Марин Кадиев

За последните дни на Йордан Йовков в Пловдив са писали в своите спомени писателят Вичо Иванов, литературоведът акад. Петър Динеков и съпругата на писателя Деспина Йовкова. Те са били около умиращия писател и разказаното от тях е вярно и достоверно, макар че във всеки мемоар има субективен елемент, а и не винаги паметта може да регистрира всички детайли, особено ако личността е била в стресово състояние, каквото е смъртта на близък човек. Оказа си, че около Йовков по това време е имало и други хора, с двама от които съдбата ме срещна и искам да предам техните разговори така, както съм ги записал. Информацията, която съобщават, в същността си не е различна, има само допълнения и малки корекции, а за личност като Йовков и най-дребните неща имат значимост. Кои са тези свидетели на Йовковия мъчителен край?

Става дума за д-р Иван Кънев, когото всички споменават, че е отишъл в Хисаря и е докарал с военна линейка Йовков, и го е настанил в Католическата болница в Пловдив. И нищо повече не се казва за него от никого. А всъщност той знаеше неща, за които никой не споменава. Вторият човек се казва Минко Иванов, тогава учител в пловдивската мъжка гимназия „Александър І” по български език и първи приятел на д-р Кънев. За Минко Иванов въобще не е отбелязал никой по неизвестни причини, въпреки че той споделя интересни неща за онова време. Цяло десетилетие двамата са в Пловдив, после Минко Иванов е на работа в София и от 1977 г. е четири години преподавател по методика на български език и методика на научното изследване в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Двамата приятели се срещат отново и оттогава е моето общуване с тях в продължение на цели двадесет години. Те са връстници и доживяха до 1997 г. - бяха многолетници. Аз съм правил записи с тях през 1981 г., през 1988 г., през 1992 г. и през 1993 г. Сега предавам записа си с тях от 1993 г., правен паралелно с двамата в дома на д-р Кънев в Пловдив.

- И така, уважаеми господа, радвам се, че сте живи и здрави и сте запазили десетилетия Вашето приятелство непокътнато, и че сте с бистра памет за миналото. Нека пак да поговорим за Йовковата смърт през далечната 1937 г., когато Вие сте свидетели на последните дни на писателя. Разбрах, че сте чели спомените на Вичо Иванов, на акад. Петър Динеков и на Деспина Йовкова. Имате ли нещо да допълните или да изявите несъгласие с казаното от тях?

д-р Иван Кънев: Написаното в гореспоменатите спомени е вярно, но има непълноти и неточности относно някои факти, които ще споделя.

- Всъщност Вие сте единственият жив лекар, преглеждал някога Йовков и Вашето име фигурира в неговата биография и толкоз. Къде работехте тогава?

д-р Иван Кънев: Тогава работех като лекар във фабриката за цигари на прочутия Томасян във фонд „Обществени осигуровки”. Не съм бил военен лекар, защото някъде пише, че военен лекар повикали при Йовков в Хисаря.

- Кой Ви потърси, за да отидете в Хисаря при Йовков?

