ЛЕПТА ЗА ХРАМА
Нямах и девет години още, когато почина българомохамеданин в Поповска махала. И ние, няколко дечурлига, решихме да отидем на погребението. Гробището беше оттатък Черна, реката, над пътя, който се отделя за село Турян. Бяха обвили покойника в бял чаршаф и когато близките му се разделиха с него, развиха чаршафа и трупът, чисто гол, се озова в гроба. Наредиха, не помня, дъски ли бяха или гредички и върху тях захвърляха пръст. Раздадоха за бог да прости. Не можехме да си обясним защо мъртвецът беше без дрехи, но по-възрастните ни казаха, че така е било според мохамеданската религия.
И по-късно, когато бях ученик в най-горните класове и студент, родителите ми се сближиха с по-младо мохамеданско семейство. Не се замислях кое ги караше да се търсят, да си споделят радости и болки. Близостта е непроницаема тайна. „Непознатите” за мен гостуваха по Коледа и Великден, по други празници и без поводи. И майка, и баща ми ги посещаваха, когато настъпваха мюсюлманските празници - в тази взаимност имаше нещо красиво, необяснимо, безкористно. Майка наричаше колежката си „посестрима”. И двете имаха една и съща професия, готварство. Майка ми обичаше да приготовлява крем карамел и курабийки за кафе. Аз си намирах причина да излизам - възрастните имат своя приказка, която не трябва да се смущава. А ние - и християнчета, и мюсюлманчета играехме заедно. Игрите ни поглъщаха и никой не ни повеляваше: „Недей да играеш с този или онзи!” Бяхме ведно - и край орадата, за която мъкнехме хвойна отдалеч, и когато пасяхме крави, и когато събирахме дялки в гората или шушулки под черешите.
Всичко това възкръсна от нетрайната ми памет, когато случайно попаднах на предаването „Джинс” по Българската национална телевизия. Адвокатът и бизнесмен Тодор Батков разказваше за своя род, за баща си Костадин Батков, известния журналист и публицист, който е от будното родопско село Левочево, на шест-седем километра от областния град. Тодор Батков е инициатор, организатор и основен ктитор на втория по големина в страната християнски храм „Свети Висарион Смолянски”. Когато започнал строежът, му се обадил отец Димитър Михайлов.
- Той ми звънна около месец и нещо след това и плачеше по телефона. „Господин Батков, дойде един човек от квартал Каптажа /Горно Смолян/ и донесе торба с пари. Плачеше и казваше: „Това е за чорквата.”
- Вярно е. Това беше през 2002 година, когато се копаеха основите - припомня свещеник Михайлов. - С Алекси Бимбашиев и още двама души се срещнахме и споделиха повода да ме потърсят. Тридесет семейства от Каптажа, изповядващи исляма, влагаха своята лепта за строителството на новия храм в областта. Парите, казаха те, не са много за такъв голям храм на християнството. Всичко си бяха оформили с протокол - кое семейство колко дарява. Чисти пари за чисто и богоугодно дело. В тяхно присъствие париците прибавихме в кутията за дарения, която е запечатана и се отваря както си му е редът. Дълбоко ме развълнува този факт - наши братя-българомохамедани да са съпричастни със строежа на молитвения храм. Едва се сдържах да не заплача. Но пред Батков не можах…
Димитър Михайлов е първият кмет на Смолян след промените в България. През 1991 година същите тези хора кметът приел в общината. Изложили своя проблем - гробището на Беклийца им идвало далече, не може ли да се уреди, че по-близо да погребват близките си покойници. И място си намерили - собствениците отстъпили безвъзмездно ливадите си за гробище.
- Искаме правилно да ни разберете - да не си помислите, че държим да се отделяме. В Беклийца са погребани и християни, и мюсюлмани. Винаги сме били заедно - и на земята, и на небето… Хляб се дели, гробище - не.
- Вие сте се подготвили и така ме налеснявате. Остава чиновниците по-бързо да придвижат въпроса, за да се оформят документите.
Жителите на Каптажа предложили гробището да е между параклиса „Свети Георги” и отклонението в края на квартала, което води към Левочево по стария и черен път. Там, където е Станчовата колиба. Предложението се приело и осъществило.
А кой е Алекси Бимбашиев? Според Стоян Букиков, Алекси е общителен човек, дори нещо повече, той притежавал някаква магия, с която привличал хората и ги посвещавал в благородни пориви. Почтен и много трудолюбив. И хората, като виждали, че е добродетелен, и те се променяли, и те подтискали лошото в себе си и се обръщали откъм слънчевите си страни, откъм човеколюбието и обичта.
Случаят с Алекси не е изолиран. Преди десетилетия районният мюфтия Асен Сеферков, една съвременна легенда, се вдигнал и заминал за София, срещнал се с министъра на културата и спасил Родопския драматичен театър от закриване. Освен това навремето имамът и ходжата в село Ерма река се запъвали да отстъпят вакъфски имот за читалище. Отново мюфтията се намесил и убедил двамата наместници на Аллах, че читалището е светлина, че книгата, киното, сцената ще бъдат насъщна, духовна потребност на хората.
Когато се строеше параклисът „Въздвижение на светия Кръст Господен” над Райковската гимназия, до християните застанаха и мохамеданите от съседната махала и заедно бъркаха и изливаха бетон, прокарваха път, градяха „гурбетчийската чешма”… Сред тях Асен Родопски, Юри Тютюнев, Бисер Родопски, Съби Милков и други. Бизнесменът д-р Андрей Кехайов дари пари, с които се закупуваха строителни материали.
