Панония Херманрих Пасавски се е отнесъл другояче - като го отстранил от длъжността му заради нанесените на Методий обиди, му наредил да се яви, за да даде обяснения в Рим. По същия начин постъпил и с епископ Анон Фрайзингенски  - пак заради обидите спрямо Методий, да отиде в Рим през септември.

Добри новини, само да видим дали щяха да се изпълнят според замисъла на папата.

Ала още при завръщането ни най-напред научихме, че не един и двама, а четирима от немските епископи, които бяха държали Методий затворен в тъмница, са били осъдени от съда на свети Петра и са починали скоропостижно. Споминали се бяха мъчителите на нашия учител Методий - Ерменрих фон Елванген, Адалвин, Адалберт и Грималд фон Вайсенбург.

Дали това спомогна за прекомерната любезност на княз Святополк, който повери на Методий всички църкви, заедно с духовенството във всички градове.

А папата отново показа подкрепата си спрямо Методий, като му написал:

“Нашият брат Методий е свят и правоверен и върши апостолско дело. От Бога и от Апостолския престол в ръцете му са дадени всички словенски страни. Когото прокълне, проклет да е, когото освети, осветен да е!…”

С радост прочетох наново в книга пета от “Василикии”-те на Лъв VІ Мъдри толкова важната за нас 131-та Юстинианова новела и по-конкретно частта, засягаща нашата самостоятелност: “И заради това постановяваме според същите тези определения, пресветият папа на древния Рим да бъде пръв от всички свещенослужители, е преблаженият архиепископ на Константинопол, Новия Рим, да заема второ място след пресветия апостолски престол на по-старшия в йерархията Рим, а да бъде почитан над всички останали. А преблаженият архиепископ на нашата родина - Юстинияна Прима, да държи винаги под своята юрисдикция епископите на епархиите Средиземна Дакия (Дакия Медитеранеа) и Крайбрежна Дакия (Dacia ripenssis), Превалитана (Превалеа) и Дардания и Горна Мизия. Те да бъдат ръкополагани от него и в подвластните му епархии той да е наместник на самия апостолически Римски престол, според както определи Свети Папа Вергилий. И по подобен начин му даряваме и повелявам да се съблюдава същото право да има първосвещенически сан, което сме дали и на епископа на Юстиниана Картагенска - диоцез Африка, след като Божията милост ни го възвърна.”

Ето защо Българската православна църква имаше право на автокефалност. С новелата Юстиниана Прима се прави едно узаконяване на съществувалата автономна Илирийска църква, църквата на апостол Павел, включително и онези по-южни епархии, които не влизат в нея.

Борбата срещу историческата памет най-ясно проличава от факта, че неизвестно кога и от кого са изтрити всичките пет особено важни събора в Сирмиум и този в Сердика, състояли се през ІV-ти век.

След смъртта на папа Григорий Велики пък започва унищожаване от страна на гърците на наши християнски храмове, унищожаване на богослужебни книги, заличаване на следите от съществувалите Илирийски митрополии и от съборите, провеждани в тях, а самият град на архиепископската катедра Юстиниана Прима е сринат до основи. Тогава катедрата се премества в Сердика.

А при Лъв ІІІ епархиите на Юстиниана Прима се придават към Патриаршията в Константинопол.

Затова и до днес продължаваха борбите към кого да бъде тя - към Рим или към Константинопол.

Така и не разбрах повода за разрива между папа Йоан VІІІ и епископа на Порто Формоз, след като беше сред най-доверените хора на предшественика му. С него се бяхме сприятелили след ръкополагането ми, разменили си бяхме и писма след излизането ни от тъмницата. Мисля, че в основата на всичко беше коронацията на франкският крал Карл ІІ Плешиви в Рим около Рождество Христово през миналата година. Мнозина от Курията са били против и са твърдели, че короната се полага на вдовицата на крал Людовик Немски. След коронацията недоволните напуснали Рим и с тях е бил и Формоз. Но нали именно Формоз е бил този, който по нареждане на папа Йоан VІІІ лично го е поканил в Рим? Може би тогава все още се е надявал, че папата няма да го коронова, че ще размисли?

А може би папата е хранел тайна омраза към обаятелния Формоз, който е бил кандидат за Светия престол след смъртта на Николай І?

Вероятно се е страхувал, че при така създалата се силна опозиция може да се съюзи с противниците му и да се опита да завземе папския престол. Научил, че го грози смърт, Формоз заедно с неколцина прелати, изпаднали като него в папско неблаговоление, напуснали Рим. Папата свикал незабавно синод, който заповядал на бегълците да се завърнат обратно. Те отказали.

В същото време папа Йоан VІІІ след лично посещение при император Карл ІІ успял да го убеди във виновността на Формоз.

Тогава бил свикан поместен събор на Римската църква, на който бегълците да бъдат съдени.

Съборът се провел в църквата “Санта Мария Ротунда”. Главното обвинение срещу Формоз било, че още при предишния папа Николай І ламтял за прекомерна власт, доказателство за което бил стремежът му да стане архиепископ на България. Защото миниатюрните размери на собствената му епархия не задоволявали големите му амбиции, та решил да заграби огромния архидиоцез на България. А когато папа Николай І го призовал да се върне обратно в Рим, Формоз, според обвинението, “със страшни клетви” заставил българския княз да му обещае, че докато е жив няма да приеме друг епископ от Рим.

Виж ти как се извъртяха работите! Сега Формоз щеше да бъде виновен за недалновидната политика на папа Николай І.

Били са добавени и абсурдните обвинения в ограбване на манастири, заговорничене за превземане на папството…

Присъдата била строга: сваляне от епископската катедра в Порто, отлъчване от Църквата, анатемосване, отнемане на църковните му титли. И заточение далече от Рим, без право да се връща някога в този град.

Какъв неочакван финал за този умен и дипломатичен божи служител.

Изглежда император Карл ІІ все пак се беше намесил, иначе защо след този процес е бил свикан Тройския синод, на който Формоз присъствал и на него отлъчването му било отменено в замяна на клетва, положена пред папата, че никога няма да се завърне в Рим или да практикува свещеничество.

И той се установил в Санс.

Да видим докъде щеше да доведе тази вражда и кой в крайна сметка щеше да се окаже победителят. Защото Бог решава изхода от всеки спор.

“Младостта е вятър” - “Juventus ventus”.

“Младостта е вятър” - с бесните вихрушки

тя отлита като кратък миг.

После сякаш времето бездушно

дълго обещава ни светлик.

И едва когато остареем

с побелели патили глави,

истината може да прозрем, но

безнадеждно късно е, уви.

Да, младостта е вятър! Кога отмина? Не разбрах.

Спомних си как в манастира “Св. Полихрон” като послушник нямах търпение да изуча Светото Писание, за да заприличам на Константин Философ, и как бях поискал да стана евреин! Представях си как ще заживея в Палестина и бързо-бързо ще знам всичко. Тогава Учителят първо се разсмя на шегата ми, а когато го уверих, че не се шегувам, ме смъмри - как така ще ставаш евреин, щом майка ти, баща ти, всички твои дядовци и баби са българи?! Не че съм искал да сменям род и родина - момчешка ми работа. Сега при такива спомени се усмихвам с умиление на своята наивност.

Нови тъмни облаци надвиснаха над главите ни. Триезичниците, които помрачени от злоба не спираха да повтарят: “Не е достойно Бог да бъде прославян на друг език, освен на еврейски, на латински и гръцки”, пак ни забъркаха в нова интрига. Защото папският легат Павел Анконски предаде писмо от папата до Методий, с което налагаше възбрана за служба на български език. Същият този Павел е отнесъл писмо със сходно съдържание и на княз Святополк, и на българския княз Борис-Михаил.

А отец Фарфорий ни писа от Костантинопол, че император Василий І Македонец е получил молба от папа Йоан VІІІ  да им се притече на помощ срещу арабите, които завзели и Сиракуза, и цяла Сицилия. Императорът приел, но с условието да бъде свикан църковен събор в имперската столица. Защото миналата година дипломатичността на Фотий беше проработила и се стигнало до помирението му с патриарх Игнатий, а след това и с императора, който го върнал от заточение и му поверил възпитанието на децата си в двореца. Затова след кончината на Игнатий логично е бил поканен да заеме отново патриаршеския престол, ала над него тегнела анатемата от събора през 869-870 г. А анатемата можеше да бъде вдигната само от следващ събор, който да преразгледа решенията на предишния и като ги отмени, едва тогава Фотий да бъде признат за легитимен.

Папа Йоан VІІІ отговорил, че след като папа Николай І е покойник, няма причина Фотий да не бъде признат за патриарх, но ако Фотий откаже да върне България на Папството, щял да бъде отлъчен от Църквата.

Отново пазарлъци като на пазара. Изглежда завръщането на българите в лоното на Римската църква беше от първостепенна важност за Йоан VІІІ.

Онова, което ме порази и потвърди първоначалното ми мнение за високата ерудиция и мъдрост на Фотий беше, че той настоявал да бъде обявен Игнатий за светия. Освен това подарил негов портрет, изработен от фина мозайка, на катедралата “Света София”.

Кореспонденцията на папа Йоан VІІІ беше мащабна. Постоянно получавахме сведения чрез Анастасий Библиотекар за негови вмешателства, наставления, закани с анатема по всички посоки на света.

И в тази връзка изпратил писмо до българските боляри Петър, Цербула и Сундика с напътствия: заедно с княз Борис-Михаил, отново да се подчинят на Римската църква. В писмото, копие от което беше изпратено до архиепископ Методий, той наричаше българския княз само Михаил и за пореден път се потвърди откъде идеше объркването, че ромейският император Михаил ІІІ бил ни наредил да създадем съвременния вид на глаголицата.

По-нататък от писмото ставаше ясно, че архиепископ Методий бил наклеветен пред папата (за кой ли път?!), че проповядва не според канона и изразяваше учудване, че архиепископ Методий учи другояче, а не както е обещал, та затуй го вика в Рим.

Сякаш за Вихинг бяха словата, които съм запомнил от Псалмите:

“Устата му са пълни с проклинание, и угнетяване, и насилство; Под езика му има злоба и беззаконие.”… “Строши мишцата на нечестивия; Издири нечестието на злия човек, докато не намериш вече от него.”… “Господ изпитва праведния; А душата Му мрази нечестивия и онзи, който обича насилие. Над нечестивите ще навали примки; Огън, и сяра, и горещ вятър ще бъдат съдържанието на чашата им.”  (Псалми 10:7, 15, 11:5-6).

Немските духовници с нищо друго не се занимаваха, освен да клеветят архиепископ Методий и неговите ученици. Не мога да си обясня откъде извираше тази омраза? Та баварската земя беше напоена с кръвта на хиляди българи, трябваше да се срамуват от случилото се преди стотици години. Когато през 631 г. в Панония възникнали междуособици между аварите и българите за властта, победили аварите. Тогава девет хиляди българи, заедно с жените и децата си били прогонени от Панония и отишли при Дагоберт Добрия, крал на франките, и го помолили да им позволи да останат на тяхна земя. Дагоберт заповядал на баварците да ги приемат да презимуват, докато реши какво да прави по-нататък. Разпределили ги по домовете и българите си отдъхнали, че са намерили приятели, с които ще заживеят в мир и разбирателство. Ала скоро Дагоберт заповядал на баварците в една нощ всеки един от тях да избие в своя дом подслонените българи, заедно с жените и децата им. Това било изпълнено и никой от тези хиляди българи не останал жив - девет хиляди семейства били подло и ненужно избити. По заповед на краля, прикачил към името си “Добрия”…

А като помисли човек - та баварците са дошли по тези земи от Армения, значи и те в някакъв момент са търсели помощ, закрила. Дори езикът им не бил немски, а са го възприели от местните.

И сега техните потомци, без капчица срам, със сърца, пълни с омраза, плетяха всевъзможни интриги спрямо нас.

Но нима по-различно беше положението и в Рим? Спомних си едно от последните писма на Анастасий Библиотекар, в което ни се оплакваше, че Рим се е превърнал в ужасно място за живеене. Изборът на всеки папа ставал след безредици, след нечестни ходове и интриги; заговорите и убийствата дебнели отвред; градската управа не можела да гарантира законността. Към всеобщия хаос се прибавял и отливът на миряни, може би защото, когато навън вали дъжд, вали и вътре в храмовете, понеже няма пари за ремонта на покривите им. Накратко: Рим преживявал бурни времена. “А и франките така са надигнали глави, че са се самозабравили - пишеше той: - Твърдят вече, че Римският папа не стои по-високо от другите епископи и следователно, като един от тях, трябва да се подчинява на свещения римски император, който, според тях, е и глава на Църквата. - И завършваше така: - Затова ние много се радваме, че ръкоположеният за Панонски архиепископ Методий е назначен и за папски легат и с твърда ръка и Божията помощ ще разреши проблемите, които ни създават франкските епископи в Пасау и Залцбург…”

Двуличие, сплетни, интриги

в живота ни се настаниха.

