Иван Енчев

Желанието е мяра на цената.
Балтасар Грасиан

През тия няколко есенни дни Павлина не можеше да си намери място от радост. Павел й беше казал по мобилния телефон, че след седмица се завръща в родния им град.

Тя сама се изненада, че все още го обича, както преди толкова години. Сърцето й пърхаше от щастие. Криле на гугутка сред разцъфнали пролетни кестени! Очите й блестяха влюбено. Ако беше някое малко момиче, щеше да се изправи на балкона на жилището си и да се похвали на всички през фунийка от шепите си: „Пепо се връща!”

Откакто научи от сестра му номера на неговия мобилен телефон, Павлина беше започнала да звъни на Павел, кажи го, през няколко вечери.

Той й отговаряше с весела, звънка закачка. Личеше си, че и на него му доставя удоволствие да си спомнят общи преживявания от студентските години.

Макар и след толкова време, гласовете и на двамата звучаха все още по младежки. Излъчваха свежест, както жуженето на пчели сред бели пролетни фиданки!

Тези приятни техни разговори продължаваха вече близо половин година. Винаги си намираха интересна тема. Освен за общите си спомени, говореха за интересни филми, за книги. Павел й цитираше перифразирани афоризми из книгата на Балтасар Грасиан „Изкуството на житейската мъдрост”.

Тя също си я беше купила, но нарочно го оставяше той да блести с начетеността си. Още го харесваше и с момичешка радост поддържаше този техен телефонен флирт. Те сякаш се бяха наговорили негласно.

Не си изпращаха снимки, за да не се разочароват от сегашния си вид. Пак по същата причина не се търсеха по скайп.

Приказваха си тъй оживено и задушевно, сякаш вчера се бяха разделили с целувка на летището. А как беше?..

… По онова време с Пепо следваха икономика. Бяха в една група с него, макар че той е три години по-голям от Пепа. Той беше бохем, пък тя - домошарка. Тези две противоположности тъй си допаднаха, че някои студентки започнаха да й завиждат. Та нали тъкмо нейният Пепо беше мечта за не една девойка - красив, строен, атлетичен, веселяк с подкупваща усмивка!

Освен това, Пепо беше душата на всяка компания - свиреше на китара и пееше италиански и френски шлагери! Пак той, Пепо, беше приятел на всички - винаги изваждаше като фокусник пари за студентска почерпка!

Тогава Пепа още не беше узряла за народната мъдрост: „Много хубаво не е на хубаво.” С Пепо често-често припкаха да съешат своите противоположности в нейната скромна квартира, където той й доказваше скритите си мъжки таланти. И ето че в една дъждовна заран, след седмица ослушване, тя се събуди от своя приказен сън.

Даде си сметка, че е бременна. Боязливо каза на приятеля си новината. Пък Пепо си беше Пепо - бохем и половина! Рече й „Оправяй се! Колко лева ти трябват?” Тя се разплака. Стисна зъби и повече не му отключи своята тясна квартирка.

След време Пепо прекъсна следването си. Казваха, че заминал за чужбина и се записал в Чуждестранния легион. Повече не се срещнаха.

Павлина се ожени, но подир няколко години се увери, че не може да забременее след онзи фатален студентски аборт. Съпругът й я напусна на осмата година от брака им и тя се завърна сама в родния си град. А беше само на 33…

Чак сега, след толкова години, когато Павел й каза по телефона, че в неделя се завръща, Павлина осъзна, че в нейните гърди все още е жив въгленът на онази любов. Само е чакал под пепелта на времето Пепо да го раздуха със своя приятен глас, за да пламне изневиделица!

Тя броеше дните. Купи си нови дрехи и обувки. В нощта преди уговорената среща не можа да заспи. Сутринта, без да закусва, изприпка при фризьорката си. Освежи посребрялата си коса с нова златиста боя и празнична прическа.

На обяд пак не хапна нищо. Срещата им беше обявена за два часа след пладне в градината на едно голямо кафене. Сложи си светло червило и подходящи сенки на своите сини очи.

Светли джинси, висок ток - всичко в нея беше празнично, изпипано не само с вкус, а и с любов. Освен онова, което тя беше забравила - издайническите бръчки на възрастта й!

По това време на деня имаше много свободни маси в кафенето. Павлина пристигна десет минути по-рано. Седна на първата маса до саксия с едролистно зелено цвете.

Впери поглед към входа през своите големи тъмни очила и зачака. Сервитьорката я сепна. Поръча си малко кафе.

„Ето го!”- Като жилната от оса заби нос надолу. Дръпна се зад едрите листа на цветето до нея. - „Боже, и аз ли съм състарена толкова много?!” - Да имаше как, щеше да се завре под масата като котка, перната с камъче изневиделица.

