КАКВО ОЗНАЧАВА „ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА“?
Методологически въпроси
1.
Понякога очевидните неща пораждат най-много въпроси. И то въпроси, които предизвикат учудването, че не сме се замисляли над очевидното и сме го възприемали като напълно ясно и не нуждаещо се от обяснения и уточнявания.
Такова „очевидно” нещо е понятието „история на литературата”, включващо както самата наука, изучаваща миналото на литературата, така и системните трудове, изследващи цялата история или отделни нейни периоди, стадии, етапи, години.
През 70-те години на миналия век, когато Институтът за литература при БАН реши да подготви и издаде история на българската литература, се проведе една интересна дискусия върху принципите, върху които трябва да се положи тази история.
Имаше много неизяснени проблеми, които трябваше да бъдат осветени и по които беше необходимо да се постигне съгласие, за да се пристъпи към написването на този фундаментален изследователски труд.
Дискусията бе много интересна и не е загубила смисъла и значението си и днес. С решените, но най-вече с нерешените проблеми.
Замисленият труд не бе написан. Издаден бе един тритомник върху литературата след 9. IX. 1944 г., който аз лично намирам за доста повърхностен и не отговарящ на претенциите, които първоначално и Институтът за литература, и литературознанието, и авторите имаха.
Преди това бе подготвен и издаден също от този институт една тритомна история на българската литература от Средновековието до 60-те години на ХХ век.
Той бе подложен на много критики и предизвика несъгласия както от методологическо естество, така и от начина, по който се анализира и оценява литературата в нейната 1300-годишна история.
По-късно, но и досега все още, много шум вдигна Светлозар Игов, който написа своя история на българската литература, но по редица причини (той дори намеси държавното ръководство и ръководството на Съюза на българските писатели) до 1989 г. не бе издаден.
Но и тази история не успя да разреши проблемите на своите предходнички.
В тази поредица не поставям „Панорама на българската литература” на Пантелей Зарев, защото тя поне формално не е афиширана като цялостна и системна история на българската литература от Възраждането насам. Макар че все пак има някакви претенции да бъде.
Написването на историята на която и да е национална литература изисква огромна литературоведска ерудиция, изключително висока професионална подготовка, способност да се анализира и обобщава, да се систематизират фактите и явленията.
Вероятно поради това се съставят големи или малки колективи, за да се допълват отделните автори. Но дори и тогава резултатите, както виждаме, са твърде скромни. Днес пък изобщо не се говори за написване история на литературата.
Едва ли обаче бедата е само в липсата на ерудити и анализатори. Човек може с упоритост да изучи фактологията и дори да успее да я подреди хронологически в някаква по-строго функционална последователност.
Възможно е да успее и да усвои умението да пише добре, четивно и точно. Не са чак толкова малко подобни изследователи.
Някои дори са способни да погледнат историята на литературата в нейната цялост и единство, а не само в подробностите й.
Това, което се учи, може и да се научи. Макар че като гледам университетските курсове по българска литература във всички български университети, виждам, че липсва цялостен подход към историята на българската литература, основан не само на изреждане и проследяване на фактологията, но и на установяването и проследяването на някаква основна (поне според преподавателя) идея за литературата и историята на литературата.
Катедрите по българска литература в нашите университети са завзети от неолиберали и постмодернисти, а не от познавачи и изследователи с талант, зрял ум, мислене и естетически идеи.
А и обичащи литературата!
2.
Историята, а също и историята на литературата, не е всичко онова, което е в миналото - близкото и далечното! Историята изучава миналото, но е нещо много по-различно от него. Често употребяваме тези две думи като синоними и те са такива.
Но историята е миналото, на което е придаден смисъл, подреденост, последователност; в историята случилото се е придобило йерархия, означено е според съдържанието си и протича едно след друго в определена последователност и зависимост.
В нея то е подчинено на обективни правила и норми, а не е склад за събития, случки, явления и т. н. Историята е процес, подреден по Божия воля, за да служи като урок, образец, пример, съпоставка на новите хора.
В обществената история всичко е мъртво и не подлежи на съживяване, освен като изкуствена възстановка за илюстрация и атракция. Но тази възстановка не може да бъде друга освен чисто субективна, театрална, а не реалност, възпроизвеждаща миналото.
