Лалка Павлова

„Поетичен калейдоскоп” на Люлин Занов

Ако внимателно проследим тематичните потоци в българската литературна история, ще се убедим, че мотивите за родното, за България като наше отечество и за българския дом като център и корен на нашата духовна вселена, най-масирано намират своята художествена интерпретация в трудни, кризисни периоди от историческото ни битие.

Затова не е изненада, че те поглъщат в себе си цялото жанрово многообразие в новата книга на Люлин Занов „Поетичен калейдоскоп” - лирика, поетически реплики на популярни творби от български автори, хумор и преводи от и на руски език.

Различните аспекти на българското се оглеждат още в първото, ключово за цялата книга стихотворение - „Молитва за България”.

В него се преплитат изразни средства, познати ни както от Вазовата патриотична лирика, така и от агиографския изказ, характерен за старобългарската литература. Според Тотю Коев и Димитър Киров („Кратка богословска енциклопедия”, изд. „Булвест 2000″, 1993 г.), молитвата е важен духовен акт за общуване между Бога и човека.

Като жанр в словесността тя има различно предназначение, което предопределя смисловите й аспекти в четирите нейни разновидности: хвалебствена, благодарствена покайна и просителна.

Въпреки че просителната молитва стои на най-ниското стъпало, тъй като чрез нея се заявява желание да получиш от Бог неговата благодатна помощ, в стихотворението на Люлин Занов тя е въздигната на по-висше ниво, тъй като той не иска нищо за себе си, а за българина, за неговия дом и деца, за целия български народ, чиято родова кръв изтича в чужбина, далече от истинския му животворен корен.

Лирическият герой на Люлин Занов вярва в особеното отношение на Бог към българския народ, защото именно на него той „кът от рая отреди / и му вдъхна обич… в него дом и царство да си изгради”. Затова се обръща с гореща молба към Бога:

Озари ни, Боже, с благата си светлина,
влей в сърцата ни смиреност и любов голяма -
да живеем в мир под сянката ти до Балкана!…
Нека бъде волята Ти, Господи,
сега и во веки веков.
Амин!

Тези смислови регистри характеризират първите два цикъла от книгата - „Българи докрай” и „Тъгата на България”. Точно в този исторически момент, когато борбата за хляба насъщен „далече ни всички разпръсна - / навред по целия свят непознат”, когато властимащите „на чужди интереси са подвластни”, и ако имат някаква лична материална изгода от тях, са готови и в ада да отведат българския народ, според автора упованието в божията помощ е особено необходимо.

Нашата красива и богата земя, за която още Паисий пише, че българите са защитавали, отивайки „един срещу десет на бой”, сега е тревясала, бурените са превзели не само плодните ниви, но и душите на хората.

В някогашното пълно с живот село „къщиците” са самотни и глухи, по старите улички не се чуват ни „стъпки, ни глъч от детски смях или игри” и само „самотна кукумявка в късна доба,/ прикрита в тъмното, току крещи - / вещае сякаш сетната прокоба…” („Живот ли е…”).

В българската земя отдавна е заглъхнал оня мощен глас на Ботев, който някога е бил готов да превърне ръцете си в чук, главата си - в бомба, за да запали в робските души огъня на жаждата за свобода.

Днес ние, българите, тънем в още по-жестоко робство, защото сме превърнали Левски в тотем, но не го носим в сърцата си, не следваме на дело неговите завети.

Пътува към страната на забравата някогашната селска идилия с благослова на родния край и майката, със спомена за онзи „тих бял Дунав”, от чийто бряг българските юнаци се прощават с любимите си.

Няма я вече онази задушевност във Великденските светли вечери, нито на Коледните празници, които освещават „провисналите стрехи, / облечени във бели дрехи” като балерини.

Вместо тяхната святост, някога носила радост и утеха, сега в сърцето покълват семената на болезнени въпроси без отговор. И цяло чудо е, че българският ген все още е жив:

Оголя народът тук -
нивите за цяр продава,
но живее… И напук
български до край остава.
(„Българи до край”)

Следващият цикъл, който представя хумористични творби, наистина предизвиква смях през сълзи с „подслушания” пенсионерски разговор пред витрината, отрупаната с луканки, с пушен врат и пилета, с пастърми и салами.

Парите от оскъдната пенсийка стигат колкото за лекарства и в по-свят ден - за зеле с мас. В жигосващото слово на кратките епиграми се оглежда цялата драма на българската действителност:

Съвременен управник

Всичките си кражби оформи
като успешни…реформи.

Съдебна система

Криво съди, криво седи,
но прикрива всички следи.

Депутатите

Откъде толкоз лицемери
народът ни намери?!

Вечният кмет

На всяка партия - електорат.
И…безкраен кръговрат.

Социалната несправедливост, материалното неравенство и духовна нищета са отразени с изобличителни стихотворни фрагменти, които имат формата на словесни максими и създават представа за художествени обобщения.

Близки до тяхната форма са специфичните поетични реплики на популярни стихове от Ботев, Вазов, Добри Чинтулов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Павел Матев, Пеньо Пенев, Никола Гигов и мнозина други бележити български поети.

Текстовете в тази част от книгата на Люлин Занов придобиват формата на по-обемни или по-кратки пародии - върху формалните белези на чуждите произведения авторът надгражда своята художествена интерпретация на днешната българска действителност.

Избраният от него подход подчертава устойчивостта на Злото в новите му уродливи проявления, свързани със социални и междуличностни отношения, както и с фундаментални проблеми с историческа трайност във времето, които взривяват отвътре хуманните представи за живота, обществото, отечеството, човешкия индивид и неговата ценностна система:

По Павел Матев

„Ти сън ли си, или те има…” -
Българийо непрежалима?

По Христо Смирненски

„Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре…”
Така е, братко, от години
и никой нито жъне, ни оре.

По Никола Гигов

„Какво ли сътворява планината,
какви ли цветни сънища тъче…”,
щом мафията в Махалата
гората й безмилостно сече?…

По Христо Смирненски

„Над блатата на делничност сива,
де животът ни дебне злорад…”,
управлява и граби ни шайка крадлива,
без надеждица хората мрат.

Финалната част на книгата (около 120 страници) представя поетични преводи, разделени в две части - преведени на руски език стихотворения на Люлин Занов от поетите Андрей Лисенко, Галина Дриц, Сергей Глебов, Татяна Делгина, Людмила Чебишева, Клавдия Павленко и Евгения Шарова, като в тази си част книгата придобива формата на билингва на руски и български език (любопитни са оценъчните коментари на преводачите, включени към стихотворенията на Люлин Занов), и лични преводи на Люлин Занов от руските поети Всеволод Кузнецов, Галина Мамонтова, Леонид Дудин, Татяна Чеглова, Ирина Сазонова и мнозина други.

Люлин Занов е автор на пет стихосбирки с лична поезия и една преводна книга с творчество за деца - „Синеокият котарак Кефир” от Клавдия Павленко.

Онова, което обединява в своеобразен „поетичен калейдоскоп” всичките му книги, са откроените мотиви за родовото съзнание, за отношението към дом, близки и отечество в съвременния глобален свят.

В обезродената българска действителност, когато политическата върхушка обезличава значимите страници от нашата национална история и литература под натиска на чужди интереси и „промива” мозъците на подрастващите поколения чрез новите училищни програми, такива книги, като „Поетичен калейдоскоп” на Люлин Занов, са наистина необходими.