Павел премина покрай нея с увехнала крачка. Лицето му вече не излъчваше неговата някогашна аристократичност. Беше доста съсухрено. Не я забеляза. Седна уморено в ъгъла на градината.

Павлина не близна от кафето си. Остави точната сума на масата и на пръсти се шмугна към изхода. След първата пресечка се спря. Набра телефонния номер на Павел:

- Пепо, съжалявам много! Не съм в града. Тръгнах по спешност за една финансова ревизия. Веднага ти се обаждам, щом се върна! Искрено съжалявам.

Павел продума бодряшки:

- И аз съжалявам. Чакам те с отворени обятия. - Той беше си останал все същият Пепо, галантният ухажор с приятен баритонов тембър на гласа.

Павлина не подозираше, че се е завърнал в родния си град не само, за да се види с нея.

Той си имаше и друга важна причина.

Павел страдаше от коварна болест. Тук разчиташе на сестра си да му помага. В чужбина нямаше на кого да се облегне за помощ.

Беше се събирал да живее с две жени, но така и не се ожени, за да не се лиши от свободата си. Предстоеше му да влезе в болница. Но се надяваше, че няма да е толкова скоро.

След като привърши краткия си разговор с Павлина, Павел изпи набързо поръчаната чаша минерална вода с лед и се изправи. Подхвърли тузарски на масата прилична банкнота.

Сервитьорка на средна възраст дотърча услужливо - подушваше отдалече мъжете с широки пръсти. Посегна на ужким за ресто. Той й направи отрицателен знак с ръка на сърцето. Тя му се усмихна гальовно:

- Пак заповядайте!

Павел тръгна към родния си дом, където живееше сестра му. Прибра се в своята стая и полегна да си отпочине от дългото пътуване. Беше разочарован, че не се срещна с Павлина. Той имаше доста смели планове.

Смяташе да й предложи да се съберат да живеят заедно. Може и да се оженят. Всичко ще остави в нейните ръце. Няма да повтори старата си грешка.

Вече беше осъзнал, че досега само тя го е обичала истински. Ако поиска да си осиновят дете, ще се съгласи. Помнеше своята стара вина и се разкайваше: „Ако не бях такъв надут пуяк по онова време, сега щях да имам син или дъщеря на трийсет и осем години.”

През нощта Павел получи сърдечен пристъп. Линейката го откара в болницата. Така и не се разбра от какво изпадна в кома.

Сестра му бдеше край него. Обади се на Павлина за станалото и тя пристигна, без да се бави. Приседна до леглото на болния и започна да му приказва мило, топло, грижовно.

Говореше за какво ли не. Смееше се високо, когато му припомняше някои весели случки, с които се бяха забавлявали навремето. Приказваше му благодушно. Беше одухотворена. Лицето й грееше. Сякаш и сега тя беше някогашната влюбена Пепа при някогашния красавец Пепо.

Очите й излъчваха любов и всеотдайност! В тях нейната златисто боядисана пооредяла коса изглеждаше бухнала като ореол около главата на светица! А на лицето й нямаше и помен от дълбоките бръчки около устата и тъмните вдлъбнатини на очите! Какво ли не се спотайва зад един влюбен поглед?! Любовта заслепява влюбения по-силно и от ниското слънце!

Гласът на нейната любов дума по дума възвръщаше болния към живота! Събуждаше го бавно и сигурно. Той обичаше нейното свежо приказване.

Павел погледна за миг и бързо затвори очи! Едната половина от душата му благослови нейния глас, че го е съживил, а другата проплака, че я вижда тъй остаряла.

Сякаш се сблъска очи в очи със самата сбръчкана смърт! Завърна се в живота, но не и в младостта си. Продума с ужас:

- Защо дойде?

Не посмя да продължи: „Проклета да си!” Съжали я.

Беше съвсем на себе си, но жумеше. Чак когато чу, че Павлина излезе от стаята, отново погледна. След минута-две й се обади по мобилния телефон:

- Проклинам очите си! Щях да си умра щастлив!

Гласът му прозвуча сухо, дрезгаво като след пътна катастрофа. Понякога кой ли не се озлобява срещу най-близките си хора?!

Павлина се разплака насред улицата. Осъзна своята грешка. Закле се повече да не ходи при Павел. Изведнъж стъпи на земята. Чак сега забеляза, че тротоарът е осеян с окапали зрели кестени. Те я гледаха ококорено като очи на стари кобили.

Тя продължи да звъни на Павел и следващите дни. Той отваряше мобилния си телефон и дълго я слушаше как го моли да й продума.

Мълчеше като празното есенно гнездо в обруления клонак на ябълката пред прозореца на неговата стая…