Такива възстановки се правят и те привличат много хора да ги наблюдават - особено когато са направени професионално, ефектно, занимателно и се изпълняват от добри актьори и режисьори. Но са бутафория - както и да бъдат направени.
Фактите и явленията в историята на литературата никога не умират - освен ако бъдат забравени, пренебрегвани, неиздавани, нечетени от новите хора.
Миналото на литературата не се нуждае от възстановка, за да бъде направено видимо достояние на новото време. Защото те са вечно живи и е достатъчно само да бъдат прочетени, за да „възкръснат” за нов живот. И не са материални.
Историята е процес на подредени по Божия промисъл факти, събития, явления, тенденции; те са взаимно зависими и са знаци, показващи Този промисъл.
Историята е обществената материализация на времето. Т. е. участието на човека и социално-икономическите системи във всичките им функции, проявления, дейности в хода на времето.
Затова историята е човешко дело за осъществяване на Божия промисъл и да изпълни времето от първия човек до края на света.
Литературата също е човешка дейност и също има своята история. Тази история обаче трябва да раздели на два потока, които не са равностойни: история на литературния процес и история на литературния живот. Вторият допълва първия, напомняйки на изследователите (преди всичко), че литературата се създава от живи хора, а литературният процес не е нещо механично и бездушно.
Неговата история трябва да се изучава, анализира и оценява, за да се видят промените в съществуването и организацията му, акцентите, върху които се е съсредоточавал в различните времена, начините на реакциите му в явления и проблеми в литературния процес, поведението на отделните писатели, но и на цялата писателска общност. Но той не е „литературата”.
Литературният живот е средата, контекстът, в който се създават и публикуват литературните творби и протича литературният процес.
Двата потока са двете среди, в които съществуват литературата и нейните създадели.
Но самата литература е „отчуждена” от създателя си и съществува независимо от него и не рядко в противоречие с него. Няма как да бъдат едно и също, когато природата им е различна.
Разбира се, не е редно и рязко да се противопоставят. Трябва просто да се прокара невидимата и деликатна разделителна линия между тях и да се знае какво става в двете част между нея.
Тази линия е невидима, ала съществува обективно и заличаването й по каквато и да било причина или повод е методологически неправилно и изкривява представата за истинската история на литературата.
3.
Когато казвам, че историята на литературата не е просто миналото й или някакъв механичен сбор от идеи, творби, явления, имена, а процес, е необходимо да добавя: тя е история на идеята за литература и за история на литературата. Какво означава това?
Трудно и дори невъзможно е да се даде някакво точно и изчерпателно определение на понятието „литература”. Още по-малко е възможно да се определят точни критерии за оценка на естетическите и художествените качества на отделни творби и автори.
Тези критерии могат да бъдат най-общи и да показват на какво да се обърне внимание, когато литературата се оценява. Преценка с максимална точност и обективност е невъзможна и е нелепо да се стремим към нея.
Но съществуват общи принципи, по които се приема кога едно словесно произведение е „литература”, кога е добро, художествено издържано. Тези принципи се прилагат субективно, от позицията на формиран по някакъв начин естетически вкус, който е вроден, но и се развива с четене и размишления върху литературата.
Безпогрешният вкус е фикция. Говоря за личния вкус. Ала самата история на литературата притежава безпогрешен вкус и поставя естетическите ценности на местата им, като преди това ги посочва.
Така се създава една система, която обективно съдържа образците на литературата от всички времена и по тях става възможно да се проследи как се движи процесът, как се променя литературата и начините на художественото изразяване.
Тази система може да бъде пълноценно изследвана и изучена, само ако се подхожда адекватно към нея. Т. е. като се зачитат нейните идеи и принципи, по които се е самоизградила и е подредила образците в себе си.
А тя е направила това съобразно своя собствена идея за литературата и за необходимостта от собственото й съществуване.
Ако я открием и осъзнаем, по-нататък ще ни бъде позволено да навлезем в историята и да бъдем охотно приети от нея. Не е лесно, но е задължително да го направим.
Историята на литературата, също като обществената история и изобщо на всички системи и подсистеми, е обективно съществуващ процес.