Душата ми с глас чучулигов

посърна, сякаш я убиха.

Но доверчиво пак поемам

дори и подлата ръка -

че по-добре самин да стена,

вместо “подлец си!” да река.

Както е казал Матей: “Всеки грях и хула ще се прости на човеците, но хулата против духа няма да се прости на човеците.” (12:31).

В писмо от началото на юли 879 г. папа Йоан VІІІ бил писал на Святополк Моравски, че е разочарован от него, задето се колебае в правата вяра; освен това получавал сведения, че архиепископ Методий не бил в съгласие с Римската църква и го призовава да се яви в Рим, за да се защити във връзка с повдигнатите срещу него обвинения.

Писал беше почти същото и на Методий, тъй че не бяхме изненадани.

След писмото на папата от 18 юни 879 г. и издадената папска була, враговете ни тържествуваха. Но стана неочакваното от тях.

Да, за пореден път Методий е бил наклеветен пред папата, новото в случая беше, че служи литургия на “варварски език” или на “езика на склавите”. И понеже за папата “езика на склавите” звучеше като друг език, е решил, че Методий нарушава канона. Всъщност Методий никога не би служил на друг език, освен на български, ала немските духовници не се уморяваха да го клеветят, използвайки всякакви нечестни похвати.

- “Склавени” или “славени” означава “прославени”, красиви. А и “славените”, и “склавените”, и “гетите” са един и същ народ - български - гневеше се милият старец, ала атаките срещу него край нямаха.

Междувременно Методий започна да получава писма от епископите на Антиохийската, Ерусалимската и Александрийската източноправославни църкви, които му пишеха, че папата бил силно разтревожен от това положение и изразявали надежда, че Йоан VІІІ най-после ще си възвърне Българския диоцез.

Така отпътувахме с Методий за среща с папата.

В каретата на архиепископ Методий пътувахме заедно с Наум, Горазд и Ангеларий. При подобни пътувания, траещи с дни, можехме да обменяме мисли, да обсъждаме онова, което ни тревожи във връзка с работата, и да набелязваме предстоящи тържествени литургии.

Ала скоро, след като напуснахме крепостта на Сирмиум, се понесе странен шум и надникнах да видя откъде иде.

В този момент каретата спря.

- Да продължавам ли, Ваше Светейшество? - запита кочияшът.

- Защо? Какво има? - въпросът на Методий увисна недовършен, защото и той, както и останалите, слязохме и застинахме в изумление.

Никога през живота си не бях виждал нещо подобно: навред хвърчаха, пълзяха или лакомо ядяха листа и треви безброй огромни кафяви скакалци. Именно шумът от тяхните криле бяхме чули.

- Приличат ми на птички, нали не сънувам? - възкликна Наум.

- Небето е стъмнено, сякаш ще вали - добави Горазд: - Като че извират от самия пъкъл…

- И нямат брой - прошепнах, невярващ на очите си.

- Какво ще правим? Ще продължаваме ли? - отново запита кочияшът.

Пътят трудно се различаваше от летящата напаст и той беше прав да се притеснява.

- Продължаваме. Папата ме очаква.

Върнахме се обратно, макар да не беше толкова лесно, понеже купето се беше напълнило от тези гадинки. Някои се бяха разположили на седалките, други пълзяха по прозорчетата и стените, трети хвъркаха в опит да си намерят място за кацане.

Все пак успяхме да поразчистим от нахалниците и Методий даде знак за тръгване, като почука два пъти със своя жезъл.

И уж бяхме затворили добре вратите и прозорците, но още дълго пред очите ни хвъркаха тези противни нашественици.

Каретата се движеше едва-едва, сигурно и конете трудно виждаха пътя от накацалите по техните очи и глави гигантски насекоми.

Мислехме, че това мъчение скоро ще свърши, не можеше да продължи дълго, но не бяхме прави - до вечерта си проправяхме път през огромното ято.

В страноприемницата, където обикновено отсядахме на път за Рим, ни разказаха, че за такова бедствие никой не е чувал дори. И че докато не изядат всичко, няма да се махнат.

- А на юг дали има от тях? - запита Методий.

- И на юг, и на запад, и на изток - нямат свършване - въздъхна скръбно ханджията: - Не ми се мисли как ще се живее след това. Засега само патиците ни са много доволни…

- Това е Божие наказание - прекръсти се Ангеларий и всички усърдно започнахме да се молим.

Когато свършихме, Горазд наклони глава към нас и мрачно забърбори:

- Предречено е от пророк Иоила: “И в последните дни, казва Бог, ще излея от Духа Си на всяка твар; и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, юношите ви ще виждат видения, и старците ви ще сънуват сънища… И ще покажа чудеса на небето горе, и знамения на земята долу - кръв и огън, пара и дим; слънцето ще се превърне в тъмнина и луната в кръв, преди да дойде великият и бележит ден Господен. И всеки, който призове името Господно, ще се спаси.” (Деяния 2:17, 19-21).

- Не говори тъй, рано е за свършека на света - смъмри го меко Методий и всички се заехме с вечерята, която прислугата подреждаше на масата.

Но и на следващия ден нищо не беше се променило. Дори завесата от летящи твари беше станала по-плътна и се питах какво би станало с нас, ако се счупи я колело, я стръка, я нещо друго и заседнем насред път.

Но Бог беше с нас и след три дни мъчително пътуване излязохме от ятото.

Нататък беше вече по-лесно.

Отначало папата се държеше студено и покани Методий да бъде разпитан в присъствието на колегията от епископи.

За разлика от повечето си предшественици, папа Йоан VІІІ нямаше нито брада, нито мустаци. Дори не знам дали имаше коса, скрита под плътната папска корона, която беше направена така, че да стига до ушите му. Силно ме впечатлиха големите му светлосини очи, прав нос и месести устни, които, когато не говореше, бяха стиснати в загадъчна полуусмивка. Сякаш собственикът им се надсмиваше над целия свят.

По-късно, след като Методий произнесъл боговдъхновена реч и изповядал за пореден път, че вярва в Символа на православната вяра и го произнася така, както е възвестен от евангелската заповед на Господ Христос, папата възвърна доброто си разположение към него. И незабавно написал писмо до Святополк, с което го известява, че “Методий е православен във всички църковни учения и полезен за всички църковни служби”, затова той потвърждава повелението на апостолическата власт да остане архиепископска привилегия за Методий вовеки. И понеже Методий вече му бил разяснил, че езика на склавите е езика на българите, в писмото си той възхвалявал буквите на склавите и заявявал, че “За вярата и учението никак не е препятствие дали литургиите се служат на езика на склавите и дали светото евангелие и божествените четения стават на този език, понеже са добре преведени и изтълкувани на него. Но все пак за по-голямо почитание евангелието да се чете на латински език и след това, преведено на езика на склавите, за да бъде чуто от народа, който не разбира латинските думи”.

По обратния път се шегувахме с архиепископ Методий, че без да знаем езика на склавите, сме превели богослужебните книги, а пък миряните, които говорят български, по някакво чудо също са започнали да го разбират този “склавински” език.

- Виждате ли какво става, когато преводачите безсъвестно си вършат работата? - казваше Методий: - От “склави” започнаха да го превеждат като “слави” и ето ти го вече “славяни”.

- А пък езикът ни станал “склавински” - кискаше се в шепа Ангеларий.

- Кои ли пък ще да са тия славяни, а? - не оставаше по-назад Наум.

- Най-старото име на България е “Ария” - досети се Горазд.

- Не знаех - учудих се: - Да ни викат тогава и “арийци”…

Но когато веселието ни премина, Методий тъжно поклати глава и обобщи, че цялата тази атака е насочена не толкова срещу него, макар той да понася удара, колкото спрямо Княз Борис-Михаил. Ето, видите ли, Светият престол отново дава благосклонно разрешение да се ползва и във Велика Моравия, и в България като литургически българският език, на който вече бяха извършени служения дори в базиликата “Св. апостол Петър”. Само че помислете добре: не се ли върнете в лоното на Апостолическата църква, може отново да размислим.

- И до днес не мога да повярвам, че създадохме втора българска архиепископия толкова близо до Рим. И че служим на български език, както и че разпространяваме богослужебни книги на него - завърши той.

При разговора между архиепископ Методий и папата, Йоан VІІІ му говорил за “перфидността на гърците” и колко е огорчен, задето българският княз не прави нищо относно историческата несправедливост спрямо България, причинена на Папството от “измамниците гърци”. Защото Римската църква е майка и глава на всички народи, а папата - баща на всички народи и техните владетели: “Римската курия не иска да получи управлението над България, а да вземе върху себе си грижата и управлението на епархията в нея. Княз Михаил да не общува с гърците, защото лошите разговори развалят добрите нрави. И след като гърците с измама отнеха България от нас, ние безмерно скърбим. И не спираме да се молим за вас, нито да помагаме на своите братя.”

Подмихнах се под мустак, но Учителят забеляза и ме запита какво ме е развеселило.

- Спомних си написаното от Тит Ливий относно “тъмнокожите пришълци” от Африка, което се припокрива с думите на папата: според римски пълководец, “противниковата армия е по-многобройна и съставена от много по-добри войници; имаше в армията македонци, траки и илири, всички много войнствени племена; тук имаше и сирийци, и азиатски гърци, низшите от човечеството, и родени само за робството.”

- Е, синко, не е наша работа да опровергаваме нито Тит Ливий, а още по-малко папа Йоан VІІІ - усмихна ми се съзаклятнически Методий.

В понятието “траки” влизаха всички племена, които говореха български, макар и на различни диалекти. “Гети”, наречени още “склавини” или “словени”, прекосяват границите на Тракия” - е написал през VІІ век Теофилакт Симоката. Но също одриси, даки…  В един латински хронограф от 354 г. в числото на семитските народи с техните родоначалници фигурирахме и ние, българите, но не под името траки.

- Има и множество български племена като “кутригури”, “уногури”, “утигури”, “уногундури” и други, чиято наставка “гури” означава “учител” на санскрит или “Висш духовен наставник”. Така са ни виждали нашите съседи, както и нашите врагове - каза Наум.

Както живеещите около Търновград се наричаха търновчани, живеещите в Родопа - родопчани, а около Загоре - загорци, ала всички те бяха българи, същото разделение беше и на останалите тракийски племена. Херодот описва тракийците в похода им към Мала Азия така: “Носели на главите си шапки от лисича кожа, на тялото си хитони, отгоре наметнати с шарени ямурлуци, на краката и бедрата чизми от еленска кожа; освен това носели копия за хвърляне, леки щитове и малки мечове. След като се преселили в Азия, били наречени витинци, а по-рано се наричали, както сами казват, стримонци, защото живеели при Стримон.” А римският историк Флавий Вегенций Ренат допълва, че “траките били така войнствени, че дори легендите твърдят, че самият Марс се е родил между тях”. Иначе защо Александър Македонски при похода си към Азия е включил в армията си хиляди пехотинци и хиляди конници от Тракия - тяхната пословична храброст, дисциплина и изобретателност при сраженията е била мечта за всеки военачалник.

“Знаете ли колко трудно ви открихме - продължаваше разказа си Методий за срещата си с папата: - Франкските епископи така ви бяха укрили, че никой никога нямаше да ви намери, докато сте жив. В издирването ви включих светски и духовни люде, а при крал Людовик Немски пратих епископ Павел Популонски с молба да ви осигури кралска закрила. И като разбрах кои франкски епископи стоят на дъното на този заговор, ги призовах тук да дадат обяснения. В крайна сметка усилията ми се увенчаха с успех и ето ви, жив и здрав, отново сте сред нас. Заемете се с вашата катедра и дано повече да нямате такива неприятности…”

Методий пък дипломатично изразил подкрепата си за първенството на Курията: “Заради неговото първенство, от Римския Понтиф не се изисква да присъства на Вселенските събори, но без неговото участие, изявено чрез изпращането на негови пратеници, всеки един Вселенски събор е недействителен, защото той е, който председателства събора”… “Това първенство идва от горе, по Божия благодат. Заради силата на вярата си, сам нашият Господ Иисус Христос се обръща към Петър, първият сред апостолите, с думите: “Петре, обичаш ли Ме? - паси моите овци” (Йоан 21:16). Затова в йерархично отношение Рим държи най-високото място и е Първият Престол. Затова правото на древния Рим е постоянно вовеки и това е становището на всички църкви.

