Зрялото творчество на Йордан Йовков

Панко Анчев

1.

Светът, който Йордан Йовков описа и пресъздаде в ранното си творчество, посветено на войните, бе свят цялостен, обемен, единен и колективистичен. Този свят не е измислен от великия писател, а е реално съществуващ в края на 10-те години на ХХ век, когато завърши Първата световна война и започна нова епоха.

Войните разрушиха материалния български свят и покрусиха душите на българите. Нанесен бе окончателният крах над идеите за освобождение на всички българи, национално обединение и успешно завършване на българската национално-освободителна революция.

Не само не се възвърнаха отнетите от великите сили български земи, но и бяха откъснати от отечеството нови изконно български територии, населени с многострадални българи.

Държавата рухна. На фронта тя проля кръвта на своите синове и изгуби живота на милиони млади българи. Сякаш всичко бе изгубено и бе дошъл веднъж завинаги краят на България.

Но духът на народа бе по-могъщ от отчаянието. Йовков изрази този дух, придаде му материалност, показа неговата сила. А ние днес го четем в разказите му за сражения, но преди всичко за изпитанията, на които са поставени войниците и съзнанието, с което те вършеха своята тежка работа.

Дошло бе отново времето на колективистичния тип общество. Ние видяхме това общество в творчеството на Иван Вазов. Сега обаче времето е различно. Вазовото колективистично общество изпълни националната воля за освобождение. Сега бе необходима нова енергия и ново съзнание за възстановяване и съзидание, за преодоляване отчаянието и движение напред.

След Вазовия колективистичен свят настъпиха трудни години. Изпитанията станаха тежки и разделиха българите, настроиха ги едни срещу други; обществото се разслои, центробежните сили надделяха над центростремителните.

Стовариха се войните; богатите забогатяха още повече, а бедните обедняха и оголяха. Вътрешните противоречия и конфликти разядоха националното единство и дори го поставиха под съмнение.

Следвазовият свят отбеляза края на Възраждането, но и постави под съмнение неговите идеи и цели. Или поне такова бе усещането на интелигенцията и литературата.

Йордан Йовков пръв усети и художествено изрази навлизането на българското общество в новата колективистична фаза от развойния четиритактов цикъл, който съм описал в моята книга „Философия на литературната история” (2004 г.).

Двата тома „Разкази”, които той издава през 1917 и 1918 г., съдържат разкази, описващи процеса на изпълване на обществения организъм в ново състояние, при което се формира нов тип личност и се концентрира нова социална енергия за преодоляване на разединението и подготовка на оздравяващия обществен организъм за ново съзидание.

Йордан Йовков не остана само до този исторически момент, а продължи да наблюдава и изобразява процесите в колективистичния тип общество. А те съвсем не са безбурни и идилични.

Йовковият реализъм вижда вътрешните противоречия, както и външния натиск да се разхлаби единството и се разкъса пълнотата на цялото. Това са изпитания, конфликти, трагедии, страдания, защото се наранява жива плът и се изпълват с мъка човешки души. Хората тъкмо са повярвали, че надеждите им за мир, спокойствие и съзидания ще се осъществят, а над тях надвисват заплахи, опасности, разруха.

В зрялото си творчество Йордан Йовков е свидетел на тези процеси и ги показва в цялата им сила и драматична същност. Той е първият български писател, който става техен изразител.

Благодарение на него виждаме колко сложен и богат и колективистичният тип общество и как, докато е все още силен и способен да преодолява съпротивата срещу себе си, лекува дълбоките рани, нанасяни му от силите на злото.

Това е и темата в неговите забележителни книги „Старопланински легенди” (1927), „Вечери в Антимовския хан” (1928) и „Ако можеха да говорят” (1936).

2.

Йовковото творчество изглежда лесно за тълкуване и разбиране. То обикновено показва, дори и в драматичните си сюжети, почти идиличен свят на селската хармония, благодатния труд, честните и трудолюбиви хора, силната и чиста любов.