Този процес се изучава, анализира и описва обаче от човеци, които няма как да постигнат обективността на историята.
Те биха могли да се доближат до нейната „обективност”, ако притежават и владеят необходимата методология и я прилагат вярно и успешно.
Преди това обаче трябва да си изработят и формулират идеята за това какво е национална литература и нейната история.
От това всъщност зависи и как ще бъде изградена и написана историята. Идеята за литературата и нейната история ще определи подхода към предмета на изследване и ще изведе основните акценти в литературния процес във всеки отделен период или стадий; ще се посочат главните проблеми, които литературата решава, защото обществото е изправено пред тях, и по какъв начин тя откликва на обществените изисквания и намерения.
Когато идеята за литературата и историята на литературата е неправилно определена и формулирана, е невъзможно да се представи литературният процес в неговата цялост и същност, както и да се откроят онези писатели и творби, които бележат основните моменти в него.
С тази невъзможност се е сблъскал Иван Радославов в своята „Българска литература. 1880-1930″ (1935 г.), в която той прави опит да представи българската литература като подвластна на модернизмите и специално на символизма.
Според Радославов „литературата е жизнена, обществена и национална потреба, израз на националния дух”. А литературното развитие, т. е. литературният процес „ако и самостойно по същността на проявите си, зрее в атмосферата на промените, що се извършват в настроенията, вкусовете и идеите, които съпътстват културно-обществената еволюция.
Тази последната го подхранва, оплодява и тласка към живот и развитие”. И още: „последовната смяна на настроенията и вкусовете, в мисълта и идеите са въздухът на литературното творчество и неговото развитие”.
Не казвам, че тези твърдения на Иван Радославов са погрешни или неверни, но понеже са абсолютизирани и представени като единствената истина за историята на българската литература, те не позволяват на автора да очертае вярно и пълноценно литературния процес в продължение на този половин век, който е приел да изследва.
Той го дели на романтизъм, реализъм, новоромантизъм и символизъм. Това деление му е необходимо, за да апологетизира символизма като най-високия връх в българската литература след Освобождението.
Все пак опитът и усилията на Иван Радославов са много важни, защото развиват идея за историята на литературата и за самата литература; той не проследява механично в хронологичен порядък българската следосвобожденска литература, давайки кратки характеристики на отделните периоди и автори.
Както, впрочем, правят почти всички автори на подобни истории. Не правят изключение и късните опити за история на българската литература.
От тях най-мащабен и важен е този с „История на българската литература в четири тома”, първият от които излиза през 1962 г. Трудът е подготвен под ръководството на главна редакция в състав: Стойко Божков, Петър Динеков, Пантелей Зарев и Георги Цанев. В онова време те са най-авторитетните историци на литературата.
Историята е важна, защото обобщава двадесетгодишния опит на българското литературознание в прилагане на марксизма като основа на неговата научно-изследователска методология.
За автори са привлечени най-известните тогава специалисти изследователи в съответните дялове в историята на българската литература от IX век насам. Може да се каже, че Историята в пълна мяра обобщава, показва и изразява състоянието на българското литературознание през втората половина ХХ век.
Подчертавам това, защото следващите опити, макар и на думи да заявяват, че преодоляват тези слабости и търсят нови пътища и начини за написване на история на българската литература, по същество повтарят нейните грешки и дори ги задълбочават.
Най-голямата слабост на труда, но и на времето, в което той е писан, е определянето на литературата като класова и че в нея протичат две линии.
„Произведенията от едната линия изразяват чувствата, мислите, копнежите, идеалите на народа, отразяват неговия живот и борби, близки са до неговите разбирания, а произведенията от другата линия са близки до живота и духовния поглед на господстващата класа.” (т. 1, стр. 7)
Тази теза е изведена от В. И. Ленин, който подчертава специално, че „във всяка национална култура има, макар и неразвити, елементи на демократическа и социалистическа култура, тъй като във всяка нация има трудеща се и експлоатирана маса, чиито условия на живот неизбежно пораждат идеология демократическа и социалистическа.
Но във всяка нация има също така и култура буржоазна (в повечето и черносотническа и клерикална) - при това не във вид на „елементи”, но във вид на господстваща култура”.
