ТЕСТЪТ
Животът понякога е такъв отвратителен помияр! Каниш го в дома си, слагаш му чиста салфетка и сребърни прибори на масата, а той се изпикава в супата ти и после блажено се хили, докато повръщаш върху снежнобялата ленена покривка.
Много гадости беше видял, но точно такава не бе очаквал никога да му се случи. Дори и в най-страшните си детски кошмари, когато сънуваше, че земята се отваря и от дупката изпълзява голяма черна змия с огнени очи, а езикът й бавно се плъзга и опипва мокрото му от пот коляно.
Тоя сън, който го преследваше години наред и го караше всеки път да се напикава в леглото от страх, сега му се струваше невинен, като да тупнеш по очи от пързалката в мокрия пясък. Просто нищо и никакъв сън.
А сега беше истинско, макар че докато ръката му се плъзгаше похотливо по копринената й кожа и езикът му танцуваше по най-тайните й местенца, всичко му се струваше като насън.
Приказен сън, изпратен от някоя добра фея. А после феята стана вещица и вече нямаше събуждане - кошмарът изведнъж оживя.
- Направи си тест - усмихна се чаровно тя точно преди да потъне в търбуха на асансьора. Отначало му стана смешно - ама че калпазанка, но докато настъпваше педала на газта, един червей се промъкна в приятния спомен за голото й тяло и колкото повече го мачкаше, толкова повече червеят растеше и гризеше все по-дълбоко и по-настървено.
„Направи си тест…” Мамка му, какво ли можеше да означава? Дали се избъзика, или наистина има спин? Но защо не му каза, защо?! Ясно е защо - мръсната кучка иска да завлече колкото може повече жертви след себе си.
Иначе как ще му се предлага ей така - съвсем без нищо? И той връщаше лентата все по-назад и преравяше всяка секунда, за да открие издайническите нишки, които го бяха отвели точно до парченцето сирене в капана.
Но пред очите му изплуваше единствено бялата й ръка, която нежно се плъзга по въздебелия му космат корем и бавно смъква надолу копринените чаршафи, а той затваря очи, изтръпнал и отмалял, не само защото му е хубаво, а и защото го е срам да признае, че никога не е изневерявал на жена си и въобще не е такъв мъжкар, за какъвто й се представи в бара…
След два часа се прибра вкъщи и се опита да се държи така, сякаш нищо не се бе случило. Жена му го посрещна, облечена с една от нейните вечно развлачени поли и простодушна усмивка, която стоеше залепена за лицето й дори насън.
И за първи път той си даде сметка колко му е противна тази жена с овехтелите си дрехи, които още повече загрозяваха отпуснатото й тяло, и овчата покорност, с която разтваряше краката си два пъти в седмицата.
Бяха женени от петнайсет проклети години - пред закона, пред бога и пред целия шибан свят, а тя всеки път загасяше лампата и стискаше очи, сякаш сексът беше нещо мръсно.
Когато вечерта си легна, дълго се въртя в леглото, а вълните на спомена за предишната нощ го заливаха една след друга и караха голото му тяло да се облива в студена, лепкава пот.
До него жена му кротко спеше и за момент му мина злобната мисъл да я изчука, но после се сети за десетгодишната си дъщеря, която спеше в съседната стая, и се отказа.
Някой трябваше да остане, за да се грижи за нея, ако… Мамка му! Никак не беше честно! А когато най-после заспа, отново сънува детския си кошмар, но този път подплътен с реалния спомен за една зашеметяваща жена, която облизва кожата му с раздвоения си език, докато бавно се превръща в люспесто влечуго с кървавочервени очи.
„Направи си тест!” - точно тези думи го събудиха сутринта. Колко време трябва да мине, за да разбереш дали си хив позитивен? Един ден, една седмица, един месец?
Господи, ако е цял месец, кой нормален човек може да го преживее? Време - ето какво му трябваше, за да подреди хаоса в главата си, да обуздае тоя панически страх, който се разливаше като отрова по цялото му тяло….
Само че проклетият червей продължаваше да гризе и упорито да му нашепва, че времето сега е лукс, който не може да си позволи. Ами ако наистина вече нямаше никакво време?!
Тази мисъл го накара да изключи телефона си и да отиде в първата болница, за която се сети. И докато с треперещи ръце стискаше малкото листче и се опитваше да разчете идиотските медицински йероглифи, мразеше и жена си, и малката кучка, заради която беше тук, и целия скапан живот, който се беше изпикал в супата му и сега се наслаждаваше да го гледа как всеки момент ще започне да повръща.
До него, на олющената болнична пейка, стоеше анемична старица и го гледаше с базсрамното любопитство на всички махленски клюкарки. Прииска му се да й изкрещи: „Какво си ме зяпнала? Имам спин. Искаш ли да те ухапя?”, а вместо това само тъпо й се усмихна.
Със същата тъпа усмивка протегна оголена ръка към медицинската сестра и през ума му като светкавица мина мисълта колко много прилича сега на жена си.
- За резултата елате утре - каза сухо сестрата, а в отговор той се разсмя истерично - до утре сигурно щеше да е умрял от страх. После се прибра вкъщи, тръшна се на дивана и заспа.
А в съня му жената змия с кървавочервени очи отново се върна и докато с плавни движения се навиваше около него, му се прииска никога да не се събуди.
„Направи си тест!” Отвори очи и погледна часовника. Проклетото „утре” беше дошло. Ами ако просто не отиде да вземе резултата и всичко си продължи по старому? Кой ще го разбере, дори да е заразен? Но знаеше, че не може, защото оня червей щеше да продължи да човърка и да гризе мозъка му, докато полудее.
Взе си душ и тръгна към болницата. След малко ще вземе резултата, ще се окаже, че няма нищо и всичко ще свърши. Но ръцете му вече треперят и тънки леденостудени струйки се стичат по гърба му.
„Господи, моля те, дано няма нищо!”
Съвсем малко, още няколко крачки. Ето я болницата… Дългият коридор с мътнозелени стени…
„Отче наш, който си на небесата, да се свети името Ти”
…Последната врата вляво и размазаното лице на лаборантката…
„да дойде царството ти, да бъде волята ти…
- Вашите резултати, моля.
„и прости нам дълговете, както ние прощаваме на длъжниците си!… Защо листът се огъва така? Нищо не се вижда… Къде е?… Божичко, къде е?…”
И миг преди да подвие колене като умиращ бивол, докато инфарктът пръска сърцето му на парчета, пред очите му най-накрая изплува заветното (отрицателен) и от скованите му вече устни излетя последното благодарствено „Амин”.