д-р Иван Кънев: Беше през първата половина на октомври - сега е уточнено, че е 10 октомври, неделя, 1937 г. Същия ден, за който става дума, късно след обед играех бридж в Гражданския клуб (сегашния хотел „България”). В този клуб се събираше елитът на града - учители, лекари, инженери, артисти, индустриалци и друга част от интелигенцията, и общувахме помежду си. Аз играех бридж с моя приятел литератора Минко Иванов и по едно време дойде един капитан и попита келнера има ли тук лекар. Келнерът ме познаваше и ме посочи. Тук беше и управителят на Католическата болница в Пловдив д-р Теофил Груев, но беше седнал в ъгъла и не се забелязваше. Капитанът дойде при мене и направо ми каза: „Военният писател Йордан Йовков е тежко болен на легло в Хисаря и трябва да бъде доведен веднага до Пловдив за лечение. Вън чака военна линейка”. Минко Иванов ми каза: „Тръгвай веднага, това е Йовков”. Д-р Груев беше дочул разговора, приближи се до мен и направо заповяда: „И го водиш в Католическата болница”. После дойде Атанас Георгиев - режисьорът, аз го познавах, току-що излизах от клуба. Отбих се в кабинета си и взех спринцовки, инжекции и някои налични лекарства и зачаках в сладкарница „Пчела”. Когато линейката дойде, отпусната от генерал Марков, тръгнахме. Беше късно вечерта и времето мрачно, леко заръмя и се изви лека есенна буря с вятър. Тогава нямаше асфалтирани шосета като днес, пътят беше лош и разкъртен от дъждовете и пътувахме бавно и внимателно. Пристигнахме късно преди полунощ, знаех къде е вилата Петрович, почукахме и влязохме. Посрещна ни г-жа Йовкова - хубава и фина жена, но развълнувана, направо уплашена и едва говореше. Видях легналия Йовков и изтръпнах - беше същият, когото знаех от христоматиите, но прежълтял, отслабнал, с глътнали бузи, само очите му светеха, гледаше ме проницателно и с някакъв молитвен поглед. Направих му болкоуспокоителна инжекция и една за сърцето и веднага прецених, че не бива да пътуваме тая вечер - не беше толкова спешно, пък и вън вятърът се засили и най-вече се страхувах от разваленото шосе - болният можеше от друсането да получи перфорация. Трябваше да се преспи и утре да се пътува с влака до Пловдив. Може би тук е моята заслуга, в тази преценка да не се пътува веднага в тази бурна нощ, за да не се усложни положението на Йовков. Г-жа Йовкова се съгласи с мене, преотстъпи канапето си, а тя легна в друга стая. И сега, като си помисля с днешна дата, през моя половин вековен опит като лекар никога не съм преспивал с болен в една стая. Тази нощ не мога да я забравя никога. Йовков се оживи и успокои, той започна да говори тихо, на пресекулки и дишаше ту дълбоко, ту леко - на интервали. Казват, че бил мълчалив, но тази нощ той говореше - сигурно може би искаше да използва възможността, че е с лекар. Разказваше, че болките му се появили преди четвърт век в коремната област, като се появявали през определени периоди и утихвали. Попитах го как се е хранел, отговори - нередовно и то предимно със суха храна, и като учител, и през войните, докато като семеен жена му се грижела много усърдно какво ще яде и как да спазва диета. Обясних му, че това е важна предпоставка за язва, гастрит и киселини и след време може да се образува и рак на стомаха. Йовков замълча и отклони темата. Разказа как много му харесал Хисаря с миналото и легендите си. Наскоро бил тук художникът Цено Тодоров и като вървели покрай хисарските стени, все му се струвало, че вижда живи хора - виждал древните римляни, както чел за тях от историците. Веднага си помислих как работи писателското въображение. Видях, че на масата му имаше книга - надникнах и прочетох, че това са „Животописите” на Плутарх на френски. Имаше и бележник и листчета, на които беше писал нещо. Като видя, че проявявам любопитство, ми поясни - когато му хрумне нещо, го записва накратко, пък после може да се върне към него и да го дообмисля дълго. Аз изразих възхищението си от неговите „Старопланински легенди”, че са ми любима книга - усетих задоволство по измъченото му лице, оживи се и промълви: „Там е моят роден свят, нещо много свято, което е скрито дълбоко в мене, върху него градя и моята Добруджа”. Помолих го да не говори много, да не се изморява, промълви, че му е приятно - усетих жаждата му да общува - тази мъчителна и болезнена самота го измъчваше и сега нещо се изливаше от него неудържимо. Въпреки че бяхме непознати, изведнъж се появи близост; психологически аз си го обяснявам, че когато има голяма физическа болка, съзнанието се прояснява и се появяват неща от подсъзнанието. Говорихме и за злъчните камъни, знаех, че страда от тях; туширах корема му, който беше балониран, подут. Помислих си, без да съм сигурен, тази подутина ми прилича на нещо раково вътре, подобно нещо съм виждал у други хора, но побързах да потисна тази мисъл. А после, когато го отвориха, се оказа, че моите подозрения се оправдаха - има рак на стомаха. По едно време утихна, опитах се да подремна, но болките му се появяваха, охкаше, аз се доближавах до него и го успокоявах. Казваше, че така е при него - болките се явяват и поутихват.

- Г-жа Йовкова пише в своите спомени за тази нощ: „На няколко пъти ставах и отивах до вратата. Усещах, че Йовков не спи, а младият лекар, изморен от пътя, спеше спокойно”.