Класовото разделение на обществото не означава, че различните класи имат свои класови култури, различни и дори противопоставящи се една друга.
Различията между класите са почти единствено на равнище битова култура или фолклор, но и там те не могат да бъдат толкова различни и дълбоки, че да оказват влияние върху състоянието и облика на националната култура, а от там и на литературата.
Възможно е творците да се обособяват в класово оцветени групи и сдружения, но това е по-скоро за да бранят интересите си на граждани и да облекчават битовия си живот, евентуално възможностите си да публикуват по-лесно и свободно, а не защото творят различни литератури.
Лениновата мисъл има политико пропаганден, а не културологичен или литературоведски смисъл и в никакъв случай не бива да се приема като основополагаща в изучаването на историята на литературата.
За доминиращата художествена линия в историята на българската литература се обявява реализмът. Всичко извън реализма е недостатъчно пълноценно. Дори се търси реализъм и в старобългарската литература и за да бъде призната за художествена.
Това е обяснимо за времето си и трябва да бъде оценено като положително явление в посока да се преодолее неправилното разбиране за не-художествения характер на средновековната ни литература, понеже “била откъсната от живота”.
За да се промени това становище, специалистите по този литература откриват аргументи не в особеностите на характера на самата литература, а чрез привнасяне на свойства и качества на модерната словесност.
Смята се и днес, че „служебният характер” на средновековната литература я принизява и не я прави „равностойна” на модерната.
Авторите на том първи се опитват да преодолеят предубедеността, която идва още от Боян Пенев. Според мене обаче не успяват.
Средновековната литература е значима не с това, което е доближава до днешната, а тъкмо обратното - с което се отличава. А тя се отличава по молитвения си характер, възхвалата на Бога, начина на мислене и изразяване на старобългарския писател.
Това е литература, предназначена да се чете предимно на глас и в храма. Затова звучи мелодично, песенно и е много звучна. Тя не е самоизразяване на твореца, а молитва и възхвала на Бога във всичките си жанрове и творби.
Най-съществената слабост на този труд е, че не е показан литературният процес. Не е показан, защото на литературата е вменена задачата да служи и отразява обществените събития, на основната социално-политическа кауза.
В определени исторически моменти, както е през Възраждането, тя се включва в постигането на тази кауза и пряко участва в национално-освободителната революция.
Това участие се подчертава и от факта, че почти всички български писатели са и активни революционери или просветни дейци. Но дори и тогава българската литература съхранява своята специфика и следва своите собствени правила и закони на изграждане и функциониране.
Дори и когато по своя воля позволява да бъде мобилизирана за постигането на националните цели, тя върши това по особен начин.
Ако историкът изследовател не помни това и не се съобразява със спецификата на литературата, неизбежно се отклонява от истината и тръгва по грешни пътища. И профанира историческия процес и неговата история.
Такова профаниране се е получило и във въпросния труд на Института за литература при БАН. Това проличава във всичките томове, но най-вече във втория, в който се разглежда литературата на Възраждането.
Тук продължава да се прилага подходът, който бе характерен в разглеждането в първия том на старобългарската литература.
За важно и значимо се посочва само онова, което противоречи на православието, обявява се за светско и е политизирано.
Но ето една характеристика на Неофит Бозвели, която показва неразбиране на литературата и писателя на Възраждането - особено от неговия ранен период: „Бозвели е преди всичко борец-агитатор и публицист-памфлетист и съчиненията му са с подчертан патетично-реторичен облик, изпъстрени с твърде много и разнообразни епитети, сравнения, метафори, градации и антитези, повторения и т. н.” (стр. 181)
В крайна сметка в този труд няма нито литература, нито история на литературата, нито литературен процес, писатели.
Всички и всичко служи на обществото и политиката.
И литературата, и контекстът, в който тя се ражда и съществува, са очертани грубо, в някакви физически измерения, а не в тяхната идеална същност.
Големият проблем на тази история, но и изобщо на българското литературознание, е грубото и дори вулгарно социологизиране на връзките и взаимоотношенията между литература и общество, нация, народ.
4.
Пантелей Зарев нарича своя история на българската литература от Възраждането до наши дни скромно „Панорама на българската литература”.