Папата му споменал, че предстои да изпрати в Константинопол епископа на Четветери - старият ни познайник Марин - да отиде в Константинопол и да провери дали неговият комониториум, носен от легатите на събора, не е бил променян така, както на Фотий му е угодно. Защото имал известни съмнения, след като разбрал, че е бил иззет от патриаршеската канцелария под предлог Фотий да се запознае предварително с него… Казал му още, че бил писал до императора, за да му благодари за въстановеното му право над българския диоцез, както било справедливо. Хм, и той, както и императорът знаеха, че това не е така, но…

Намерил кого да изпрати! На всички ни беше известна голямата омраза на дякон Марин, а вече епископ Марин, към личността на Фотий. Сега, изправени един срещу друг, двамата щяха да кръстосат омразата си в змийско кълбо с непредвидими последици.

Накрая папата отново насочил разговора към връщането на България веднъж завинаги в лоното на Римската църква. Защото, казал папата, “страната на българите е управлявана от предстоятелите на Апостолическата катедра още от времето на папа Дамас и после чак до нахлуването на езичниците”.

- Папа Дамас ли? - изпуснах се неволно.

- Бил е Римски папа от 366 до 383 г. и едва към края на живота му християнството е станало господстваща религия в империята - поясни ми Наум. -  Папа Дамас обаче на Втория Вселенски събор отлъчва от църквата тъй наречените “полуариани”, тоест, църквите в Илирик, но това от шести век се променя и става по-дипломатично. А император Лъв ІІІ, като използва обтегнатите отношения с папата, присвоява и придава към Патриаршията в Константинопол епархиите от Юстиниана Прима. Гузен е папата, затова.

- Че защо е гузен?

- Защото по нареждане на папа Дамас с одобрението на съимператорите Валент и Грациан на 26 март 378 година 26-ма българи-християни са изгорени на клади край Адрианопол. Впоследствие църквата ги обявява за мъченици: поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мойко, Манинка, Мика, Анимиса и Гита, Сава, презвитер Батуш…

- Как се е стигнало до изгарянето им? - недоумявах и очаквах ясен отговор.

- Виж, синко - намеси се учителят Методий -  историята започва по-отрано. Сигурно си чувал за гоненията на християните по времето на императорите Деций и Диоклециян.

- Да, чувал съм. Тогава мнозина от тях бягат отвъд Дунава.

- Та когато на престола сяда император Валенс, той разрешава на хилядите избягали християни да се завърнат по родните си места, главно в района на Адрианопол. Да, но скоро след това именно те вдигат бунт срещу император Валент, като начело са християните Сърд и Коля, а бунтът се разраства по целия Балкански полуостров. На помощ им се притичват родствениците им отвъд Дунава. При Адрианопол става решително сражение, при което римската кавалерия е обърната в бяг и унищожена, а римската армия - разгромена. Загиват почти всички генерали и офицери, както и самият импертор, който е изгорен жив в плевника, където се е скрил. Така всъщност се сбъдва онова, което християните са искали преди бунта - императорът да бъде изгорен жив по Божия Воля. Затова, по настояване на папа Дамас, на Втория Вселенски събор в Константинопол църквата в Илирик, Хераклея и Малка Скития е обявена за еретическа.

- Но това е огромна територия.

- Прав си, целият централен Балкански полуостров и черноморското крайбрежие. И тогава епископ Урфил се връща в родната България и превежда на български Библията. А след като християнството става официална религия в Римската империя, тези християнски общини - епископии и митрополии - стават подчинени на архиепископията на Сирмиум.

- Тогава ли св. Епенет става пръв неин епископ?

- Да, тогава ученикът на апостол Петър става епископ в Сирмиум. И след Първия събор в Никея през 325 г. няколко събора се водят в самата Илирия - в Сердика и в Сирмиум. Това ясно говори, че тази апостолическа църква е била по-авторитетна и от Римската, и от Цариградската.

Виж ти, негово Светейшество добре беше запознат с нашата история. Тогава би следвало да е прочел призива на Константин Велики по време на този събор към епископите на събора, умолявайки ги да прекратят “междуособната бран в Църквата Христова”.

“Ние сме безумни, заради Христа, а вие сте мъдри в Христа; ние сме немощни, а вие силни; вие сте славни, а ние безчестни. Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени - благославяме; гонени - търпим; хулени - молим се… Станахме като измет на света, измет за всички досега.” (1Коринтяни 4:10-13).

И така, след като две години папа Йоан VІІІ беше забранявал проповедите на български език, в края на юни отново утвърди Методий за архиепископ на Моравско-Панонската област, която бе на пряко подчинение от Рим, без да се означава седалище на архиепископа. Може би това беше някакъв ход за в бъдеще време. Защото ако архиепископът на Българската църква нямаше седалище във Великоморавия и Панония, то той би могъл да има такова в която и да е част на България. Папската була “Industriae Tuae” с дата 29 юни 880 г. беше издадена, за да одобри отново използването на българския език в литургията и създаването на архиепископията му.

Само за Нитрава беше поставен по препоръка на Святополк епископ Вихинг, немец и враг номер едно на Методий. Папата беше похвалил и пред него изповеданието на Методий, изложено му от него лично при това трето посещение на Рим, наредил на Святополк и Вихинг да му се подчиняват и му даде папската була.

Веднага след това архиепископ Методий покръсти бохемския владетел Борживой, специално пристигнал за това във Велеград. И така започна християнизацията на Бохемия. След тях покръсти и поляците, живеещи в долината на р. Висла.

Замислих се над думата “боготворя”. Тя се състои от две думи - “Бог” и “отваря”. Значи Бог отваря прегръдката си за целия свят и независимо дали си християнин или не, щом си добър в живота, щом всичко вършиш с любов, той няма да ти обърне гръб в деня на Страшния Съд.

За да се утвърди доброто на земята във всеки човек.

За да бъдат хората “съединени в един дух и в една мисъл” (1Коринтяни 1:10).

“Не се отчайвай, уповавай се на Бога” - “Nil desperandum auspice Deo”

След като през юни 880 г. папа Йоан VІІІ отново написа до княз Святополк, че вярата на моравския архиепископ Методий е призната за православна, а той самият възхвалява употребата на български език при отслужването на божествените служби, ми се искаше да вярвам, че ще заживеем по-спокойно. “За да прозвучат на него дължимите на Бога молитви, и заповядваме на този език да бъдат разказвани проповедите и деянията на нашия Господ Христос”. И го уведомяваше, че го е назначил за легат в Илирик и архиепископ на Илирик.

Папата беше доволен от архиепископ Методий, но само ако знаеше с цената на колко усилия работата вървеше. Нитранският епископ Вихинг не спираше да ни създава пречки от всякакъв род. Имах усещането, че с нищо друго не се занимава, освен да измисля как да вгорчава дните на нашия учител и ревностен служител на православната вяра.

Затънали са сред пороци -

прости им, Боже, всеки грях.

Зад разноцветните прозорци

убивали са детски смях.

Прекършвали са с власт и сила

мечти, невинна доброта,

а Църквата ги е прикрила…

Къде остана светостта?…

- Имаме писма от Константинопол - съобщи ни учителят Методий.

Струпахме се да чуем какви бяха новините.

Първото беше от Фотий. Съобщаваше му, че е осветил новата църква “Неа Еклесия”, построена в близост до императорския дворец по нареждане на Василий І. Вече бил отпечатан вторият кодекс - сборник със закони - “Епанагога”, с който се уточнявали правомощията и задълженията на императора, патриарха и други длъжностни лица, взаимоотношенията помежду им и спрямо поданиците. След неочакваната смърт на най-възрастния син на императора от първия му брак - кесарят Константин Варда, което той изживявал много тежко, бил принуден да посочи за свой наследник другия си син по старшинство от втория брак - Лъв VІ, ала никак не бил доволен, защото се съмнявал, че е негов син и скоро след това наредил да бъде арестуван и тикнат в тъмница. Някой му внушил, че синът му иска да го свали от престола и Василий І за малко да го ослепи, ала Фотий успял да разсее съмненията му. Все пак още го държал в затвора, дано не посегне на чедото си, тъй като Лъв VІ е много умен и добре образован и ако някой ден поеме управлението на империята, от това всички ще спечелят. И накрая - през август папата пак бил написал две писма до Константинопол - до императора Василий І и синовете му, в които препоръчвал да се възстановят патриаршеските достойнства на Фотий и да не се заграбва повече българския диоцез от гърците, нито да се извършват на българска земя ръкополагания и освещавания.

- “Добродетелите трябва да бъдат свързани с вярата и с тяхна помощ се образува добрия човек, защото правите догми произвеждат пристоен живот, а чистите дела възвестяват божествеността на вярата. Затова ти, който си озарен душевно с блясъка на божествения дух, възведен си към светлината на благочестието, стой все така твърдо върху камъка на вярата, на който си утвърден от Господа…”.

Докато слушах Горазд, който ни го четеше, ми направи впечатление, че когато поздравяваше учителя Методий за връщането му на архиепископската служба във Великоморавия, Фотий на три места го наричаше “мъжествен”. Много необичайно за 65-годишния ни учител. А може би и до патриарх Фотий беше достигнала историята за папеса Йоана?

На този дипломатичен мъж трябваше да отдадем дължимите почит и уважение. Спомних си впечатляващото му “Послание на светейшия цариградски патриарх Фотий до княза на България Михаил. В какво се състои работата на един княз”. Вероятно патриарх Фотий, след като беше разбрал за 115-въпроси, с които княз Борис се беше обърнал към папата, му е написал писмо, в което го съветвал надълго и нашироко, като разделил тези съвети в 114 точки. Един вид - ти нас ни пренебрегваш, но ние въпреки това ще ти дадем разумни напътствия. Трябва да ги прочета отново, защото в тях имаше немалко мъдри напътствия не само от църковно-религиозен, а и от политически характер и би било интересно как ще ми прозвучат от днешния ден. Помня само, че завършваше така: “Конец и Богу слава”.

Второто писмо беше от отец Фарфорий, който се беше преместил в престолнината и сега заемаше длъжността главен библиотекар на патриаршеската библиотека. Та той ни разказваше подробности за Вселенския събор, наречен “събор на съгласието”, защото санкционираше помиряването между папа Йоан VІІІ и патриарх Фотий, макар че евхаристийното общение между патриарх Фотий и папските легати е било възстановено още преди началото на събора. Папските легати Павел Асконски и Евгений Остийски носели папски комониториум - специален документ с инструкции как да се действа по българския въпрос по време на събора. Според една от клаузите на документа, Фотий трябвало да обещае, че в бъдеще няма да изпраща епископи в България, иначе незабавно ще бъде отлъчен.

По време на три от заседанията папските легати повдигали този важен за тях въпрос, но всеки път хитрият Фотий, който председателствал събора, успявал чрез свои поддръжници да осуети подлагането му на гласуване. Основният аргумент бил, че не е в прерогативите на патриарха да преначертава границите на диоцезите - това било право на императора. А императорът пък нито веднъж не се появил на заседанията, защото бил в траур заради смъртта на първородния си син кесарят Варда. Лукавият Фотий произнесъл реч, в която заявил, че не е изпращал омофор (палиум) в България, тоест, не е ръкополагал епископи сред българите и че няма да го прави и за в бъдеще. Разбира се, това успокоило папските легати, а Фотий казвал самата истина, понеже всички епископски катедри у нас вече са били учредени от патриарх Игнатий, а при смърт на някой от тях, изборът на негов наследник беше работа на Българската църква.

На събора от 779-880 г. са присъствали внушителен брой делегати - около 400 архиереи от цялата Църква, включително и двамата папски легати. Само че някои от отците били представители на епископски катедри, за каквито никой не бил чувал - нито преди събора, нито след него. И точно този събор взел решение, че папата е патриарх като другите.

Така една отдавна лелеяна надежда за вселенски обединителен събор се сбъдна. Този Събор бе осъдил ерестта Филиокве, но докога, в това беше въпросът. Защото и римските папи не стояха по-долу по хитрост и лукавство.

За да замажат очите на папа Йоан VІІІ, един манастир в Константинопол бил предаден под неговата юрисдикция. А Василий І изпратил малък боен флот в помощ на борбата му срещу арабите.

Мда, неспирни конфликти раздираха Западната и Източната църкви и ако така продължаваха, може би щеше да се стигне до тяхното разделение.

Първосвещеническата власт, притежавана от всеки епископ, се засилваше, защото св. апостол Петър беше образец за всеки епископ вътре в паството му. Както е казал св. Киприан през трети век: “Всеки епископ, който стои начело на свой диоцез, стои на “престола на Петър”. И св. Григорий Нисийски, по-младият брат на свети Василий Велики, потвърждава същото: Христос “чрез Петър даде на епископите ключовете на небесните награди”.