д-р Иван Кънев: Това е неистина и ме огорчава. И аз го четох. И какво излиза? За час и половина път от Пловдив до Хисар - толкова беше в онази бурна нощ по онова раздрънкано шосе пътуването, аз съм се изморил и съм легнал да спя, а Йовков е бил буден и охкал безпомощно. Помислете, това допустимо ли е? Аз, който доброволно се съгласих да отида до Хисаря и прецених да не пътуваме с болния Йовков, а да преспим в името на неговото здраве, възможно ли е да постъпя така? Разбирам, г-жа Йовкова е сломена от мъка и едва ли помни всички детайли, но аз помня всичко, това е най-значимият пациент, който съм имал в половин вековната си практика. Лекувал съм и оперната певица Елена Николай по-късно в Пловдив, но говорим за Йовков. Как да е, изкарахме нощта - Йовков беше неспокоен, на сутринта не бързах с пътуването, а се съобразявахме и с разписанието на влака. След като направих наново болкоуспокояваща инжекция, пренесохме с шофьора войник Йовков от автомобила във влака - той не охна, беше ни прегърнал през раменете. Тук г-жа Йовкова също казва още по-голяма неистина, че аз съм пътувал с линейката, тя останала сама с мъжа си в купето. Питам - аз тогава защо дойдох - да оставя болния в безпомощните ръце на жена му ли? В купето беше много топло, времето се оправи, слънцето просветна. Йовков имаше конвулсии, мълчеше полулегнал на седалката върху възглавница. На пловдивската гара трябваше да чакаме известно време, докато дойде линейката, която пътуваше паралелно с нас от Хисаря, тя се движеше много по-бавно от влака. По същия начин пренесохме Йовков с войника от влака до линейката и веднага в Католическата болница ни чакаше д-р Груев. Настаниха Йовков на третия етаж в много светла и хигиенична стая, където престоява четири дни до операцията през нощта на 14 срещу 15 октомври. Сбогувах се сърдечно с Йовков, той ми благодари, стискайки с две ръце ръката ми, и поръча да идвам да го виждам. Разделихме се като стари приятели - очите му ме гледаха молитвено и благодарствено. Аз наистина, заедно с Минко Иванов, ходихме всеки ден в болницата, само че надвечер, когато е тихо и няма други посетители, освен г-жа Йовкова, която беше неотлъчно до него. Тогава лекарите бяхме малко и се познавахме, и си помагахме, нямахме никакви тайни. Помня, че още първата вечер като отидохме при Йовков, го уверих, че тук, в Католическата болница, са от най-добрите лекари. Тогава беше с нас и д-р Атанасов - беше добруджанец, Йовков много се зарадва на този факт, оживи се и поприказваха за поробена Добруджа. Впечатли ме, че Йовков повярва в оздравяването си. После д-р Атанасов ми съобщи, че от София му позвънил проф. Александър Станишев, светилото на българската хирургия, попитал дали да идва в Пловдив, или, ако може, Йовков да бъде транспортиран до София, но се разбрали засега болният да остане в тази болница.

Минко Иванов: Дойде ли и моят ред да споделя и аз какво си спомням за онова време. Когато прочетох спомените на Динеков, бяха публикувани най-напред в сп. „Пламък”, се срещах с него в София и поговорихме за написаното. С Динеков се познаваме от пловдивските му две учителски години, после замина за София, където направи голяма научно-преподавателска кариера в Софийския университет. Канил съм го много пъти да изнася лекции пред учители в Централния институт за усъвършенстване на учители, където завеждах катедрата по български език и литература. Та му припомних за онова време и той буквално ми каза: „Минко, аз не съм бил непрекъснато до Йовков, бях малко сутрин, преподавах в две училища и може би съм пропуснал някои подробности кой е бил при него. Затова допълни, което ти си видял и чул, и го напиши. За него трябва всичко да се знае”. Аз нищо не написах, но сега спомените пораждат спомени и споделям някои неказани неща. С Йовков се познавах още от студентските си години - проф. Арнаудов, моят учител, ме е запознавал с него. Помня, че един ден ни покани в ресторант „Балабанов”. Беше се върнал от Букурещ. Също с друг мой учител, проф. Борис Йоцов, сме били в компанията на Йовков и с проф. Спиридон Казанджиев, с когото сме земляци. Та когато Йовков беше преместен в пловдивската Католическа болница, всеки ден привечер ходихме през тези четири дни с д-р Кънев. Помня, че една вечер дойде и Христо Борина - тогава областен училищен инспектор, той ръководеше цялото просветно дело в Пловдив и областта. Йовков почина на 15 октомври, Христо Борина нареди всички училища на другия ден да не учат и да дойдат на траурната процесия. Той говори и в църквата „Св. Марина” - словото му беше блестящо - жалко, че не е публикувано никъде. И нещо много важно се пропуска, за което никой не споменава. Мисля, че беше на четвъртия ден преди операцията на Йовков. Вечерта, като излизахме от болницата, на входа срещахме издателя на Йовковите съчинения Христо Хаджиев - познавахме се, беше пристигнал с кола и бързал да донесе на г-жа Йовкова и на Йовков някаква сума пари - знаел, че са нужни за лечението на Йовков. Това е значим факт - Хаджиев не е бил безразличен към най-добрия писател, когото издава. Спомням си, когато с д-р Кънев го посетихме първата вечер, се ръкува с нас, кимна ми, позна ме и ме попита как върви училището, припомни, че е бил и той учител. Помоли ни да идваме, било му приятно това общуване сред тази болнична самота. Йовков слабееше и отпадаше, трудно говореше и ние гледахме да не го изморяваме с нашето присъствие.