По онова време се смята, че историята на литературата трябва да бъде обобщаващ научно-изследователски труд, обективен, изчистен от лични пристрастия, почти официален и всеобщо признат.
Затова не може да бъде писан от един само автор, а непременно от колектив. Така по-лесно ще бъде обобщен натрупания колективен опит на българското литературознание и ще се открои отчетливо неговото равнище.
Затова и след 1944 до 1990 година няма авторски истории. Зарев „се измъква” от това правило със заглавието на изследването си, придавайки му по-скромен характер и оправдавайки се за своя „субективизъм” и „вкус”.
Впрочем, „Панорама на българската литература” е повече панорама на имената отколкото на цялата история на българската литература. Зарев я определя като „по-свободно критико-оценъчно изследване”.
Той споделя, че задачата му е била „да обгърне смяната на явленията, да улови характерното и индивидуалното у творците и да възсъздаде разнообразната картина”. („Панорама на българската литература в пет тома”, т. 1, С., 1977, стр. 5).
Пантелей Зарев обявява, че българската литература е изцяло свързана с националната ни съдба. Тази уговорка е много важна и внася нов елемент в изучаването на историята на литературата.
Защото поставя националното над интернационалното и приема, че пътят на българската нация и нейната култура е различен от пътищата на другите народи и култури.
Но тази външно вярна и убедителна постановка не може да се изпълни с реално съдържание, а остава в някаква приблизителност и привидна уникалност.
Когато дойде моментът на конкретния анализ и формулирането на единствено в българската култура и литература проявяващи се принципи, започват общите приказки и по същество се отрича или заменя предизвикателната истина за националната уникалност.
В първата глава „Светогледни посоки, направления, жанрове, стилове” Зарев специално подчертава: „Историческата ни съдба е такава, че сме изостанали. И започваме да откриваме света, да отхвърляме дълго вече застоялото се средновековно мислене, да се увличаме в свободомислие и ренесансова жизненост, когато в Европа са на дневен ред други явления и други задачи”. Да не би да излезе, че, понеже сме закъснели, поради това сме уникални и културата и литературата ни са толкова дълбоко национални.
А авторът натам води изследването си. Той казва: „Това закъсняло движение неизбежно носи в себе си и идеите на Ренесанса, и идеите на Просвещението”. Но се мъчи да допълни: „То има и общи, световно исторически особености, и свои специфични, национални черти”. (цит. съч., стр. 9)
Излиза, че приносът на българския свят е в това да „побългарява” „европейското”.
Аз не иронизирам. Просто посочвам невъзможността да се формулират принципи и литературоведски тези, когато не си формулирал идеята си за литературата и нейната история и се мъчиш да нагодиш нещо, което смяташ за оригинално и важно, към общоприетото, баналното и, в крайна сметка, не съвсем вярно.
Защото без такава идея е невъзможно не само да напишеш история на литературата, но и да четеш литературата, да я тълкуваш и оценяваш. Тя не е в състояние да замести други по-маловажни или периферни идеи и дори такива, които са значими, но не обясняват какво е литературата и литературната история.
Най-голямата слабост на историите на българската литература, за които тук става дума и особено на „Панорама на българската литература”, е абсолютизирането и вулгаризирането на връзките между литературата и обществото.
Не е полезно да се придава толкова голямо значение на големите исторически събития за развитието на литературния процес.
Такова влияние, без съмнение, съществува - особено когато събитието е от изключително значение, защото то поставя началото на смяната на система. То е наситено с важни идеи.
Но влиянието му е много по-силно върху литературния живот и неговата организация, а не толкова върху литературния процес.
Когато Зарев подчертава значението на тази връзка, дава примери с биографии на писатели, техни изказвания, писма, бележки или с въвеждането на нови теми в творчеството им. Т. е. с външни знаци, които са важни, но не са определящи.
Затова и не можем да видим и проследим истинският литературен процес по този литературоведски труд.
5.
Съзнателно и за да не възбудя ерозия в приятелството си със Светлозар Игов, съм избягвал да пиша за неговата „История на българската литература 1878 - 1944″ (първо издание 1990).