Това първо впечатление подвежда изследователите и критиците и те се задоволяват да опишат и преразкажат възприетото при първото и повърхностно четене. И пропускат идеите, заложени в сюжетите и персонажите.

А Йовков е писател с идеи за човека и обществото.

Не преувеличавам: прозата и драматургията на великия писател са богати на идеи. Тези идеи трябва да се формулират и анализират, за да се разбере смисълът и същността на Йовковия литературен свят.

Защото те се отнасят до принципите и механизмите на общественото устройство и до характера на колективистичния тип общество.

Няма как да бъдат открити, формулирани и анализирани, ако не вникнем в дълбините на текста и зад думите потърсим не просто видимите реалности, а се помъчим да разчетем значенията им като носители на идеи и представи и изразители на общественото съзнание в определен исторически момент.

В „Старопланински легенди” два разказа събират тези идеи, развиват ги и ги обясняват в реална житейска обстановка: „Шибил” и „Индже”. Разбира се, останалите разкази са също значими и изключително важни, за да разберем зрялото творчество на Йордан Йовков. Ала „Шибил” и „Индже” са показателни по особен начин.

Изследователите говорят за „нравствено прераждане” на главните герои под въздействието на пламналата голяма и силна любов или на осъзнатата истина за човека и неговата служба в полза на хората.

Но това не е всичко. В книгата виждаме, че колективистичното общество е подложено на ерозия и натиск, който поставя на изпитание неговото единство и цялост. А това отслабва съпротивителните му сили и заплашва неговото бъдеще.

Необходимо да се направи нещо, но и да се намери личност, която да поведе хората към спасение на това единство. Йордан Йовков е показал как едно колективистично общество влиза в съприкосновение с друго, за да го уязви, покори и унищожи.

Този конфликт между еднаквите типове общества (обикновено са две общества) е характерен за прозата на Йордан Йовков от последните години на живота му.

Какво кара едната страна да бъде агресивна спрямо другата и да се стреми непременно да я порази? Агресивността и стремежът да нараниш другия са постоянни състояния на обществото.

То се стреми да ги потиска, ала не винаги успява и те все някога и по някакъв начин се проявяват. Тогава се разпалва драмата, която Йордан Йовков описва в знаменития си разказ.

Шибил е омагьосан от Рада и отведнъж отпада от своята среда, оплита се с нетипични за него грижи и съмнения, ръката му отслабва, съзнанието му се помрачава и повече не е способен да води себеподобните си.

И обществото му се разпада, понеже женската магия, на която се поддал Шибил, го е поразила с „вирус”, причиняващ му нелечимо заболяване. Когато едно общество излезе от себе си, то вече не е способно на самозащита и съпротива.

Все едно каква е причината. Но когато тази причина и пряко противоположна на характера и същността му, то разложението протича светкавично.

Шибил повече не е способен да бъде оня Шибил, когато хайдутите боготворяха и му се подчиняваха безропотно. Защото повече не е грабител и убиец на невинни хора.

Той е намерил любовта и тя го преобразява, очовечава го, но, колкото и парадоксално да е, обезсмисля и погубва живота му. Шибил решава да влезе в другия свят, но там няма място за него, защото му е чужд и ще е непригоден за установения там ред.

Човек е способен да се преражда нравствено, да променя възгледите и начина си на живот, ала само в собствената си среда и общество. Прехвърлянето в друго общество очевидно не е допустимо.

Това предварително обрича хора като Шибил, а и като Индже от едноименния разказ на душевни изпитания и страдания. Понеже не познават правилата на общественото устройство и допустимата граница в поведението.

А такава граница без съмнение съществува и тя е прокарана дълбоко и трайно, за да не бъде отмествана и преминавана от никого.

Промяната на Шибил е красива, нравствена, благородна и човешка, но тя е допустима в рамките на средата, която той обитава, и в обществото, което ръководи. Абстрактно погледнато много подло и жестоко е измамен от Велико кехая и беят.

Но всъщност не е, защото те подобно него бранят целостта и неприкосновеността на своя свят и своето общество. На Рада това също не е позволено.