- Не разбрах дали Фотий, след като не е епископ, има право да управлява църквата? - запита Ангеларий.

- Да, дори все още да не е епископ, щом е избран, има това право. Понякога епископската хиротония може да се забави с месеци - обясни учителят и с това сложи край на разговорите.

Щом останах сам, потърсих посланието на Фотий до княза на България Михаил - ето, пак не го именуваше Борис-Михаил, а само Михаил! И щом го намерих, внимателно го препрочетох. Ласкаеше го, как само го ласкаеше! Например в т. 22. пишеше: “Ти, прочее (о, как да те нарека, за да изкажа според копнежа си!), който си озарен душевно с блясъка на божествения дух, възведен си към светлината на благочестието и си извършил дело, с което се издигаш до деянието и подражанието на великия Константин, следвайки първоначалното си мнение, желание и благоразумие…”. Виж ти, сравняваше го с Константин Велики! Но последната точка 114 беше събрала всичко казано и не казано:

“Това малко от многото ти поднасям, о благородна и истинска рожбо на духовните ми болки, като някакъв божествен знак за моята любов към тебе и затова, че те осинових и като първообрази на добродетел. В тях като се взираш, с тях като се съобразяваш, лесно можеш да видиш кои дела помагат, за да цъфти красотата на душата, и кои като петна и бръчки я загрозяват и обезобразяват. Като заличаваш последните и се украсяваш с първите, ти ще се покажеш наистина одушевен и прехубав образ на боголюбив живот, а за мене и за всички благочестиви ще бъдеш твърде приятно зрелище и повествование. Затова, като простирам ръце към небесата и като отправям към бога вместо молба подобаващата нему слава и любовта, и болката ми към тебе, молителствам те да бъдеш добър работник и верен пазител на надеждите и наставленията ми. И дано да ми бъдеш знаменит и чутовен за всякакъв род подвизи; по благоразумие отличен, а по памет крепък; сладък в думи, а още по-сладък в обноски; любезен в общуване, а още по-любезен към близките; най-способен, за да разсъдиш и уредиш настоящето; прозорлив, за да предвидиш бъдещето, а предвидлив, за да се предпазиш; готов, за да извършиш велики дела, а още по-готов, за да запазиш извършеното; изкусен, за да прикриеш полезното, а още по-изкусен, за да го постигнеш незабелязано, и много способен да уловиш пакостниците; едните и другите еднакво да те уважават, да се удивляват от тебе; неподатлив на удоволствия, на целомъдрие покорен; господар на гняв, приятел на кротост; бърз за издирване на правото, неподкупен при раздаването му; твърд в мнението си, верен на обещанията си, храбър във времена страшни, решителен спрямо всяко беззаконие; неспособен да замениш полезни трудове и постоянство с мързел; усърден да благотвориш, муден да наказваш; поклонник на приятелство, противник на вражда; източник на милост, по-горен от гордост, предан на смиреност, надменен към богатство, защитник на сиромашията; почитател на истината, непримирим враг на лъжата; да не се унижаваш при несполуки, да не се гордееш при сполуки; господар на езика, пазител на слуха; неумолим надзорник на осезанието и на другите чувства; да не се поддаваш на никоя страст, да не се прелъстяваш от гъделичканията на страсти. С една дума, дано ми бъдеш образец и пример на всяка добродетел и благочестие не само за твоите подвластни, но също и за целия след тебе човешки род, добро и велико назидание за извършване добри и велики дела.

За всичко това ще ти се даде неизказаното и вечно небесно царство за неотемлимо наследство, за трайно жилище и за свръхестествено и божествено веселие и непрекъснато наслаждение.”

Трябваше да го препиша и да го давам на моите ученици като образец към какво трябва да се стремят, кои ценности са важни и от кои пороци да странят.

Повторих тихо пожеланието на Фотий: “готов, за да извършиш велики дела, а още по-готов, за да запазиш извършеното”. Княз Борис-Михаил беше готов, братята Кинстантин-Кирил Философ и Методий му бяха обещали, че ще се върнат, за да му помогнат в просвещаването на народа ни, но ето, учителят Константин положи кости в Рим, а учителят Методий не беше никак добре. И ако нещо му се случеше, какво щеше да стане с делото, което започнахме заедно?…

Полагах усилия да предпазвам от разни сплетни и църковни проблеми нашия архиепископ - и без това след престоя в тъмницата здравето му не беше добро.

Затова като научих, че отец отец Спиридон върши небогоугодни дела, се заех да ги проуча, преди да го занимавам с тях.

Замириса ми на топъл хляб. И този аромат ми върна спомена за дома.

Като малък обичах да ходя в кухнята и да гледам как прислугата месеше хляба в нощвите - това голямо дървено корито. Когато замесеха тестото, го завиваха с месали, за да втаса, а също отново го завиваха и когато хлябът беше вече опечен. Всичко ми беше интересно - различните по големина и предназначение котли - “ператник”, “месатник”, котела за качамак, за носене на вода… Имаше тепсии и гърнета, големи “връшници” - железни похлупаци за подницата, в която се печаха погачи, квасници, краваи… Често си играех с машата или с ръжена и понякога не можеха да ги открият след такава моя игра.

Но сега не беше моментът за спомени.

С дякон Ириней бяхме тръгнали да проверим дали е истина, че отец Спиридон е заклал свинята си в първия ден на Великия пост - 7 седмици преди Великден. Напоследък неговото разюздано поведение беше повод за одумки. Напиваше се и после буйстваше по улиците. Той беше погубил себе си, ала с поведението си излагаше не само духовното звание, ами вредеше и на църквата. Ние бяхме духовните пастири на народа и трябваше да даваме пример във всяко отношение, особено по време на Великия пост, когато човеците трябва да скърбят заради своята греховност, станала причина за жертвата на Иисус Христос. Умът ми не го побираше: възможно ли е в началото на тези дни на смирение и покаяние да заколи свинята си?

Дяконът потропа на портата и отвътре проехтя гласът на Спиридон:

- Влизай! Закъсня!

Тръгнахме по пътечката към къщата, откъдето долитаха гласове, а в това време свещеникът излезе да посрещне онзи, когото очакваше - “закъснелият”.

Ала като ме видя, изненадата му беше голяма.

- Я, какви гости са ми дошли. Заповядайте, заповядайте… Ние тук сме се събрали…

По брадата му, остра и четинеста с цвета на изгоряла гора, се виждаха парченца от месо и трохи. В тъмните му очи от време на време проблясваха искрите от въглени на омраза. Бяхме го заловили и сега щеше да се опита да намери някакво извинение.

Но и нашата изненада беше голяма, когато вътре заварихме още четирима свещеници. Те не бяха от нашата епархия, а от хората на Вихинг, познах ги по свещеника-албинос, който беше неговата дясна ръка. Виж ти, какво ставаше тук наистина?

- О, какви гости си поканил! - възторгна се седящият начело на масата. - Да беше ми казал, нямаше да повярвам.

- Мии, то и аз не знаех - смънка Спиридон и разпореди на прислугата: - Донесете столове за гостите!

Вдигнах ръка:

- Няма нужда. Не сме гости и ще си тръгнем веднага. Казаха ни, че тук се вършат работи, крайно неуместни по време на Великия пост. А всички вие сте Божии служители, от вас се очаква да давате пример на миряните. “Няма нищо покрито, което не ще се открие, и тайно, което не ще се узнае.” (Мат.10:26).

Посочих с ръка отрупаната с печено месо трапеза.

- Ние… такова…

- Чревоугоднико! Засрами се! Един пост и молитва не зачиташ, живееш сред мръсотия и си започнал да събираш такса вход за храма! Научихме, че си разменил каната, от която Спасителят е пил, за сребърни прибори за причастие, но и тях си профукал за лични нужди.

- Тя, свинята, щеше сама да си умре, затова…

Изгледах го с омерзение: едва се държеше на крака, толкова беше пиян, че можеше да рухне на пода в най-неочакван момент.

- Ни ви е срам! Добре започвате “преддверието към божественото покаяние”! “Верният в най-малкото и в многото е верен, а неверният в най-малкото и в многото е неверен.” (Лука.16:10). Така ли ви учи Светото Писание? Щом не сте готови на най-малката саможертва, какво остава за голямата? Между осъзнатия грях и премълчаната истина се намира нашето собствено спасение. Пътят към Бога е дълъг и труден. Искам веднага да прекратите този разгул и след утренята да се явиш при мене за обяснение.

Обърнах се и понечих да си тръгна, когато…

- И какво, ако не се яви? - подвикна някой след мене.

Ухилената физиономия на албиноса го издаде.

- Ние тук се комкаме… - добави седналият до него и вдигна златен ритон.

Думите му бяха последвани от неудържим смях - всички се кикотеха с раззинати уста, от които хвърчаха слюнки.

- Някои хора не са като теб да обичат плъхове! Ха-ха-ха! Специални ти ги намирахме! - викаше албиносът.

- А той, вместо да ни благодари…, ха-ха-ха…

- Да разбирам ли, че месцето на плъховете, които ти изпращахме в тъмницата, не ти се е понравило. Затова сега те е яд, че други се угощават с прясно свинско? - продължи албиносът.

Почувствах как кръвта ми закипя. Сякаш тежки чукове ме заблъскаха по главата. Ако някога съм бил на косъм да се поддам на опустошителен гняв, беше в този момент.

Едва се овладях. Плъховете! Чудех се откъде се вземаха толкова много изгладнели, настървени, цвъртящи плъхове, които не ми даваха да мигна, защото само да успокоях дишането си и те ме нападаха с намерението да се нагостят с част от измъчените ми телеса. Какви префинени мъчители съм имал, скрити зад раса и благовидни физиономии, които проповядват за смирение и любов.

И каква противна гледка бяха! Тези самозабавили се свещенослужители постоянно даваха поводи на миряните да говорят за техния живот. Но и без слуховете за безпътствата им беше достатъчно да ги погледне човек, за да разбере, че това не са святи хора, отдадени на Бога. Всички бяха дебели, с огромни търбуси, с червени носове и подпухнали от пиянство и преяждане лица. Какъв срам за Църквата!

- Ще ви обадя на княз Святополк, нека и той да разбере какви сте!

Думите ми бяха посрещнати с още по-гръмогласен смях.

- Обаждай ни на когото си щеш!

- Защо не и на папата? Нали сте си мноого близки!

- Може и на цариградския патриарх…

Тропнах със жезъла си:

- Безобразници! За вас само църковен съд!

- Опитай!

- Ние сме повече!

- Да видим на кого ще повярват!

Бях толкова гневен, че не разбрах кога изминах разстоянието до църквата. Целият треперех и се страхувах дали ще ме удържат краката.

Великденският пост припомняше за четирийсетдневния пост на Иисус Христос в пустинята и ни въвеждаше в Страстната седмица и в най-светлия християнски празник Възкресение Христово. Първият ден, през който се разрешаваше риба, беше Благовещение, а те седнали да се угощават с печено прасе и да пият вино през първата седмица, когато постът е най-строг и не се разрешават даже яйца, риба и мляко.

Защо Спиридон чак сега беше решил да си заколи свинята, така и не ми стана ясно. Всяка къща си угояваше поне по една свиня, която се колеше на Божич, като месото се осоляваше и нареждаше в качета за през зимата, а сланината стопяваха на мас за през цялата година. Разбира се, по време на пост те бяха забранени, но не и за стари, болни, бременни и деца.

Ала както е написал Свети Йоан Златоуст: “Човек не може да скрие тези слабости, след като застане на светло, а винаги бива изобличаван. И както металите се изпробват през огън, така и изпитанието на длъжността показва душите на хората - дали някой е гневлив, малодушен, тщестлавен или горделив, или каквото и да било друго - всичко това се разкрива чрез пробния камък на работата и тя веднага разголва недостатъците, и не само ги разголва, но и ги увеличава и усилва. Както чесането на раните на тялото ги прави трудно лечими, така, естествено, възбуждането и раздразнението на страстите на душата ги прави по-силни и тези, които ги имат, неизбежно вършат повече прегрешения… Докато човек върши всичко това, лукавият би могъл да намери много пробойни, ако човек не е обграден от бдителна стража.” А в този случай “стражата” беше още по-развращаваща и тласкаща към злини.

На сутринта напразно очаквах отец Спиридон да се появи и искрено да се покае.

Вместо това към обяд ми съобщиха, че е нахлул в епископията и като повредил църковно имущество, е отмъкнал църковни вещи.

Повече не можех да държа в неведение архиепископ Методий. Със сигурност вече го бяха уведомили, макар изрично да бях забранил да не го занимават с несъществени неща.

А дали това беше “несъществено”?

Методий ме посрещна, седнал в леглото.