- Фамилната ни къща се намира в махала със семейства, посветени в различни религии - разказва Стоян Букиков. - От северната страна на улицата са мюсюлмани, а от южната - християни. По-голямата част от моите акрани в махалата са мюсюлмани. По времето на възродителния процес, когато властта строго забраняваше религиозните ритуали, моята майка, която е дъщеря на свещеник, десети по ред в нейната фамилия, казваше: „Деца, не бива да правим демонстрации, а да отбелязваме нашите християнски ритуали по-скромно, за да не дразним съседите, на които е забранено да ходят в джамията! Вярата в Бога е в душата!” 1982-ра е годината, когато баща ми заболя тежко и в последните дни на живота си, когато беше в кома, майка ми неотлъчно се грижеше за него. В едно просветление той успя да каже: „Лилия, аз си отивам, грижи се за внуците и правнуците и след погребението ще облечете Салиха, приятеля ми от детските години!”
При християнските традиции семейството на покойника облича близък човек, обикновено кръвен роднина. И това става за четиридесетия ден, когато се събират да поменуват мъртвия. Сетните думи на отиващия си живот не се нарушават, а се изпълняват. Трогателна е тая история между християнин и мюсюлманин, макар че за първи път чувам как мирянин, който угасва, поръчва да се облече приятел от друга вяра. Една връзка, толкова силна, продължава и след смъртта.
… А аз, като чух и за Станчовата колиба, ме обладаха толкова много спомени, позабравени, но не изоставени - приличаха ми на копи сено, още неприбрани в плевнята за зимата. Та нали недалеч от параклиса дядо Кольо имаше имоти, колиба и стадо овце. Там майка и баба Дана жънеха, връзваха снопи, сетне подреждаха кръстци и вършееха на хармана. А аз грабвах бъкела и тръгвах - в дълбоката сянка на дърветата, под каменните стени на Станчовата колиба първо отпивах от струята на чучура, а след това напълвах бъкела и го премятах на рамо.
От векове на тази българска земя, в Родопската планина, живеем заедно - християни и мохамедани. И над нас е било и ще бъде същото топло и южно небе. Не сме си обръщали гръб едни на други. Дядо Кольовата и Билянската колиба се виждаха от своите прозорци, пушеците от комините им се срещаха и се смесваха, по едни и същи вървища се проточваха овчите стада. Дори синорите на имотите бяха символични, а ябълките от дърветата на междата не избираха къде да падат - в нашата или тяхната ливада. На празника на светията на параклиса идваха и християни, и мохамедани. И двете верски групи почитаха светията, та нали и той ги закриляше?
Аз през целия си живот съм приятелствал с мюсюлмани. С колегите си в окръжния вестник „Родопски устрем”, впоследствие „Родопски вести”, сме изяли не торба, а чувал сол. В командировка сме били къде ли не - по градове и селца, в най-малките махали… Радвали сме се с нашите читатели, съпричастни сме били с тревогите на планинците, а надеждата винаги е била наша обща опорна точка. И връщайки се от командировка, пишещите машини се нагорещяваха до червено. И досега си запазихме добрите взаимоотношения, макар че сме в неизбежната трета възраст. И да изпиша имената им - Страхил Бостанджиев, Александър Кисьов и Ефим Ушев. Повечето време Страхил прекарва в родното си село Вълчан, където засява нивата си и засажда овощки. След „Родопски устрем” Сашо работеше във вестник „Отзвук” и в областната болница, а Ефим години наред издава „Златоградски вестник” и „Златоградски страници”, книги за историята на града.
Бог прощава, календарът - никога. В страниците на народните пословици е записано по друг начин и по-ясно: „Баба лъже, трап не лъже.” Да ви запозная с още трима души с мохамеданско вероизповедание, които вече са на небето и с които бях духовно близък, общувахме за литература и театър, за теми, извън скуката на бита и къщния праг.
С Ясен Бодуров /Бодура/ се знаехме от казармата. Много добър майстор-дърводелец, дървото го обичаше, каквото искаше от него, в това се преобразяваше - в слънчеви тавани, в прозорци, които разтваряха крилата си, във врати - незатваряни и за познати, и за чужди. „Градско, като оздравея, ще ти сторя нещо от дърво, да ме помниш.” Болестта го прикова на легло повече от петнайсет години. Интересна личност беше Тихомир Лободов /Лободата/. Така го знаеха в целия град, изтъкнат скиор, чийто тембър и провлачен говор ще различиш сред хиляди в тълпата. С тънко чувство за хумор, а с каква ненасита четеше книги! Когато разказваше смешна история, той оставаше сериозен, а оставяше другите, приятелите от компанията, да се смеят. А как пееше стари градски и родопски песни! И ако за някого трябва да кажем, че е имал „меден глас”, това е Лободата. Не забравям и актьора Мирослав Моллов, Моллата, както се обръщаха в Родопския драматичен театър. За него животът бе на сцената, там, където се превъплъщаваше в различни образи - силни, плътни, колоритни. Три дена нямаше да стигнат, ако Моллата започнеше да разказва епизоди от историята на театъра - срещи с почитатели, пътувания до малки селца, забавни етюди… Та той беше самата му история!
Зная, читателят предпочита да му разказвам повече за живи образи. Тая тема, която подхванах - за гробище и за отишли се хора, - сигурно ще го натъжава, но нека не я убягваме, защото е част от житието. Нали човек е, докато има памет? А паметта е, докато не е изстинала благодарността за добрите дела?