Патосът на разказа обаче не е проповядване на вечното и неизменно зло; писателят в никакъв случай не иска да каже, че на разбойника и убиеца не е позволено да се покаят и поправят.

Точно обратното. Затова и Шибил е толкова красив в своя ход към невъзможната си любов, а Рада го очаква с такъв трепет. Но обществото, в което той живее и което ръководи, е накърнено и е изгубило своята пълнота и цялост.

Защото е подвластно на злото, насилието, смъртта, кръвта, убийствата, грабежите. Никое колективистично общество, дори това на хайдутите на Шибил, а и на Индже, не може да живее дълго, когато отвътре е поразено и е подложено на разпад.

То също като всички останали желае да възвърне своята пълнота и цялост. Как обаче да стане това, когато е под постоянно напрежение и се храни от човешкото нещастие и кръвта на убитите и ограбените от него?

Чрез любовта, вярата и надеждата в доброто. Те обаче трябва да покорят всички, а не само отделни негови членове.

Шибил е готов и намира изгубеното, но не повлича други след себе си, не им показва път и не им дава пример. Затова остава извън обществото и погива физически.

Смъртта на Шибил и на Индже, а и на другите персонажи в „Старопланински легенди”, е закономерно и е натоварена с важен смисъл. Тя не случайно е нелепа, резултат на недоразумения, случайности, непредпазливост, измама, лъжа, подлост.

И точно това й придава, но като елемент на сюжета и възможно решение на проблема, особен смисъл и значение. Нейната трагика е в невъзможността за истинско покаяние и душевно обновление извън системата, в която съществуваш.

За да бъде покаянието истинско и прераждащо, трябва да останеш в средата си, за да я укрепиш и възстановиш нейната цялост. Или преди това сам да я настроиш за промяна и прераждане.

Разказът „Индже” е много по-социален от „Шибил” и пресъздава драмата на общества и личности в сблъсък, взаимен натиск и насилие. Последиците от развръзката понася Индже, който преди това осъзнава греховността на живота си и се опитва с дела да заличи предишните си грехове и от насилник над народа да стане негов защитник и водач.

Така той се опитва да възстанови нарушената си вътрешна цялост и да се освободи от оковите на злото. С деянията си след покаянието Индже спечелва любовта и уважението на тези, които е убивал и ограбвал.

Но за греха към жена си Пауна и особено към сина си, когото е наранил и превърнал в нещастен урод, трябва да заплати с живота си. И както е отнел физическото здраве на своя син, така същият този син му отнема живота.

Така, по един абсурден и трагичен начин се възстановява душевното равновесие и пълнотата на общественото цяло.

Хайдутинът Индже ръководи едно добре организирано, дисциплинирано и силно общество. То го е избрало за свой водач, защото е най-умен, със здрава ръка, можещ и умеещ да поддържа вътрешното му единство и да му гарантира благополучие и добър живот.

Срещу това общество стои друго, което е също толкова единно, хармонично и сплотено, ала не притежава достатъчно съпротивителни сили, за да отвърне на нападателите си, които го ограбват и унищожават.

Едните са хора на насилственото действие, другите - на мирния труд и страданието. Войните между тях са неравни и жертвите са на мирните хора.

Това е дълбок конфликт, чиято несправедливост нарушава равновесието и причинява мъки, нещастия и страдания на невинните селяни. Индже се е разколебал в необходимостта на това, което е вършил досега.

Той също е изгубил пълнотата и целостта на душата си и вече е непригоден да ръководи. И преданите допреди малко негови сподвижници отхвърлят властта му и поемат по свои пътища.

Допреди малко е бил всесилен и безпощаден към непокорните. Умиращ свещеник го анатемосва, осъждайки го на най-страшни душевни и физически мъки на този и на онзи свят. И Индже получава просветление, за да разбере кой е и с кого е.

Човек не знае кога и как Бог ще отвори очите му за истината. Индже осъзнава нарушената цялост на душата си със спомена на нараненото си дете и страданията на жена си Пауна.