Но темата на тази моя студия настоява да анализирам този изключително важен, както разбирам от множеството лични изказвания, интервюта и признания, за автора труд.
Той обича да разказва историите на своята история, в които главното е как властта е пречела тя да види бял свят. Създаде се цяло направление в българското литературознание, посветено на тези истории и за апология на труда на Светлозар Игов.
Самият Игов го оценява изключително високо и вижда причините, поради които са му пречели, именно в това, че е нещо напълно различно и като подход към историята на литературата, и като осъществяване на нов тип замисъл и методология.
Не изказванията му обаче анализирам тук. Аз поставям „История на българската литература 1878 - 1944″ в традициите на българската литературна историография и тя ме интересува само като такава. И то както с безспорните си постижения, така и със слабостите, които съдържа.
И Игов не прави разлика между литературен процес и литературен живот. А и за него те имат еднакво значение и смисъл в историята на литературата и той ги изучава едновременно, с еднакво старания и на една и съща методологическа плоскост.
Затова и периодизирането му се основава както на явления от литературния процес, така и от факти от литературния живот.
Веднъж то е във връзка примерно с някаква жанрова трансформация и доминиране на някакъв литературен жанр, друг път е дата в обществения живот или факт от литературния.
Тази нееднородност в подхода създава различни равнища в историята на литературата и не намира главното в нея.
Ще отбележа някои от опорни точки, по които се движи историята на литературата според Светлозар Игов: утвърждаване на Пловдив като културна столица след Освобождението, мемоарният епос на бунта, реалистичната проза през 80-те и 90-те години, възникване на социалистическата литература, българският символизъм, българските поетеси, литературата между септември 1923 и септември 1944 и т. н.
Сами по себе си те принадлежат на историята, важни теми са за разработване, в някаква степен дори и граници и определители на периоди в историята на литературата, но не бива да се смесват едни с други, защото са от различен ред и род.
В главата „Модерни и традиционни движения в началото на века” авторът очертава една картина, която е типична на подхода му в този труд: „80-те години са период на сравнително неразвит и доста спокоен литературен живот, минал изцяло под сянката на Вазов и неколцина от неговия кръг.
През следващото, последното десетилетие на стария век в литературата започва по-интензивно и по-разнообразно литературно движение, явяват се нови социални и естетически разслоения, които ще се разгърнат изцяло и ще добият екстремен израз едва в началото на века”. (подч. м. - П. А., стр. 150)
Не е ясно това „литературно движение” в рамките на литературния живот ли е или в литературния процес, защото такава разлика не е прокарана.
Моите възражения към труда на Светлозар Игов са, че в него няма концепция за литературата и историята й. А без такава концепция, която да бъде развита и мотивирана достатъчна подробно и ясно, не бива да се пристъпва към написване на историята.
Пък не е възможно, защото няма да донесе никакъв резултат. Тя ще си остане история на имената, на литературните школи и направления, жанровете. Но не е и на литературния процес и идеите в него.
Другият проблем, който Игов не е успял да развие и разреши, е този за връзката на литературата с обществото, респективно на историята на литературата с историята на обществото и нацията.
А той е от изключителна важност; решаването му отваря пътя към точното формулиране на идеята за литературата и нейната история.
Игов посочва външни и механични връзки, които са видими, установени от изследователите, но не са съществени и реално не влияят върху литературата.
Авторът не ги анализира подробно и по същество, за да покаже какъв е резултатът от тях.
Тях можем да ги открием лесно в литературния живот и неговата организация, в поведението на писателите, в участието им в политически партии и движения, в техните изказвания и речи, но в творчеството им доминират други идеи.
Тези идеи органично произлизат от обществото като цяло и показват степента на неговото здраве, енергия и способност за създаване или разрушаване.
„Родилните петна” на подхода към историята на литературата не са премахнати и в следващите издания на Историята, в която са правени промени и допълнения.
6.
Историята на литературата, както и историята на изкуствата, е особена история. Тя е неделимо свързана с обществената, съществува в нея, свидетелства за процесите й, но се отличава от нея по своята същност и смисъл.
Събитията в нея са от друг ред, понеже продължават реално да живеят и в епохите, след тяхното създаване и проявление.