- Всичко знам. Трябва да бъде принуден да ни обезщети, а също и да върне ограбеното. Ако отлага връщането, да бъде изпратен в манастир и по принуда да работи, докато не изплати всичко

- Прав сте, ваше Преосвещенство. За подобно безочие заслужава да бъде лишен от причастието с Господното тяло и кръв и изпратен в манастир, където да търси покаяние до деня на своята кончина.

- Мислех, че като въздигаме в свещенически сан от местните не само българи, но и чеси, и моравци, ще просветлим повече души. Заблуждавал съм се.

- Не сте! Та нали и Горазд е моравец?!

- А, да, съвсем забравих. Но сигурно дедите му са българи, защото се държи като потомък на нашето племе.

Горазд - името му означава “мъдър”, беше роден в Нитрава и достойно изпълняваше своите обязаности.

Папа Йоан VІІІ отново беше написал писмо до Методий, в което го хвалеше  за неговата вярна служба, за проповедите му и го утешаваше за лошотиите, които е претърпял в името на вярата, като го уверяваше, че всичко това Святополк е вършил зад гърба му. Но и Святополк е бил подведен с лъжливо папско писмо - уж папата бил писал против Методий с нареждане да бъде изгонен от Велика Моравия, а писмото било му предоставено от Вихинг Нитрански. Папата успокояваше Методий по повод на неговите оплаквания от епископ Вихинг и отхвърляше съмненията му, че Вихинг му е навредил с нещо пред катедрата на св. Петър. И обещаваше, че когато застанат двамата пред него, той ще въздаде правосъдие.

Ала Методий не изчака: този случай стана повод архиепископ Методий да махне Вихинг като епископ на Нитрава.

Отвън се чуха писъци, смесени с кучешки лай.

Всички се втурнахме навън, за да помогнем на онзи, който плачеше, и да прогоним кучето.

Щом го видя, Методий ни спря:

- Нито крачка напред. Бясно е!

От устата на животното се стичаше пенеста слюнка, а кръвясалите му очи ни гледаха с омраза.

На земята близо до него се превиваше от болка десетина годишно момченце.

Методий се огледа и като забеляза опряна на стената лопата, взе я и предпазливо тръгна към животното.

Кучето заръмжа, готово да се хвърли и го захапе.

Ние седяхме и гледахме, без да можем да се включим, ако стане опасно и за него.

Чувах ударите на сърцето ми в ушите си - все по-гръмовни и по-гръмовни.

В следващите секунди всичко се разви мълниеносно. Кучето подскочи към Методий с намерение да го захапе, но той го перна с лопатата го главата и го простря на пътя. С втория удар го довърши.

Като ни подаде лопатата, ни нареди внимателно и без да докосваме животното, да го заровим по-надълбоко.

А той се зае да помогне на детето.

Видях как внимателно го взе на ръце и го внесе вътре.

Когато се върнахме, беше промил раната върху крачето му и сега се готвеше да приложи лечение, за каквото бил чел: изгаряне на мястото с нагорещено желязо. В камината сред ярките въглени вече червенееше метална пръчка.

Но преди това седна на леглото до малчугана и го погали по главичката:

- Вече по-малко те боли, нали?

- Да.

- Как се казваш?

- Мишо.

- Къде живееш, Мишо?

- Там - посочи неопределено с ръка детето.

- Разбрах. А имаш ли си мама и татко.

Детето закима с глава.

- Те как се казват.

- Мама се казва Бланка, а татко Карел.

- Те много те обичат, нали? Сега сигурно вече те търсят къде си. Но за да не се разболееш, трябва да ти помогна. Малко ще те заболи, но после пак ще можеш да тичаш навън.

Той дойде при нас и ни нареди да държим детето, за да не мърда - аз за ръчичките, а Наум - за крачетата.

И като хвана с мокра кърпа края на желязото, пристъпи към леглото.

Щом го допря до раната, детето извика и изгуби свяс.

- Това е добре - отбеляза Методий: - Сега спокойно ще обгоря всичко, а после ще го отнесем у тях. Хайде!

Преди да тръгнем, намаза обилно раната с мед и я превърза с чиста кърпа.

Лесно намерихме дома на малкия - вече наистина го търсеха.

- Ухапа го бясно куче - обясни им Методий: - Обгорих раната и я намазах с мед. Сменяйте превръзката всеки ден. Може да я промивате с отвара от смрадлика и пак да я мажете с мед, така по-бързо ще зарасте. Да се молим да не се разболее от бяс!

Пред следващите дни той се отбиваше да разбере как е неговият пациент и с радост ни съобщи, че май е успял да спаси една божа душа.

Не мина много време и Мишо отново си играеше наоколо, а видеше ли ни, тичаше и целуваше подред ръка, като започваше от епископ Методий.

Така и не ми стана ясно откъде Методий беше научил как да лекува тази опасна болест, за която първо бях прочел в евангелието на Матея, 2:28-34:

“И когато дойде на отвъдната страна, в гадаринската земя, срещнаха Го двама, хванати от бяс, които излизаха от гробищата твърде свирепи, така, щото никой не можеше да мине през онзи път. И ето, извикаха, казвайки: “Какво имаш с нас, Ти, Божий Сине? Нима си дошъл тука преди време да ни мъчиш?” А недалеч от тях имаше голямо стадо свини, което пасеше. И бесовете му се молеха, думайки: “Ако ни изпъдиш, изпрати ни в стадото свини.” И рече им: “Идете.” И те като излязоха, отидоха при свините; и ето, цялото стадо се спусна надолу по стръмнината в езерото и загина във водата. А свинарите побягнаха, и като отидоха в града, разказаха всичко, и това, що бе станало с хванатите от бяс. И ето, целият град излезе, за да посрещне Иисуса.”

Скоро по време на литургиите започнах да забелязвам Мишо заедно със своите родители сред миряните, дошли в нашия храм. И това още повече зарадва всички.

“Опитваш се да пробиеш небето с глава!” - “Caelum capite perrumpere conaris”.

С разрешение на папата да посетим Константинопол, тръгнахме на път с архиепископ Методий. Не ми стана ясна докрай целта на това пътуване. Дори започна да ми се струва, че Методий крие нещо от нас с Наум, но не се опитах да разбера какво. Щом така е преценил, значи така и трябва да бъде. Придружаваха ни още седмина свещеници и един четец.

Разкрива истината времето, а често тя е

позорна, плод на тъмни козни.

Най-плашещо е, ако се узнае:

религия и власт са в симбиоза.

Може би причината за това пътуване бяха пак интригите на немските духовници, които твърдяха, че цар Василий Македонец се заканва гневно на нашия Методий “и ако го намери, няма да има живот за него!”. Дали тези слухове бяха достигнали и до императора, не знам. Но тъй като “царевото сърце винаги е в божията ръка”, получи се писмо от него:

“Честити отче, много желая да те видя. Направи това добро: потруди се да дойдеш при нас, за да те видим, докато си на този свят, и да приемем твоята благословия!”.

Това положение - съществуването на втора българска архиепископия, оглавявана от братовчеда на Великия княз Борис-Михаил, беше труден за преглъщане факт както от Рим, така и от Константинопол.

Затова сърцето ми беше стегнато в притеснителен спазъм по целия път, но…

В Константинопол му оказаха велика почест и радост, както от императора, така и от страна на патриарх Фотий.

Когато надълго и нашироко архиепископ Методий разказа за стореното, за оказаните почести и внимание от папата, когато показа някои от преведените на български език книги, императорът похвали делото му и помоли да останат при него един отец и един дякон, за да му ги четат понякога. И Методий изпълни волята му.

На сбогуване императорът го прегърна и надари богато - така славно го изпрати обратно за неговия престол.

Едва изчаках да излезем навън, за да изразя смайването си от визитата.

- Някой ще ми каже ли защо императорът говори толкова правилно на български?

- Защото е наш родственик и презира гърците - поясни Методий: - Той е от Фригийската династия. Част от това тракийско племе “фриги” или “бриги” е отишло по някое време да живее в Анатолия, там са създали богато царство и са развили висока култура. И до днес езикът на техните потомци е българският, макар че царството им отдавна го няма. Но макар да е необразован селянин, иска да се докосва до знанието.

- Връщаш се много назад във времето. Та Василий Македонец е прекарал по-голямата част от детството си в България. Семейството му е било пленено от Каназ у Биги Крум при похода му в Тракия и отведено в България. И чак когато е на 25 години заедно с голяма група пленници успява да избяга и да започне работа в Константинопол. За негов късмет, този човек се оказал роднина на кесаря Варда, чичото на император Михаил ІІІ.

- Добре ме подсети: и самият император Михаил ІІІ доста по-късно е научил гръцки.

Сега вече ми стана ясно защо толкова много искаше да получи богослужебни книги, преведени на български. И защо не беше възспрял Константин Философ и Методий да проповядват във Великоморавия на родния му език.

- Не си ли чувал за цар Мидас? - погледна ме закачливо изпод вежди Наум.

- Онзи Мидас, който превръщал всичко, до което се докосвал, в злато?

- Същият. И на когото Аполон издърпал ушите и те станали като магарешки. Царят се опитвал да ги скрие под голямата си фригийска шапка и никой, освен неговият бръснар, не знаел за тях. Ала бръснарят се измъчвал от тайната, която не можел да сподели с никого. И един ден изкопал дълбока яма и викнал в нея три пъти: “Цар Мидас има магарешки уши!” Ала хората, които минавали покрай ямата, чували отразяващия се всеки ден вик и скоро целият свят научил тайната му. Тогава царят се примолил на Аполон да му върне човешките уши, пък ако иска, да му вземе цялото богатство. Така и направили, но това довело да разрухата на великата фригийска държава…

Да, тайните открай време трудно биваха опазвани.

Зарекох се да прочета повече за тази държава на фригите, но сега имахме по-важни задачи.

Очакваше ни патриарх Фотий, който ни оказа още по-радушен прием.

Дори си спомни за мен, е, няма как да не ме е запомнил с онова злополучно падане в краката му, но този път не се изчервих, а заедно се посмяхме над случката.

Не останахме дълго в Константинопол, защото трябваше да се връщаме в епископията: правило 11-то на Сердикийския събор забранява на епископа да напуска паството си за повече от три седмици.

С нас по обратния път тръгнаха трима посланици на императора до владетеля на Велика Моравия.

Жалко за енергичния папа Йоан VІІІ, който само няколко месеци по-късно беше коварно убит.

На следващия ден в разрез с каноните набързо е бил избран за папа епископ Марин І.

Но аз се зарадвах на новината за този избор, защото той беше приятел с кардинал Формоз Портуенски. Идеята дякон Марин да оглави българската патриаршия е била подсказана на княза от Формоз Портуенски. И скоро научих, че го е освободил от клетвата му никога да не се завръща в Рим, като го е призовал обратно и му е върнал епархията в Порто.

В Нитрава нищо ново.

Още докато слизахме от каретата, изникнаха двама от свещениците на Вихинг и започнаха да ни хулят, задето проповядваме на неканоничен език.

Учителят Методий, макар изморен от пътуването, им отвърна:

- Твърдоглавци! Колко пъти да ви повтарям, че триезичната ви догма остана в миналото?! Господи, не зачитай този им грях, те дишат злоба и гняв и се противят на Светия дух, както своите бащи…

И с вдигната глава влезе в архиепископията.

В единия разпознах албиноса - душеха наоколо, нямаше да се учудя, ако замислят поредното хулително писмо до папата.

Напразно правехме опити да принудим отец Спиридон да върне откраднатото и да ни обезщети за нанесените вреди. Той се беше укрил вдън земята и колкото пъти да пращах някой от послушниците да го повикат, те се връщаха с думите, че не е нито у дома, нито в храма и никой не знае къде е.

При последното ходене клисарят се върна много гневен, защото се почувствал унизен и безсилен да изпълни нареждането ми.

- Иска ми се да го видя как виси обесен на големия чинар зад църквата - избухна този кротък човечец и тогава разбрах как прегрешенията дори на един от църковния клир повлияваха на всички останали, та чак до този слуга на църквата, който биеше камбаната и помагаше за тежката работа.

- Това не е редно - възразих, ужасен от чутото: - Единствено Бог решава кой колко да живее и как да напусне този свят.

- Знам и все пак го искам! Прости ми, отче! - Той взе да се кръсти и внезапно каза: - Говори се, че бил откраднал Светия Граал, който се пазел в архиепископията, вярно ли е?

- Взел е скъп потир, но това не е Граала.