Но не иска да си спомни за убитите и ограбените от ръката му. И макар че престава да граби, насилва и убива невинните, а се превръща дори в техен защитник, то е преди всичко от угризението, че убил своето дете.

Индже иска да изкупи този грях.

За да се превърнеш от убиец и грабител на невинни хора в техен защитник и водач, се изисква огромна душевна сила. Индже я притежава и я насочва към доброто и съзиданието.

Народът получава своя покровител и е щастлив от това. Но Индже не може да възстанови целостта на многострадалната си и грешна душа и трябва да заплати висока цена заради тази невъзможност.

В останалите разкази всички персонажи имат някакво вътрешно свое препятствие, което трябва да преодолеят, за да възстановят целостта на душевния си мир и да заздравят обществения организъм.

Това ги поставя на сериозни изпитания, проверява силата на характера и устойчивостта на цялото общество, което трябва да им съдейства в личната им борба със себе си.

Ако усилията са неуспешни, то се налагат решителни действия за отстраняване на пречката. Понякога се стига до насилие, защото друго средство не е останало.

Йордан Йовков показва винаги благородни и красиви хора, стремящи се към доброто и любовта. Дори и тогава, когато живеят заради властта, насилието и грабежите. Животът им така се е сложил, че е накърнил пълнотата на личността, уязвил е нещо вътре в душите им, за да отвори широко вратите на сърцата за злото.

В това е тяхната трудно измерима драма. Натрупаните грехове са толкова много, че е почти невъзможно да измолят от Господа и от хората прощение  и да променят начина си на живот, поемайки по пътя към хармонията, разбирателството и любовта.

В колективистичния тип общество е по-лесно да се извърши преображението в човека, защото общността винаги помага и съдейства и приема молбата за прошка, сама е готова да прости и помогне човекът да стъпи на краката си и да заживее като тях.

В „Старопланински легенди” изпитанието на героите бе в особения им начин на живот, чийто смисъл е да грабят и убиват, за да властват и богатеят.

За да се преобразят, те преодоляват именно начина си на живот и изкореняват от най-дълбокото на сърцето си злото и омразата.

В повечето случаи успяват, но не винаги могат да се радват дълго на собственото си преображение. Но животът не винаги може да бъде подреден по собственото желание на човека.

4.

Във „Вечери в Антимовския хан” героите са подложени на друг тип изпитания, за да съхранят целостта на колективистичното си общество и на своите собствени души. Тези герои са все по пътищата, но се срещат на едно важно кръстовище - стария Антимовски хан.

Пътят е преди всичко промяна, неустойчивост, несигурност, опасности, случайни срещи, сблъсъци на характери. И никак не е лесно да се постигне разбирателство и хармония там, където се кръстосват пътищата им.

Но ханът е доказателството за зрелостта и разума на обществото. Той не е място за битов живот, а за силни, понякога крайни изпитания на разума, волята, устойчивостта и способността да се взимат верни решения. Тук се случват събития, каквито другаде са невъзможни.

Макар и постоянно променящи се, обществата, образуващи се в хана, са винаги колективистични. Затова и сюжетите на разказите от книгата са показателни за особеностите на този обществен организъм, за хората, които живеят в него и чрез него, за доминиращия тип личност на времето.

В хана времето сякаш спира да тече, но продължава извън него. Тук винаги идват хора и го изпълват с живот. Вечна е обстановката в него и ханджийката, която е все Сарандовица - старата или младата, но винаги негова господарка и украшение.

Тя е основата, върху която израства колективистичното общество и се преодолява времето.

Обществото на хана има две главни действащи сили: ханджийката и Калмука. Ханджийката е господарка и ръководителка; от нейната дума и воля зависи всичко.

И всички й се подчиняват безпрекословно - все едно дали е майката или дъщерята. Времето сменя хората, но не и привичките и правилата. А и защото невидимата власт, която гарантира и крепи властта в обществото, е Калмука.