д-р Иван Кънев: Мене никой не ме споменава, че съм посещавал Йовков в болницата - можех ли да оставя моя пациент и да му обърна гръб - така излиза. Когато са го оперирали - сутринта на 15 октомври, се срещнах с д-р Атанасов - беше блестящ хирург, - той го отворил през нощта, асистирали са му другият хирург д-р Иван Паскалев и д-р Теофил Груев - управителят на болницата; констатирали рак на черния дроб и на стомаха - тумор, колкото юмрук, плюс жлъчни камъни. Тогава е поставена всъщност истинската диагноза, после са го затворили и след малко време идва смъртта. Но една мисъл ме измъчва повече от 55 години. Това не съм го споделял никъде и не смея, но може би и аз си отивам с моите над 90 години, но ще го кажа: от рак никога не се умира веднага - умира се бавно, мъчително, с пълно съзнание до последния миг. А Йовков умира след операцията в безсъзнание, агонизирайки. Никого не обвинявам, но имам някаква мисъл за лекарска грешка, а са го оперирали опитни и отлични лекари. Казвам го с колебание, дори със страх и не от зла мисъл. Това, г-н Кадиев, може да не го записвате и да не го публикувате.

Само че този разговор, който водих с д-р Кънев и Минко Иванов на 23 май 1993 г., след повече от 23 г. го правя достояние на обществеността. Но да предам целия разговор.

Минко Иванов: Отбелязвам два факта. За поклонението пред тленните останки на Йовков в Пловдив на 16 октомври дойдоха всички учащи се - беше обявен неучебен ден, студентите от Учителския институт и много граждани. Грандиозна траурна процесия, каквато Пловдив едва ли познава - от Католическата болница през площада до църквата „Света Марина” и от църквата до гарата - хиляди пловдивчани. В църквата присъстваше цялото ръководство на града, начело с областния директор г-н Пейчев и кмета на града Божидар Здравков, който говори с прочувствено слово. Слова произнесоха и митрополит Максим и Константин Кръстев - директор на Девическата гимназия, и Христо Борина, за когото споменах. На гарата - беше късно след обед, кратка реч произнесе Динеков. Ковчегът с тялото на Йовков беше поставен в специален вагон и прикачен за пътническия влак за София, който тръгна преди полунощ към 11,40 ч. Дотогава от двете страни на ковчега стояха на почетен траурен караул мои ученици от мъжката гимназия, сменяха се на половин час - близо 8 часа се отдаваше почит пред тленните останки на великия писател. Така достойно Пловдив отдаде почит на Йовков. Второто, което отбелязвам, е как пловдивският печат отрази това траурно събитие. На 16 октомври пловдивският независим ежедневник „Юг” с редактор Лука Говедаров излиза на първа страница със статия „Йордан Йовков почина” от Петър Динеков и с обширна информация „Пловдивчани се прекланят пред паметта на Йовков” със снимка „Йордан Йовков на смъртно легло”. Същият вестник „Юг” от 18 октомври отбелязва как е минал траурът в София с информация на първа страница „Погребението на Йордан Йовков” с подзаглавие „Грандиозно траурно шествие в София. Трогателните речи”. Пловдивският вестник „Правда” - информационен седмичник с редактор Атанас Георгиев, от 17 октомври на първа страница публикува статия без автор „Смъртта на един голям писател и човек”, а същият вестник от 24 октомври на втора и трета страница публикува Йовковия разказ „Българка”. И третият вестник „Пловдив” - независим седмичник с редактор Никола Усталъков, от 25 октомври 1937 г. публикува статия без автор „Йовков почина”. А цялата софийска преса много подробно и достойно отразява погребението на Йовков. Но странното е, че Писателският съюз издава некролог, подписан от най-видните ни писатели, но без подписите на Елин Пелин и проф. Александър Балабанов. Но излиза и статия от проф. Ал. Балабанов във в. „Мир” от 6 ноември 1937 г. „За Йордан Йовков”, в която професорът напълно отрича Йовков и го обвинява в езикова неграмотност. Да обвиняваш най-големия чародеец на българското слово в стилистична безпомощност, това е кощунственото, това са българските нрави от край време. На Балабанов отговаря критикът Цветан Минков и толкова.

В заключение д-р Иван Кънев добави:

- Чиста случайност е, че извикаха мене да докарам Йовков от Хисаря - аз изпълнявах своя лекарски дълг и всеки колега на мое място би постъпил по същия начин. Но миговете с болния Йовков за мене са незабравими.