Легендата за Светия Граал изплуваше често - примитивно разбиране като за потира, стояла до Иисус Христос по време на Тайната вечеря, в която след разпятието му на Голгота била събрана изтеклата негова кръв. Според легендата онзи, който пие от Граала, му се опрощават греховете и портите към Рая му се отварят за вечен живот. И понеже всяка църква разполагаше със скъпи потири, изработени от злато и сребро и украсени със скъпоценни камъни, вече нямаха брой онези, които се хвалеха, че разполагали със Светия Граал с една цел - да увеличат числото на своите енориарши. То не бяха части от кръста, гвоздеите, с които е бил прикован, тръненият му венец, парченца от плащеницата му, та дори и копието на Лонгин, което би трябвало да е срам за онзи, който го пази.

А в Библията много ясно е описано, че Кивотът или Завета е свещен сандък, в който се намират каменни плочи с изписани върху тях Божии заповеди. Изработването на Кивота било по заповед на Бог и станало в Синайската планина. След което Мойсей изпълнил Божата заповед и освен каменните скрижали в свещения сандък били сложени жезъла на Аарон, който цъфнал, както и запечатана стомна с манна небесна. Върху капака били изработени два херувима, гледащи и към кивота, и един към друг. Крилата им покривали Кивота, а също техните крака и лица.

Отначало Кивотът се пазел в Скинията, а по-късно бил пренесен в Соломоновия храм. Ала при разрушаването му през 587 г. преди Христа Кивотът изчезнал и сега знаехме, че се намира в църквата “Св. Дева Мария Богородица от Сион” в Етиопия. И че за Кивота се грижи един монах, посочен преди смъртта от предишния му пазител. Този избран монах няма право да напуска земята на църквата и трябва до края на живота си да служи отдадено на Кивота.

Защо толкова много хора мечтаеха да притежават Кивота? За обикновения човек той не би трябвало да има притегателна сила, защото ако смъртен се докосне до него, умира заради дързостта си. Но обикновените хора си представяха, че ако се докоснат до Светия Граал, всички техни болести и проблеми ще бъдат решени.

- Да не ми се мярка пред очите, че не знам как ще се удържа - изръмжа клисарят и се отдалечи по посока на градината, където го чакаше друга работа.

Да не беше се провеждал този разговор…. де да не беше…

Защото когато рано сутринта доближих до църквата по пътя, който идеше от запад, където през две преки беше архиепископията, в утринната мъгла ми се привидя черен силует да се полюшва на чинара. Трябва да беше някаква дреха или расо, оплело се в клоните, което се клатеше злокобно при леките пориви на вятъра.

Ала с всяка крачка черният силует все по-ясно се очертаваше. Спрях, напрегнах очи и започнах да се кръстя: дано да ми се привижда… дано това да е някаква дреха, окачена там от вятъра, който бушува през нощта…

Но не беше.

Повиках клисаря и заедно отидохме да проверим има ли причина за безпокойство.

Там висеше, както ми се стори, изчезналият свещеник Спиридон.

Обесен, както го беше пожелал клисарят.

Двамата се заехме да го свалим, преди някой друг да го е видял.

И да го скрием, преди да си събера ума и да помисля какво ще правим оттук-насетне.

Обесен свещеник в двора на нашата епископална църква щеше да предизвика огромен скандал. Щяха да набедят нас: Методий, мене, Наум, Ангеларий, Горазд, Сава и останалите…

Ако беше самоубийство, не можеше дори да бъде погребан по християнски.

Какво самоубийство, очевидно е бил умъртвен и после окачен на въжето - за назидание.

Който и да го беше направил, приятел или враг, ни поставяше в много тежко положение.

Клисарят пъргаво се покатери и сряза въжето. Тялото тупна и сякаш разтресе земята. Но когато тръгна да слиза, го възспрях:

- Махни въжето. Да не остават следи!

Той бързо се справи и с това.

Взрях се в лицето на обесения - несъмнено беше отец Спиридон.

Хванах ръката му - беше ледена. Трябва да е увиснал тук отдавна, може би още снощи, след вечернята, когато започна бурята.

Надали беше дело на сам човек. Трябва да са били двама или трима, за да го заловят, приведат в безпомощно състояние, донесат тук и обесят.

- Слушай, Ириней, бързо запрегни коня, дай да увием трупа в расото му, калимавката му не я виждам, трябва да е бил без нея. И да го откараш някъде по-надалече оттук.

- И после?

Да, после?! Какво после?

Можеха да го видят, когато изхвърля трупа и щеше да стане още по-лошо.

- Прав си. Да го погребем тогава.

- Където наредите.

Прости ми, Боже, какво ти погребение?! Щяхме да го заровим в земята така, без ковчег, без опело…

- Заеми се да изкопаеш гроб зад бараката, там никой освен тебе не ходи, там да го погребем. По-безопасно е. Пък и ще почива на църковна земя.

Ами ако го бяха убили неговите приятели, с които ядеше и пиеше, за да ме посочат като виновник за смъртта му? Те бяха способни на всичко!

Бързо да се оттървем от трупа му!

По-бързо!

Докато клисарят изкопае гроба, докато го зарови и притъпче, сърцето ми щеше да изскочи.

Когато приключи, отидох да огледам как е станало - трябваше още нещо да се направи, за да не предизвика нечий интерес, ако случайно тръгнат да търсят покойника.

- Онези камъни за оградата, пренеси ги и ги струпай тук.

- Но те ще ни потрябват скоро.

- Ще докараме нови. Да имаме и за резерва… Още днес се заеми, щом пренесеш тези, върви да докараш нови.

- Дали сам се е обесил? - запита клисарят и попи потта по челото си.

- Едва ли. Да виждаш къде е стъпил, преди да си надене клупа?

- Вярно, бе. Дали не се е покатерил горе и като е завързал въжето, да е рипнал?

- Как ще се качи с това расо? Пък и той е дебел, надали може да се катери по дървета.

Върнах се в храма и като запалих голяма свещ, започнах да чета заупокойна молитва и да се моля за душата на грешника… И за душата на онзи, който беше раздал своята справедливост, макар да нямаше право на това.

“Помени, Господи, Боже наш, починалия с вяра и надежда за вечен живот Твой раб Спиридон, и като благ и човеколюбив Бог, Който прощава греховете и унищожава неправдите, прости му и го освободи от всички негови прегрешения, волни и неволни. Избави го от вечните мъки и геенския огън и му дарувай да получи и да се наслади на Твоите вечни блага, които си приготвил за обичащите Те. Защото, макар и да съгреши, Той не отстъпи от Тебе, и без да се съмнява, вярваше в Отца, и Сина и Светия Дух, в Теб, прославяния в Троица Бог, и до последния си дъх Един Бог в три Лица, три Лица в един Бог православно изповядваше. Затова бъди милостив към него и вярата му в Теб вмени вместо дела и заедно с Твоите светии като щедър го упокой. Защото няма човек, който да е живял и да не е съгрешил, но само Ти Си без никакъв грях, Твоята правда е правда вечна и Ти Единствен си Бог милостив, щедър и човеколюбив и на Теб слава въздаваме, на Отца и Сина и Светия Дух, сега и всякога и во веки веков. Амин.”

После преминах към “Светии Боже”…, “Пресвета Троице”…, “Отче наш”, както и съответните за тази катизма тропари и молитва, дадени в Псалтира.

Едва когато клисарят докара и разтовари каруцата с камъни за оградата, си отдъхнах и започнах да се успокоявам, което означаваше, че вече не треперех, както преди.

И той беше капнал от умора.

Поканих го да изпием по чаша чай и му казах:

- Ириней, искам да ми се закълнеш, че никому няма да кажеш за случилото се.

- Отче!

- Закълни се!

- Заклевам се, пред лицето на Бога се заклевам, ще мълча, ако ще и мене да ме окачат на въжето.

- Не предизвиквай Съдбата! И аз няма да кажа никому. Не е редно да натоварваме с този грях нито епископ Методий, нито който и да е друг. Така е по-добре за всички!…

Надявах се убиецът или убийците някой ден да седнат срещу мене в изповедалнята и да се разкаят за извършеното, но…

Два дни по-късно пристигнаха двама от градската стража да питат дали сме виждали отец Спиридон.

- И ние го търсим! - възкликнах престорено: - Той ни окраде църковна утвар от архиепископията, повреди и имущество. Но се скри в миша дупка, никакъв го няма. А вие защо го търсите?

- Получихме сигнал, че е изчезнал.

- Та ние още не сме се оплакали. Чакаме го да събере смелост, да се разкая и поиска опрощение. Кой е подал сигнала?

- Епископ Вихинг.

Този път в изумлението ми нямаше нищо престорено:

- Че откъде Вихинг ще знае дали нашият свещеник Спиридон идва на работа или не?

- Питайте него.

Махнах с ръка:

- Добре, дано по-скоро да го намерите. И му кажете, че го чака Църковен съд!

Щом си тръгнаха, коленичих в олтара и започнах да се моля за грешната си душа. Толкова години се опазих без да излъжа, без да извърша грях, от който да се срамувам, а виж сега в какво се забърках. Затова човек не трябва да лъже - направи ли го веднъж, ще се наложи да излъже отново, и отново…

“Шест неща мрази Господ, даже седем са мерзост за душата Му: надменни очи, лъжлив език, ръце, които проливат невинна кръв, сърце, което крои лоши замисли, нозе, които бърже тичат да вършат зло, неверен свидетел, който говори лъжа, и оня, който сее раздори между братя.” Така пише в Притчи 6:16-19.

Всеки грях води до вечно осъждане и заслужава безкрайно и вечно наказание. Но не всеки грях е еднакъв пред Бога. “Ние, силните, сме длъжни да носим немощите на слабите и да не угаждаме на себе си”. (Римляни 15:1). “Каквото и да вършите, словом и делом, вършете всичко в името на Господа Иисуса.” (Колосяни 3:17).

Греховете са като лавина - започне ли някой да ги върши, не може да се спре - те стават все повече и повече, докато го завлекат в бездната.

Всички ние сме постоянно изложени на подобни “мимолетни скърби”, както казва ап. Павел. Бог забранява лъжесвидетелството, а аз го направих…

“Господи помилуй! Господи помилуй! Господи помилуй!

Пресвета Троице, помилуй нас, Господи очисти греховете ни, Владико, прости беззаконията ни, Светий, посети и изцели немощите ни, заради Твоето име!

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия…”

Дълго се молих, защото никога преди не съм имал толкова голям и тежък грях…

Но “ние трябва да сме наясно и да осъзнаваме Божията любов и да положим упованието си в нея”. (Йоан 4:6). А целта на дявола е да ни отлъчи от Христовата любов, грехът да ни отдели от Бога и да ни тласне по пътя към преизподнята.

Вярвам на Бог, който е казал: “Никак няма да те оставя и никак няма да те напусна”. (Евреи 13:5-6).

“Ако ли ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всяки грях. Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда.” (Йоан 1:7-9).

- Виж какво намерих в един сандък на библиотеката - Наум ми подаде нещо с думите: - Каназ у Биги Телериг, когато се покръства, приема името Теофилакт, нали? Тогава изглежда са му направили този печат.

Взех го внимателно и прочетох надписа: “Телериг-Теофилакт патриций” - “Телериг-Богохраним патриций”, а от обратната страна: “Богородице, помагай на своя раб”.

- Трябва да е станало, когато князът бяга в Константинопол, за да си спаси главата от превратаджии за трона му.

- И аз така предположих - отвърна Наум: - Откакто се заех да слагам в ред църковната утвар, се натъквам на интересни находки. Този печат мисля да го подаря на Великия ни княз, когато го посетим отново.

- Добре си намислил. Той ще се зарадва. А и така ще имаме повод да го помолим да ни покаже Златната книга на Орфей.

- Вярно! Как забравихме?!

- Лош момент уцелихме. Мама почина, земетресения имаше, дъждове. Пък и бързахме за насам.

Учителят Методий все по-често боледуваше и макар да не се оплакваше, виждах как се топи.

Престоят в тъмницата и мъченията, на които е бил подложен, бяха подкопали здравето му. Затова се заех да се погрижа за неговите богослужебни дрехи. Не бях се замислял с колко много дрехи разполага един архиепископ. Защото те трябваше да отговарят на различни канонични правила и още с цвета си да внасят определена символика и да подсказват благочестието на служещия.

Подредих ги както следва: Златните за Възкресните (неделни) богослужения и в дните, когато се почитат пророци, апостоли и други светци; Червените, които бяха основен богослужебен цвят 40 дни след Пасха до Възнесение Господне (Спасовден); Белите дрехи - за свещениците, които служат на великите празници Рождество Христово, Богоявление, Възнесение, Преображение, Лазарова събота и др.; Сините - по време на празниците, посветени на Пресвета Богородица като Благовещение, Успение Богородично, Рождество Богородично, Покров Богородичен, Въведение Богородично, както и в дните на почит на Богородичните икони; Зелените - за дните, когато се отбелязват празниците на преподобните светии и се свидетелства за техния монашески подвиг; Черният цвят пък се свързваше с покаянието и скръбта и с такива дрехи се служеше в дните на Великия пост.

