„ЖИВЕЯ ТВОЙТЕ ЗЕМЕТРЪСИ, ЗЕМЯ…“
Списъкът от самоубили се, или рано заминали си по други причини от света наши творци, е дълъг.
Той е колкото трагичен, толкова и напомнящ, че перата им биха дали на българската литература редица още ярки произведения, освен завещаните приживе, със свой богат рисунък и индивидуален взор към битието.
Към своята съвременност, отношение към битието и сложните въпроси, вълнуващи човеците в това, или онова време, поради което трябва да ги познаваме и помним.
Сред тях е малко известният днес Пенчо Пеев, с псевдоним Пиеромис, отишъл си след нелеп случай в хотел „Булевард” на морския град.
И чест прави на поета, издателя и добър мой приятел Георги Ангелов, който му отделя собствена страница, както и за много още покрити със забрава имена.
А те са истински плодни зърна, допълващи скромно историята на литературата ни, редом с утвърдените и често споменавани имена…
За него Недялко Месечков във вестник „Литературен глас” от 1938 г. отбелязва: „Пенчо Пеев е роден на 15 март 1906 г. в Айтос. Син на бедни родители, той от ранно детство познава тежката неволя.
Първоначалното си образование получава в родния си град, а средно търговско в Бургас. Бе чиновник в клоновете на Българската народна банка в Елхово, Ямбол и Бургас. И на 22 януари 1929 г. той почина. Стана жертва на сляпа случайност след безумна игра с пистолет…
Творчеството му се състои от десетки стихотворения, пръснати в страниците на „Вестник на жената”, „Неделя”, „Хоро”, „Ехо”, редактираното от него списание „Мост”, бургаските вестници и др.
Неговото ограничено поетично дело е белег на едно голямо дарование, което, уви! - много скоро загубихме.
В периода, когато той се открояваше като поет, куршумът скоси устрема му и го откъсна от нас.”
Пак според оценката на Месечков лириката на този наш автор е богата на мотиви: „Три от тях са характерните - социалният, сърдечният и космическият…”
Посланията, втъкани по редовете, са различни в тематичния си хоризонт, но в повечето доминира вярата към хората; интимната гама на любовта, преклонението пред природната стихия, себевглеждането, изтъкано от психологически и философски анализ; годишните времена като алегория за динамиката, с която отлитат отредените ни години.
А над всички, високо в небето, се рее младостта, чакаща радост по пътя на благословената си орис и способна да преодолее дребните делнични пречки.
Нерядко тази палитра от чувства и картини се сменя с минорно настроение, но то пък, като пролетна омара, отлита бързо от съзнанието на твореца.
За жалост, приживе Пенчо Пеев не ни е оставил книга.
Това не значи, че е късно все някога произведенията му да бъдат събрани в отделно издание, финансирано от доброжелатели и ценители на неговата дарба.
И - нека си спомним за Пенчо Пеев…