Едно значимо произведение на изкуството не принадлежи единствено на времето, когато е сътворено, а реално съществува във вековете след това.
То носи своето време, но обяснено и изтълкувано чрез новия социален и исторически опит, става част от друга епоха.
В този смисъл, историята на изкуствата и на литературата не е изучаване на миналото, но и на настоящето.
Това звучи парадоксално, понеже сме свикнали, както отбелязва и Тончо Жечев в статията си „Методологически въпроси на българската литературна история (Бележки)” (дори и днес все още) с методологиите на т. нар. „културно-историческа” и „сравнителна” школа в литературознанието, които в своята „обективност” не се вдават в оценки и сравнения с актуалния момент, не търсят националното своеобразие и социалните измерения на литературния процес.
По този причина те повече се стремят да подредят фактите и явленията, да ги вместят в някаква линия на историческо движение, да ги фиксират и да запазят тяхната неподвижност. Т. е. те оставят творбите и писателите в миналото, макар да е невъзможно да ги ограничат там.
Литературата живее исторически в определен контекст, който периодично се променя, придобива или изгубва някакви измерения, натрупва в себе си събития и поставя пред културата и литературата нови и нови изисквания.
Най-важният контекст обаче е съзнанието за литература и литературна история, т. е. съзнанието за това какво търсим и какво намираме в тях, каква представа си създаваме за тях, за да ги „вместим” в тази история.
Всяко време има своята представа, поради което пишещият историята е длъжен да се съобразява с нея и да обяснява чрез нея и с нея особеностите на времената и творбите.
Ето, Тончо Жечев твърди и това негово твърдение е заложено във всичките му литературно и обществено-исторически изследвания:
„Ние не познаваме продължителна и непрекъсната линия на културен развой и това е намирало израз често в индивидуалната, психологическата и социалната недоизграденост на значителна част от нашата интелигенция, особено в миналото”.
Той подчертава тази българска „слабост” с липсата на „тънката неуловима и необходима връзка между старобългарската поезия и българската поезия в по-ново време, онази синовна приобщеност към усилията на отците и праотците, която в края на краищата създава чувството за приемственост, образува културните напластявания като здрава основа за облагородяване и изтънчване на нравите, за изграждане на граждански добродетели”.
Боян Пенев и Гео Милев утвърдиха в българското литературознание тезата, която се родее с патоса на Иван Вазов в поемата „Паисий” от „Епопея на забравените”, за революционния скок от Средновековие в Новото време и за липсата на каквато и да било приемственост между литературите на тези две епохи.
Тук се срещаме с нещо твърде любопитно, характеризиращо отношението на Модерната епоха и особено времето след Освобождението.
Българското възраждане, за разлика от западноевропейското, възражда не античността, а Средновековието, когато българите са имали своя могъща държава. Не случайно преп. Паисий прави такава ярка апология на тази епоха, за да я свърже чрез идеята за държавата с новото време.
Но цялото наше Възраждане е методично (било открито, било косвено) отрицание на Средновековието, в което доминира религиозното съзнание и господства като държавна религия Православието.
Сега Църквата се използва като доказателство за необходимостта от държава, която да се разположи в границите, съответстващи на диозеца й. Т. е. върху териториите, на които живеят българи-християни.
Тя е един своеобразен прототип на новата държава и дълго време, поради неяснотата с развитието на национално-освободителните борби и несигурността от техния изход, самостоятелната Българска православна църквата е главната цел на буржоазно-демократична революция.
Българската буржоазия се задоволява със създаването на Екзархията и затова прави решителен опит да я постави в свое подчинение.
Понеже не успява, търси вече други варианти за своето удобно разполагане в създалите се обществени, икономически и политически реалности.
Интелигенцията заживява с болезненото съзнание за нашата изостаналост и за необходимостта да догонваме „напредналите” и да заприличаме на тях.
Появяват се нови идеали, нови кумири, нови светли примери за подражание - особено след Освобождението.
Това са буржоазни примери и буржоазни идеали, нямащи нищо общо с православното религиозно съзнание на Средновековието.
Създава се впечатлението, което се оформя и като научна теза, че между Възраждането и Средновековието и техните литератури и култури няма нищо общо, липсва приемственост, защото движението им е в различни посоки.