Тъкмо бях свършил, когато Методий се появи на вратата и след обичайните поздрави ми каза:

- Напоследък все си мисля, че ако умра тук, Вихинг и неговите прелати няма да оставят костите ми да почиват в мир… Ще продължат да ме преследват и на оня свят…

Взрях се в разширените му зеници, пълни със скръб и печал.

- Не говорете така, Учителю! Натъжавате ме!

- Ще видиш! - той поклати глава и продължи: - Някой ден, когато си припомняш днешния ни разговор, ще си кажеш: “Прав е бил Методий, пък аз не му повярвах”.

- Ако Бог реши да ви прибере тук, както казвате, учителю, няма да допуснем и най-малката прашинка да затъмни сиянието на вашата светла душа!

- Да можеше да пренесете тленните ми останки по-близо до дома. Ако не в Солун, поне в Плиска, а?

- Добре, Учителю, ще се погрижим за вас. Обещавам!…

В този момент бях убеден, че ако трябва и на гръб, но ще пренеса останките на моя Учител на родна земя.

“Дори да говоря на всички човешки езици, а и ангелските, ако нямам любов, аз съм като бездушно звънтяща мед или ечащ цимбал.

Дори да имам пророческа дарба и да владея всички тайни и цялото знание, дори да имам толкова силна вяра, че и планини да премествам, ако нямам любов, нищо не съм.

Дори да раздам всичко, което притежавам, да предам и тялото си, за да бъда изгорен на клада, ако нямам любов, нищо не ми е от полза.

Любовта е дълготърпелива, пълна с доброта, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своя изгода, не се дразни, не е злопаметна, не се радва на неправда, а се радва заедно с истината, всичко прощава, на всичко вярва, на всичко се доверява, на всичко се надява, всичко търпи.

Любовта никога не умира. Ако има пророчества, те ще престанат, ако се говорят езици, ще замлъкнат, знание ли е, ще изчезне, защото нашите знания са откъслечни, и пророчествата ни са откъслечни, но когато дойде съвършенството, тази откъслечност ще изчезне.

Когато бях дете, като дете говорех, като дете мислех, като дете преценявах, но когато станах мъж, изоставих детското.

Защото сега гледаме смърта като в огледало, а тогава ще гледаме лице в лице; сега зная откъслечно, а тогава ще узная в пълнота, както и Бог ме позна.

А сега остават тези три неща: вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта.” (1 Коринтяни 13:1-8).

“Помни, че си смъртен” - “Memento mori”.

Нима през вековете минали било е лесно

да си човек с достойнсто, горд и да живееш честно?

Но ако носиш своята неугасима вяра,

душата ще блаженства в Рая, както е известно,

а грешните души навеки в Ада ще изгарят.

Не знам за кой ли път препрочитах в Новия Завет Съборните послания на апостолите Петър, Павел, Йоан, Юда Яковов и Яков. И всеки път търсех да ги обобщя и поставя в рамки. Те взаимно се допълваха, но имаха отлики и според тях вече можех да определя Петър като апостол на надеждата, Павел като апостол на вярата, Юда като защитник на вярата, Йоан като апостол на любовта и Яков като апостол на делата. А аз исках да приличам на всеки от тях.

И като дете се радвах на историята с изобличението и справедливото наказание на Симон Влъхва, който се представял за велик човек и вършел магии. Та като отишъл в Рим при апостолите Петър и Павел, поискал да купи от тях дара на Светия Дух. Решил, че като им предложи пари, и той ще получи властта като положи ръце, да кръщава със Светия Дух.

“Тогава апостолите полагаха ръце на тях и те приемаха Светия Дух. А Симон като видя, че с полагането на апостолските ръце се даваше Светия Дух, предложи им пари, казвайки: “Дайте и на мене тая сила, щото, на когото положа ръце, да приема Светия Дух.” (Деяния 8:17-19).

Но Петър му отвърнал: “Среброто ти да погине заедно с тебе, задето си помислил, че с пари се добива дарът Божий. Ти нямаш нито дял, ни жребие с този дар, защото сърцето ти не е право пред Бога. Затуй покай се за това си злоумислие и моли се Господу: дано да ти прости тоя помисъл на сърцето ти; понеже те виждам, изпълнен с люта жлъч и овързан от неправда”… А Симон Влъхва в отговор рече: Молете се вие на Господа за мене, та дано ме не постигне нищо от онова, що рекохте”. (Деяния 8:20-24).

Тогава Симон Влъхва решил да каже на всички, че може да лети над портите на града, превърнат в облак прах или дим. Нерон обаче не повярвал и поискал Симон да полети от кула, която специално наредил да издигат за него. В уречения ден и час Симон Влъхва се появил, облечен в бяло и с лавров венец върху главата, изкачил се на върха на кулата и като разперил ръце, скочил. Дрехите му се развели и тълпите закрещели от радост. Тогава апостолите Петър и Павел коленопреклонно се помолили на Бог да се намеси и разобличи магьосника, който смущава християните и обърква множество спечелени души. Симон Влъха тозчас се строполил от високото и тялото му било разчленено на четири части. Нерон заповядал да ги отнесат и пазят, за да видят дали на третия ден Симон ще възкръсне. Но това не се случило. Така измамникът бил разкрит и си получил заслуженото. Тогава е имало много лъжепророци и лъжеучители, които са правили опити да вмъкнат пагубни ереси и да отровят съзнанието на хората, но всички тях ги е застигнала скорошна погибел.

Колко мъдрост имаше в думите на апостол Петър в неговото Първо съборно послание:

“И тъй, като оставите всяка злоба и всяко коварство, всяко лицемерие, завист и клевета, като новородени младенци, ламтете за неподправеното словесно мляко, та с него да пораснете за спасение, защото вкусихте, че Господ е благ. Когато пристъпвате към Него, живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен, и вие сами, като живи камъни съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа.” (Гл. 2:1-5)

“Ако видя, ще повярвам! - казал човекът.

“Повярвай, и ще видиш!” - отвърнала му Вселената.

С архиепископ Методий за Прага тръгнахме аз, Наум, Сава и Ангеларий, плюс деветима свещеници, които щяха да останат там, за да продължат започнатата християнизация на Бохемия. След покръстването на княз Борживой Пшемисъл преди три години, беше време да покръстим и съпругата му Людмила, както и негови приближени от Двореца, а също и обикновени хора.

Бяхме се забавили, докато успеем да направим нови и нови преводи на богослужебни книги от латински или от гръцки на български. А също и да подготвим нови свещеници, които да проповядват там.

Ставаше все по-трудно да се проповядва евангелието сред тази ненавистна атмосфера, създавана от немските епископи.

Прага беше много красив град, не случайно два пъти е бил столица на Свещената Римска империя. Дворците и къщите се разполагаха около виещата се като гигантска змия река Вълтава. А от крепостта Храдчани, където беше дворецът на Борживой, гледката беше още по-великолепна.

Изненада за нас беше църквата, построена след покръстването на Борживой. Беше я кръстил “Св. Константин-Кирил” и това много ни разчувства, особено Методий. Затова с особено вдъхновение започнахме покръстването, а на богослуженията се стичаха толкова много хора, желаещи да влязат в храма, че се наложи да се намесват стражите, за да въведат ред в блъсканицата край портите.

След три седмици се върнахме обратно във Велеград, за да спазим канона.

На следващия ден, на път за базиликата, бях сепнат от съвсем младичка монахиня.

- Отче, спасете ме! Той ще ме убие! - Като сграбчи поривисто ръката ми, тя я целуна и в пълните й със сълзи очи прочетох ужас.

- Кой, дете, кой ще те убие?

- Отец Варнава, ваше Преосвещенство.

- Успокой се. Къде се е чуло и видяло свещеник да върши такова страшно престъпление.

- Скрийте ме, отче. Стори ми се, че ме следи.

- Добре, ела с мене.

Въведох я в в храма и оттам в притвора.

Дадох й да пийне вода и когато се поуспокои, я подканих:

- Разкажи ми какво си направила…, как ти е името?

- Гроздена…

- Какво си направила, Гроздена, за да разгневиш толкова много отец Варнава? Той не беше ли от църквата “Св. Филимон”?

- Същият е.

- Не ми отговори: какъв непростим грях си сторила, та според тебе да желае смъртта ти?

- Не искам да ме насилва, затова! - извика монахинята и се надигна от стола.

Прехапах устни.

- Успокой се и ми разкажи: откога иска да те насили?

- Той го прави, отче.

- От колко време?

- Вече четири години.

Сега вече аз едва не извиках от изумление и гняв. Лицето на девойчето беше пламнало от притеснение и лъщеше от сълзите, които се стичаха като топли ручейчета по страните й.

- На колко си години, дете?

- На 13.

- Друг знае ли?

- На никого не съм казвала…, не посмях… Подозирам, че той се е похвалил, защото преди няколко дни ме издебна дякон Иридион с думите “Искам и аз”. Едва успях да му избягам.

- И къде стана това?

- В перачницата на манастира.

- От кой манастир си?

- От “Света Севастияна”

- Той не е ли близо до манастира “Св. Тимотей”?

- Същият е.

- Не беше ли девичи?

- Такъв е, но отец Варнава идва всяка седмица да ни изнася проповеди и да ни изповядва. Този път беше довел и помощник. Каза ми: “Ако кажеш на някого, ще разкажа къде са родителите ти! Тогава и тебе ще изпратят там!”

- И къде са родителите ти?

Тя сведе глава толкова ниско, че чак я допря до коленете си. И се разплака неутешимо.

- Добре, успокой се и тогава ми довери. Аз мога да пазя тайна.

След като риданията й намаляха, все още със сведена глава я чух да казва:

- И двамата са в колонията. Имат “смърт преди смъртта”.

Едва се удържах да не възкликна. Така наричаха “прокажените”, защото на болните, след като им отнемеха цялото имущество и гражданските права, ликвидираха тяхната самоличност и ги затваряха в тъй наречената колония, за да дочакат края на дните си. При най-малък признак на проказа, човекът биваше опяван в църква като мъртвец, близките на някои дори им правеха символично погребение. След което болният обличаше специалната дреха за прокажени - огромно покривало с качулка, което беше единствената му защита срещу природните стихии. На прокажените им беше забранено да посещават църкви, пазарища и панаири, да пият от чешмите и да се мият там. Дори нямаха право да говорят със здрав човек, ако не са застанали срещу вятъра. Бяха длъжни да предупреждават за появата си със звънци, рог или като викат силно: “Нечист! Нечист!”.

Милостиви хора им носеха храна, която оставяха до входа на техните колонии и когато наоколо нямаше никого, отвътре излизаха озверелите болни и започваха побоища, които завършвали с кървища и невиждани жестокости. Понеже болестта ги правеше нечувствителни към болка, се е случвало някой да откъсне на някого ръката и онзи изобщо да не разбере…

- Знаел е, че няма на кого да се оплачеш. Ти откога си в манастира?

- От петгодишна.

- Отгледали са те монахините. Защо не каза на игуменката?

- Страх ме беше. Той има голямо влияние над всички. Биеше ме с пръчка до кръв, ако откажех…И накрая пак получаваше своето.

- И кога те насилваше?

- Постоянно, дори по време на пост.

- На кой пост?

- На всеки! И на Велики, и на Петровски, и на Успение, и на Коледа, не се съобразяваше нито дали е сряда или петък…

Тръпки ме побиваха, докато слушах тези страшни признания.

- И как дойде дотук?

- Избягах.

- Значи затова те преследват.

- Само той. Страхува се при кого ще отида, на кого ще го издам.

- Не се бой, дете. Запомни, че в мое лице от днес имаш приятел…

“По-добре да имате приятел, отколкото да сте сами, защото тогава ще получите по-голямо удоволствие от това, което печелите. Ако паднете, вашият приятел може да ви помогне да се изправите. Но ако паднете, без да имате приятел наблизо, наистина сте в беда.” (Еклесиаст 4:9-10).

Соломон е казал: “Никога не отминавай някой, който се нуждае от помощ; за този човек твоята ръка е Божията ръка”.

Отведох я при икономката и й наредих:

- Тази наша сестра трябва да бъде настанена по най-добрия начин. Нека се почувства сред свои. Да си почине и когато е готова, намери й подходяща работа.

- Благодаря, отче! - Гроздена се наведе и ми целуна ръка: - Цял живот няма да мога да ви се отблагодаря! Готова съм да започна веднага, майко!

- Тогава ела с мене.

Двете се отдалечиха по посока на сградата за прислугата.

А аз бях толкова натъжен и омерзен от чутото, че място не можех да си намеря.