В своето творчество Йордан Йовков пресъздава колективистичното общество в различни състояния и форми. В „Старопланински легенди” то бе поставено в екстремални ситуации, в сблъсъци, изпитания. И в неспиращо възстановяване на цялото, нарушено по най-различни причини.

Във „Вечери в Антимовския хан” то отново е в движение, но далеч по-спокойно и разумно, предизвикано от практически причини - хората пътуват или просто идват тук, за да се срещнат и се запознаят с непознати.

В „Ако можеха да говорят” средата е домашният бит, ежедневието на труда и обичайните грижи. В повестта „Жетварят” или в романа „Чифликът край границата” виждаме други проявления на неговия живот, поставено в нови конфликти и нови изпитания. Но механизмите на съществуването му са неизменни. Моралът също!

У Йовков ханът и специално Антимовския хан не е просто място за почивка след пътуване и пренощуване, а територията, върху която се разполага и тържествува колективистичното общество.

Независимо какви хора го изпълват, с какво се занимават, от къде идват и къде отиват, те доброволно и охотно се съгласяват с правилата, които тук са установени. Никой не ги оспорва, а и няма да му позволят да ги оспори или пренебрегне.

Реакцията срещу подобен човек е мигновена и безпощадна. Това най-вече привлича пътниците - не само красивата и привлекателна ханджийка. Тук празникът е просто едно естествено продължение на делника, подчертаване на мирния и трудов характер на ежедневието.

Любовните истории, страстите, авантюрите, напразните надежди и мечти за бъдещето само го разкрасяват и подчертават духа на мира, хармонията и разбирателството. Случват се, разбира се, и драми, та дори и трагедии. Но те бързо отшумяват и не нарушават духа на обществото.

Ако няма ред и правила, които да се спазват безпрекословно, всичко се разваля, загрубява и се проваля. Изчезват разбирателството и любовта. А без тях няма любов.

В прозата на Йордан Йовков се срещат герои, които са изоставили дом, семейства, работа, за да бродят по земята или да се въртят около ханове и кръчми.

Тук те намират своето убежище, щастливи са в това си битие и рядко си спомнят за дома и семейството. И са му предани до края на живота си.

Това е особен род странничество, бродячество, скитничество. Нещо се обърнало в душите им, разтърсило ги е и ги е извадило от нормалния уседнал живот.

Те не могат да обяснят какво се е случило, та са се откъснали от семейството и дома. Пък и почти никой не ги пита, защото ги приема за необходими допълнения към пейзажа на уседналия му живот.

Може би са нещастни, но ако бяха нещастни, щяха да потърсят обратния път. Не, те просто предпочитат да са подобно „дърво без корен”, вместо да бъдат като всички.

За този род хора винаги се намира някаква фатална сила, която не ги отпуща от новото място, задържа ги дори и тогава, когато са крайно необходими на близките си. Тази сила ги прави вероятно свободни. Разказът „Една торба барут” разказва за подобен човек - дядо Моско.

Един от най-важните белези на колективистичния тип общество е състрадателността на хората. В това общество няма чужди и неприятели.

Когато се появят подобни хора, обществото, колкото и малобройно или голямо да е, се обединява срещу тях, за да не допусне да го наранят, разстроят или да му нанесат някакво поражение.

Понякога те успяват, но в повечето случаи опитите им са несполучливи, защото колективистичното общество е все още здраво, вътрешно единно, твърдо и силно.

Опасната им роля е възможна заради пораждащото се от време на време съмнение, разколебаване, наранена пълнота и цялост. По такива причини бива разрушено обществото на Антимовския хан и от него остава само една шепа пепел.

5.

Светът в сборника разкази „Ако можеха да говорят” (1936) е един своеобразен „антимовски хан”. Но „посетителите” му са постоянни населници, работници, роднини и приятели на един чифлик.

Чифликът у Йовков другата територия, на която този тип общество проявява своето единство, трудолюбие, любов към животните и земята, радостта от труда и човеколюбието на обикновените хора.