Дори се твърди, че преп. Паисий едва ли не на празно място отваря началото на нов тип литература, но се пропуска, че той е монах, брат на Хилендарската обител, който пише своята „История” не като модерна книга, а като богослужебно произведение, предназначено да се чете в храма като тип проповед.
Това не е книга за самостоятелно четене и възприемане. Затова и авторът я дава за преписване на духовници, а не на светски лица.
Цялата книжовна дейност на св. Софроний Врачански е в духа на средновековните традиции. Всичките му книжовни трудове са богослужебни.
А неговото „Житие и страдание” не е писано като литература. Същото се отнася и до Неофит Бозвели.
Трудно е да се забележи някаква връзка между късните възрожденски писатели и средновековната литература, но втората половина на ХІХ век е вече друга епоха, която има твърде малко с предходната.
И не тя трябва да бъде доказателство за липсата на приемственост и последователност на българското литературно развитие.
Традицията на Средновековието се проявява и в някои жанрови предпочитания на българските писатели от ранното ни Възраждане - напр. одата. Българските одически произведения наподобяват житийната литература.
А самият факт, че първите ни възрожденски писатели са духовници и то монаси също е аргумент срещу тезата за прекъснатата връзка между двете епохи.
Българската литература бързо се обуржоазява, тъй като и самата нация придобива белезите на модерна общност. Това става предимно чрез преодоляването на религиозното съзнание и възприемането на идеите на европейското Просвещение, на буржоазната демократичност и устройство на обществото.
Появил се е нов тип личност с ново съзнание за своята абсолютна ценност като свободен човек.
Това проличава още в „История славяноболгарская”, но особено ярко то се проявява в „Житие и страдание” на св. Софроний Врачански. Казах, че това не е литературна творба, но тя става такава по силата на своя нов реализъм, живото си слово и новото съзнание, което изразява.
Защо обаче в българското литературознание, а и в българската историография изобщо, битува схващането за прекъснатост между Средновековие и Модерна епоха?
Политическият смисъл на „Възраждането на Средновековието” като епоха на силна българска държава не е достатъчно, за да утвърди комплекса от нравствени и естетически ценности, които да мотивират българската буржоазно-демократична революция и да ускорят хода на историята, за да дойде по-бързо отхвърлянето на духовното и политическото робство.
Нужни са други идеали, които да стимулират буржоазната личност и да й създадат нов мироглед и позиция.
Това новата личност не може да намери в Средновековието.
Там е миналото с неговото религиозно съзнание, със зависимостта от Църквата и вярата не в себе си, а в Бога.
Без да бъде отречено, както стана в Западна Европа, новото време не би могло да заеме своето историческо място.
Стремежът сега е към Европа и Русия, на тях да заприличаме и да скъсаме с всичко, което ни връща назад или ни задържа на място.
Европа е отишла толкова далеч напред, защото имала други традиции, а ние, изостаналите, пишем е четем жития, докато другите се радват на светските си творби, на великите си романи и драми.
Този аргумент „срещу Средновековието” и днес още е жив.
7.
Големите недостатъци на досегашните опити за написване на история на българската литература, а най-вече днешното нежелание за такава история, са доказателство за равнището на българското литературознание.
Няма да пресиля, ако кажа, че то е (особено днес и доколкото днес все пак съществува!) много повече подражателно и безидейно отколкото нормално и оригинално.
Постмодернизмът успя да го обезличи и разруши. Той разруши и системата за обучение на филолози и литератори.
Затова и от университетите излизат слабо подготвени хора, които нямат знания и са под силното влияние на своите преподаватели-постмодернисти и неолиберали.
Никой не се занимава с методологическите проблеми на литературознанието и на историографията на литературата.
Това вече се утвърди като постулат за българското литературознание.
То уж изучава литературата, но всъщност повече пренарежда йерархията й, за да реабилитира съмнителни или далеч не измежду първите писатели, но по политически причини да ги направи водещи.
Но историята на литературата не може да се изучава и описва слепешката, по случаен принцип, спекулативно.
Тя се нуждае от задълбоченост и изяснена методология, за да се открои основната идея в нея.