Как беше възможно свещеник да посегне на беззащитно дете? И това - в манастирска обител?!

Когато разказах на Святополк за този скандален случай, при това съвсем не първи за хората на епископ Вихинг, той грубо ми се изсмя:

- И ти искаш да повярвам на нея, а не на свещеник Варнава?

- Искам да я чуете. Тя казва истината.

- Ха! Та тя е жена!

- Нима жените нямат души?

- Думата на жена срещу думата на свещеник?! Как мислиш, кой би й повярвал? Сигурен съм, че тя самата го е предизвикала.

Святополк гледаше през мене, сякаш бях прозрачен.

- Не говорете така. Била е на 9 години, когато за пръв път й е посегнал.

- Не й вярвам. А щом аз не й вярвам, какво остава за другите…

Да, какво оставаше за другите?!

Тук адвокатите бяха рядкост и все още нямаха авторитета, с какъвто се ползваха в Константинопол и в Плиска. Нито пък съществуваха адвокатски колегии, а съдът обикновено се оглавяваше от княз Святополк. Когато той не идваше, председател ставаше епископът, а в случая щеше да бъде Вихинг. Но и каква полза от адвокати, щом защитата им нямаше почти никакво влияние върху издаваната присъда, независимо от адвокатското красноречие и предявените от тях претенции за невинност на подсъдимия.

Беше немислимо да я върна в манастира, защото така отново щеше да бъде подложена на издевателствата на разбеснелия се “божи” служител, а и можеха да я набедят в някакво престъпление и да я тикнат в затвора. Дори да й се случи нещо още по-лошо като злощастно падане по стълби, удавяне в кладенеца и други такива трагични развръзки при подобни случаи. Затова пострадалите мълчаха и страдаха в самотата на собственото си чувство за вина, задето са позволили да бъдат насилвани.

Без да се колебая я взех да работи при нас - имахме нужда от помощнички и в кухнята, и в перачницата. Тя се присъедини и към църковния хор и постепенно се успокои, като заживя в една от стаите за прислуга в архиепископията.

Църковният клир, вместо да накаже строго прелюбодееца, се опита да потули случая. Настоях за църковен съд, но и на него всички свещеници се обявиха в защита на съгрешилия свещеник. И той беше оправдан.

Ала и да бяха го признали за виновен, най-тежкото предвидено наказание в църковното право е забраната да проповядва. Но те дори не решиха да бъде преместен в друга епархия.

И всичко за пореден път остана прикрито зад оградите на Църквата, която трябваше да продължи да бъде представяна за най-висшата морална инстанция. Така поне си мислеха. И донякъде имаха право, защото насилваните - и деца, и жени, след това под страх от Божие или друго наказание мълчаха и заживяваха с чувство за вина, каквато нямаха. И все пак този двойнствен църковен морал рано или късно щеше да бъде разкрит и тогава? Та нали Църквата носи вина пред Бога и пред всички, които са ни поверени.

Спомних си Второто съборно послание на ап. Петър:

“Обещават им свобода, когато те сами са роби на развалата, защото от когото някой бъде победен, от него бива и поробен.”(2:19).

Само седмица след това с разрешението на Методий натовариха на каруца различна храна и вино, които исках да откарам на прокажените. Там никой друг, освен лекар и свещеник, нямаше право да влиза, но лекарите не го правеха, тъй че почувствах за свой дълг да се заема с душите на хората, принудени да живеят в усамотение.

Но преди да тръгна, повиках Гроздена.

- Отивам в колонията. Ще ми кажеш ли името на баща си, за да предам твоите поздрави?

- Митрофан… Веднага ще го различите от останалите. Татко е много висок и красив…

Тя млъкна засрамена от своя изблик, а сълзите започнаха да се стичат по лицето й на две тънички бразди.

- И какво да му кажа?

- Само, че го обичам. И него, и мама! И че аз съм добре, че работя при вас и всеки ден се моля да оздравеят!…

Не знам за какви грехове Бог ги беше наказал, ала гледката в колонията бе ужасяваща.

Когато ме пуснаха зад плетената врата, сякаш попаднах в самата преизподня. Някакви колиби бяха струпани навред, повечето бяха наредени покрай оградата, навярно за да я използват като стена. Навред под дърветата и на поляната, останала незаета, седяха, лежаха или се разхождаха жени и мъже, облечени в парцаливи дрехи, с обезобразени от болестта лица, сакати, прегърбени, еднооки, с окапали уши, носове, без ръце или с липсващи пръсти, с бучки и подутини по главите и телесата, незащитени от дрехи… Големите язви на някои привличаха рояци мухи, а нещастниците дори не правеха опити да ги прогонят, навярно защото нищо не усещаха.

Появата ми предизвика голям интерес, защото тук идваха само такива като тях.

Вдигнах ръка, за да спрат да повтарят: “Нечист! Нечист”, както им бе наредено, когато наблизо има здрави хора, и казах:

- Братя и сестри, всеки сам навярно си е отговорил за какви прегрешения Бог е отвърнал лицето си от неговото и го е наказал сурово. Ще ви припомня от Лука, зачало 85: “В онова време, когато Иисус влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: “Иисусе Наставниче, помилуй ни!” Когато ги видя, рече им: “Идете, покажете се на свещениците!” И когато отиваха, очистиха се. А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин. Тогава Иисус продума и рече: “Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя друговерец?” И Му рече: “Стани, иди си: твоята вяра те спаси.”

Та кой не иска изцеление от тези струпеи, кой не иска да бъде чист, за да общува с хората? Това правило: прокаженият да бъде прогонван извън града като нечист е от времето на Мойсей. И едва когато се очисти, е имал право да се покаже първо на свещениците, а свещеникът, щом го докосне, ставал чист и трябвало да занесе две живи кокошки и кедрово дърво, увито с червена нишка, както повелявал законът. И като заколвали едната кокошка над жива студена вода, събирали в глинен съд кокошата кръв. Свещеникът потапял седем пъти кедровото дърво, червената нишка и исопа в кокошата кръв и поръсвал седем пъти прокажения. А живата кокошка пускал в полето на свобода. Тогава очистеният човек изпирал дрехите си, остригвал брадата, мустаците, веждите и главата си и седем дни седял извън къщата си. А на седмия ден пак се остригвал, изкъпвал и вече бил чист. Едва тогава имал право да си влезе у дома, а свещеникът свидетелствал за него пред народа.

Сигурно някои от вас се питат откъде идва този закон? Ще ви кажа: проказата символизира вашия грях, живата кокошка - безсмъртното Христово Божество, закланата кокошка показва Христовото разпятие; кръвта в глинения съд е предобраз на Христовата кръв, която изтече от Него, живата вода е предобраз на водата на нашето кръщение, а не гниещото кедрово дърво символизира Христовото нетленно тяло или Христовия кръст. Червената нишка е предобраз на Христовата червена багреница. И накрая - исопът означава дара на Светия Дух.

Защо казах, че проказата символизира вашия грях? Защото както грехът смущава разума и погубва душата, така и проказата съсипва и погубва тялото. Затова още от библейски времена са прогонвали грешния човек извън Божията Църква и светото Причастие, докато не осъзнае греховете си, не се покае и очисти. Така и прокажените са отстранявани от стадото Божие. В притчата за излекуваните от Христос десетима прокажени, деветима от тях, които били евреи, не се върнали, за да благодарят на Христа за изцелението си. Значи те не са го заслужили. Дори дивите зверове, ако ги нахраниш веднъж, те запомнят с добро и проявяват приятелсто.

Затова, братя и сестри, аз ще идвам всяка седмица при вас. Ще ви нося храна и вино, но те ще бъдат за храна на вашите тела. - Думите ми бяха заглушени от надигналите се от всички посоки радостни викове. - Но аз мисля, че трябва да се погрижа да нахраня и вашите души, да се погрижа за тяхното изцеление, за да не изпадат в отчаяние. Искам да помните, че има надежда за спасение и тя е вярата! Затова нека всички заедно да коленичим и да извикаме заедно: “Господи, помилуй!”.

Коленичих пръв и повечето ме последваха.

- Господи, помилуй!… Господи, помилуй!… Господи, помилуй!… - надигна се отвред от шепот до вик.

- Нека кажем молитвата за прошка, братя и сестри. Само като водим добродетелен живот, ще получим Небесното царство с помощта на нашия Господ Иисус Христос. Нему слава във вечните векове, амин… Повтаряйте след мен:

“Господи Иисусе, покайвам се за всички грехове, волно или неволно извършени от мен с помисли, думи и дела, за които сега си спомням и разпознавам. Признавам ги пред Теб и ги изповядам искрено. Аз се отричам от тях и ги оставям. Нека твоите ангели ме подкрепят в този труден момент на изпитание.

Моля те, помогни ми да видя и различа греховете, които не си спомням или не възприемам като грях, за да се покая също и за тях, да ги отрека и да ги оставя, та да продължавам да се надявам на твоето милостивоо отношение към мен.

Моля те, Господи, прости ми за всичко, което съм извършил до момента под влиянието на сатаната и неговите демони. Отърси съвестта ми от вината, която ме терзае ден и нощ. Очисти ме от демонската мръсотия в душата и тялото ми, за да не съгрешавам повече.

Ти си Всемогъщ, Господи Иисусе, благодаря Ти!

И сега, приемайки твоята прошка, Те моля, Помазнико:

Дари ме с твоята любов, мир и радост!

Нека живея под Божията благодат!

Нека Святия Дух ме води в делата ми!

Нека бъда свят, защото Ти си свят!

Слава на Всемогъщия Бог, сега и завинаги, Амин!”

Изправих се и ги благослових с кръстен знак.

- Сред вас има ли някой с името Митрофан?

Обадиха се трима с това име.

- А на кого дъщеря му се казва Гроздена?

- Моята - направи крачка към мен мъж с лъвска муцуна.

Беше страшен на вид, защото носът му липсваше и гледката на обезобразеното му от болестта лице беше стряскаща.

Овладях ускореното туптене на сърцето си и му казах:

- Вашата дъщеря е при нас, в архиепископията. Много добра и смирена християнка! Пее и в църковния хор. Заръча да ви предам, че много ви обича и се моли всеки ден и всяка нощ за здравето на вас и на майка й…

При произнасянето на “майка й” Митрофан се свлече на земята и започна да вие на умряло:

- Няма я нашата мачица…, тръгна си…, душата й отлетя при ангелите…

- Съжалявам… Бог да я дари с вечен покой!

Отправих се към изхода с препълнено от мъка и скръб сърце за тези нещастници, изхвърлени зад борда на кораба, в който бяха останалите миряни.

Започнах да внасям кошниците и да тегля сандъците с провизии, защото на прокажените им беше забранено да пристъпват зад вратата - който го направеше, го убиваха на място. Кочияшът ми ги беше разтоварил, но нямаше да се намери друг доброволец, освен мене, който да влезе в това огнище на заразата.

Прокажените се струпаха наоколо и щом поставех кошницата или сандъка на земята и отстъпех на няколко метра, като по даден знак всички се хвърляха към него и започваше борба кой ще се докопа до повече, някои започваха веднага да пъхат храна в устата си… Беше грозна гледка, която ме изпълни с още по-голяма жалостивост.

В колонията за прокажени силно ме смутиха няколко деца на възраст между пет и десет години, които тичаха наоколо и се смееха. Навярно са били родени тук и макар на вид да бяха здрави, те никога нямаше да напуснат ограждението. Лекарят, с когото говорих, ми каза, че от заразяването до проявлението на симптомите понякога минавали двайсетина години. Нищо чудно някои, ако ли не и всички те вече да носеха заразата.

- Отче, защо ходите при тези нечестивци? - запита ме един от стражата, когато тръгнах към каретата ми, спряла наблизо.

- Може би душите им не са погубени, както телата…, може би още имат шанс за спасение…

- Не се ли боите, че ще се заразите?

- Бог ще ме пази!

Мислено се помолих да е така. Защото от тази болест са били засегнати и Мойсей, и сестра му Мариам, и майката на Юда, и Нееман, и цар Озия…

А Иисус ги е излекувал, както и мнозина други:

“И ето, един прокажен дойде при Него, кланяше Му се и каза: “Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!” Тогава Иисус простря ръка и се допря до него и рече: “Искам, бъди очистен!” И начаса му се очисти проказата.” (Матей 8:2-4).

Прокажените.

Ставаха от ден на ден повече.

Прокажените, бедните и безимотните - все хора, отритнати от обществото, от които никой не се интересуваше. Но на които Църквата трябваше да протегне ръка.

И още нещо ми хрумна - да направя преписи на най-важните богословски послания - сигурен съм, че в колонията имаше повече гладни души за надежда, отколкото за храна.