Христина Комаревска

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

Търкулна се и този Август -
орехче по било стръмно.
Помогна му и лек ветрец,
уж топъл, морски,
а от него кожата ми смугла тръпне
и поглеждам към брега.
Не е за топъл шал,
не е дошло и времето
да се заключим в домовете си
със летни спомени и фотоси -
усмихнати като за филм -
от край до край.
Не е беда, все още има сладост -
ще лепнат устните от гроздови зърна;
отново слънцето ще сипе благост
в дюлите и жълтите листа.
Дори през рамката на тъжния прозорец,
ще ни напомня пак за себе си
в студени дни.
Не се сбогувам. Рано е да тръгна.
Проблясва златна есен
в сянката на ятото по пясъка ронлив.
Очите не ме лъжат. И макар безмълвен,
Август дава знак.
Вълшебството му предстои.

НА МОРСКИЯ БРЯГ

триптих

1.
Лятната жега ще мине. Прелюдия.
После ще правим други неща.
Нека е лято. Кратка илюзия,
мигове знойни със мараня.
Грешка и прошка. Силни са думите.
Гъсто е виното през есента.
Нека истинско, може и циганско -
утре е късно, трябва сега.
Жари петите, пее и бърза.
Милост не знае. Само нега.
Лента на шапката слънцето връзва -
гледа с почуда през синева.

2.
Тост и аплауз за лятната жега,
уж е протяжна, а свършва за миг.
Дългоочаквана, а се препираме
колко е душно. Не съм синоптик,
но ще си спастря за зимните вечери
потната чаша със сладък нектар,
панделка синя от хвърчило донесена,
гривна седефена от старица добра.
Нека е тихо, нека не спорим
кой се оглежда в таз синева.
Сменят местата си, сапфирено светят -
в мен се закотвя небесна следа.

3.
Не може в погледа ми да се събере,
прелива през сърцето.
Такова си през лятото, море.
Когато е студено, си сребро,
което ненавиждам.
Сиво е и ехото.
Не искам топла дреха
да ме задуши с размер
за друго тяло,
вкопчено на кея като стълб от сол.
Аз искам да летя.
Да пипна с пръсти облачето рошаво,
да разгадая тънките контури
променливи. И да помня,
поне докато се разтворят в петънце.
Да ме брули вятъра.
Другите боички обитават стаи.
Палитрата на спомена
е с ярки цветове.

ЛЯТНАТА РЕКА

Докато има майка, човекът е дете.
Б. Ангелов

Останах си дете, макар осиротяла.
Наивно се оглеждам в света,
разкъсан на безбройни пукнатини,
по своему по-живи и от целостта.
Какво различно може да се случи,
как да слепя водата с пръстта?
Когато някъде избликне ручей
предшества го умора и тъга.
Тече реката лятна, искрометна,
разделя и събира хиляди съдби.
Мелодия на върбовата флейта
за соло и оркестър пак звучи.