Георги Н. Николов

„Натрупване на незнание - стихове и размисли” е нарекъл новата си книга Сашо Серафимов, дело на изд. „Жанет 45″, 2020 г. Без преувеличение можем да твърдим, че в нея среща си дават времето и пространството: две понятия, абсолютно неподвластни на човешката ни същност, изтъкана от атавизъм и стремеж към духовно извисяване.

Представляваща странна смесица от начинания, надежди и помисли както за градивност, така и за саморазрушение; към поставяне на цивилизацията на ново, по-високо стъпало и все пак с тъмни кътчета в душата, които трудно разгадаваме и ние самите.

Върху близкият и така недостижим хоризонт на слелите се в едно време и пространство моделира Сашо своята трезво-опияняваща, нееднозначна философия за живота. Всъщност, могъл ли е някой от самото му зараждане и досега да даде конкретен отговор за него като изумително творение на природата.

Защо го има? Защо се реят в безкрайните му исторически вълни поколенията човеци и каква е мисията им на земята? Имат ли наистина мисия, или се раждат само за да умрат? И какво е смъртта, ако не прераждане за едно ново бъдещо начало?

Съзнава ли ролята си отделната личност в този безкраен кръговрат, или се носи по капризите на политическите, социалните и граждански течения?

Измислях много поводи да живея -
събирах по камъни стъпките на човечеството,
седях край реки,
за да видя течението на нещата,
вървях из нощите,
за да разбера мрака на вековете,
превръщах в пясъчен часовник всеки свой ден,
за да усетя как изтичаме.

Защото исках да разкажа света,
който ме беше пронизал като пеперуда
с карфицата си. „Пеперуда с карфица”

Веднага трябва да признаем, че лирическият герой на Сашо Серафимов е с търсещ, неспокоен дух. Привидно статичен, ала по своему борбен с природата на нещата и с препятствията, които трябва да преодолява по пътя си напред. Къде, в каква посока?

Разбира се, към финалните акорди на биологичното си съществуване, докато отредените ни земни дати изтичат между пръстите като струйки пясък.

Защото човекът е тленен, мимолетен, трудно забележим в сивата тълпа както с присъствието си, така и с отлитането си в други измерения. Но остава мисълта - посестрима в безсмъртието на времето и пространството.

Тя е неговият пантократор в добро и зло, в радост и мъка, в себевглеждане, или в усмивката на ближния. Пак тя е ту витална, ту уморена и в плен на минорните послания, но ролята й е да бъде острие на стрела, готова да литне в неизвестността.

Да разкъса загадъчното й було и да прозре какво има в бъдещето: лелеян оазис на хармонията и добруването, или поредният Армагедон, без който човешките мравки сякаш не могат да съществуват.

Неин повелител е сам авторът, приел ролята на добронамерен странник. Повел съвременниците си към изворите на познанието, за да прозрат и те своите роли в делника, в битието, в радостта и страданието.

И да се потопят в пречистващия купел на озареното послание свише, че те са истинските повелители на нещата. Че те са пречистващия дух в храма на истината, която ни вика на бял свят безпомощни и слепи; превръща ни в мислещи създания и ни отпраща към Вавилонската кула, сега на ХХI век, чието строителство ще продължи безкрайно.

Ако не намерим в общия език и обща цел, в която да вярваме и която да следваме, за да останат и след нас делата ни. Припомнящи на „следващите”, че и ние сме били градивна частица от плътта на планетата Земя, били сме достойни да стъпваме по безкрайните й пътища и пак така достойно сме отстъпили мястото си на новите люде с надеждата, че те ще бъдат още по-достойни.

Но за да се случи това, трябва да се пречистим и усъвършенстваме. Да захвърлим в коловоза на историята - лична и обществена - дребните си дрязги, лични щения и егоистични помисли. Т.е., да победим себе си в името на една обща цел: „Да победиш себе си - споделя Сашо - е все едно да потопиш всички кораби на врага и да тръгнеш по водата.”

Доказан майстор на белия стих и на модерното поетично повествуване, и тук - в „Натрупване на незнание”, авторът ни прави съпричастни със скрижалите, които изповядва.

Да бъде доброто над злото; любовта - над равнодушието; красотата - над грозното, мечтите - над обезличаващата ни рутина. Именно мечтите са първопричина животът да става все по-ярък и примамлив, като цветовете на дъгата.

Те са и факелът, повел през мрака на отминалите векове хората към своето бъдеще. Той разпръсква и изгаря съмнението, завистта, злобата, евтиния стремеж да го носиш ти пред всички, а не най-достойният.

Затова „понякога трябва да се правиш на скала, ако не искаш да те хвърлят срещу другите.” Но докога? И лесно ли е това у нас, в България?

Свободата избухна като пладнешки разбойник,
овърша площадите,
напълни с възпламенени думи контейнерите за боклук
и се скри в паметта ни тилилейска.

Години вече се носят пушеци
и мирише на изгоряло време. „Панта рей”

Именно тези противоречия много често превръщат носителя на факела в зъл добряк, изпълняващ апостолската си мисия с устни, прехапани до кръв от вътрешно страдание.

Но той не спира хода си. Понякога си позволява да се усъмни за миг във вярно избраната посока и отново продължава напред. Докога? Докато се препъне или го препънат, докато факелът изгори съвсем или докато други вестоносци го задминат в нелекия път на благородното просветителство.

Нека, важното е, че ги има и че вървят към бъдните столетия. Това означава, че човек, макар да е смъртен, прави човечеството безсмъртно, вечно, с полет напред и нагоре. А това е най-важната награда за всеки апостол, дарил мечтите си за щастието на малки и големи.

Много и разнообразни са посланията, които е вплел Сашо Серафимов в новата си книга „Натрупване на незнание”. Естествено, заглавието е съзнателно подвеждащо.

Поетичният сборник излъчва дълбока житейска мъдрост и философска зрялост, за каквито мнозина от нас могат само да мечтаят. Авторът обича човека до себе си и му е посветил собствената си душа, поднесена и на читателя върху ожарените му длани.

Без преувеличение мога да нарека книгата литературно явление. И не се съмнявам, че дълго и с неподправен интерес ще бъде разгръщана от читателите на различни възрасти и интелектуални предпочитания…