В книгата става така, че новите собственици Захари и Севастица и тези след тях са рушителите му, а не ратаите и работниците, които го обичат, защото тук е преминал целият им живот.

Героите на Йовков не делят земята и добитъка на „свои” и „чужди”. Те не ламтят за имане, да бъдат господари, за да се разпореждат и за да ги уважават.

Уважението към човека се поражда от това дали се труди, дали е верен на земята, която непременно обича.

Героите в „Ако можеха да говорят” обичат не собствеността, а живата реалност, в която се трудят и живеят. Това именно ги прави свободни, добри, честни и отдадени на красивото и доброто.

Книгата „Ако можеха да говорят” излиза една година преди смъртта на великия ни писател и изразява късното състояние на колективистичния тип общество. В реалния живот то е изживяло отреденото му време.

Историческият цикъл е в такта „междинно време” и тепърва предстои отново да се повтори колективистичният тип. Това обаче ще стане по-късно.

Сега, когато е жив светът на „Ако можеха да говорим”, наблюдаваме по-скоро започналия му разпад, за който свидетелства и трагичният физически край на „антимовския хан”.

Несигурността вече се усеща и осъзнава; тя става обичайно състояние и изпълва с тревоги душите и умовете на хората. Не е случайно, че най-силно привързан към чифлика и неговия свят е Аго, който е малоумен и не разбира какво става в него.

Животът в чифлика е спокоен, когато се движи в обичайното си русло, не избързва, няма кой да го напряга и изкривява.

Но когато се появи някаква външна опасност или вътре някой сгреши и предяви претенции, нещата се объркват и веднага се създават опасности за целостта му.

Чифликът не са само хората. Важно място в него заемат животните. Те не могат да говорят, но създават спокойствието и поддържат реда. В това отношение те са пример за хората. Животните се верни на господарите си, служат им безропотно, но сякаш усещат по-бързо нередностите и опасностите, които дебнат чифлика.

Разказът „Младите господари” подробно показва как, защо и откъде се пропуква колективистичният свят. Най-тежкият удар е нанесен върху реда и морала.

Но когато не обичаш този свят, а го владееш като собственост и си мислиш, че ти е позволено да правиш с него, каквото пожелаеш, трудно се запазва целостта и единството му.

Той е предаден отвътре и е ударен смъртоносно. Смъртта му е просто въпрос на време. Йовков твърде умело и убедително показва как зародишът на разложението, заложен в господарите на чифлика, расте, за да дойде мигът, в който ще се сложи краят на една ненужна, но неизбежна драма.

Непостоянният човек е слаб, трудно взима решения, обича да върши подлости, лесно се отказва от думите си. Такъв е Захари. Той няма нищо общо с чифлика и не е в състояние да се привърже към него, да разбере в какво е неговата ценност, за да го развива и съхранява.

Но и животните виждат уязвимостта на колективистичния свят и все по-често го нападат, за да разрушат целостта му и разколебаят обитателите му.

Когато хората не знаят как да постъпват и са готови да предадат миналото и традициите си, природата е срещу тях.

Все пак, докато чифликът е жив и колективистичното общество не се е изпразнило от сили и разум, хората успяват да отблъснат натиска и да преодолеят преди всичко собственото си разколебаване.

Нищо обаче не е вечно. Не е вечен животът на чифлика с тези му обитатели.

Колективистичният свят на Йордан Йовков живее и умира красиво, с достойнство, в обич и разбирателство. Главните му персонажи са все хора умни, добри, работливи, издръжливи, нравствени.

Те притежават съзнание за личното си достойнство, но не за да се хвалят с него и да не позволяват никому да го уронва, а за да не униват и да преодоляват препятствията.

Нашата литература не познава друг писател, чиито герои да са толкова устойчиви и дори героични в мирни условия.

Защото всичко, с което се заемат, за тях е труд - дори и войната. С труд и любов те успяват да възстановят нарушената цялост на душите и обществото си.

А това означава да възстановят пълнотата на цялото, т. е. на доброто там, където злото за кратко е успяло да се установи.