Из „100 дози страх” (2020)

Любен Панов

Днес е починал Дулинко Дулев.
Поетът от Разград, четен в цяла България. Пенсионираният „журналист-мускетар”, както се бе нарекъл самият той още в непенсионната си възраст. /Май че навремето беше играл Атос или Д’Артанян в тамошния театър, не си спомням точно./
Във времето, когато всичките негови колеги си бяхме натиснали мълчаливо парцалите в редакциите, две години преди „промяната”, момчето от Дебнево дълбоко в душата си вече беше напуснало билото на Троянския балкан и шареше в поезията си с поглед напред и нагоре, към върховете му:
„…Дворците ще превърнем в детски ясли!…”
И когато след десетина години прозря някои истини около „теорията и практиката на българския преход”, призна в поредната си стихосбирка:
„… Ще ги превърнем. Но на куков ден!”
До самия край остана чист и в мислите си, и в словата си. Твореше в състояние на вяра и неверие, на надежда и отчаяние, на любов и ненавист понякога, на радост и тъга. С повече сарказъм към заобикалящия го свят, отколкото с възхвала. Проклетата медицинска диагноза го беше направила такъв, но… и времето ни, не само диагнозата…
Последното му електронно писмо до мен по повод новоизлязлата ми книга „ДНЕС”:
„Получих ти книгата, приятелю. Прочетох я мигом от край до край и ми стана тъжно, че след твоята “Шокова зала” и моята “Онкологична стихотерапия” не сме се още споминали….”

Приятелството ни с Дулинко, макар и „дистанционно” в годините, свързано главно с журналистика и литература, винаги ми е давало онази непосредственост и човещина в отношенията между хората, нужна всекиму в един живот с разнолика театрална маска. Защото той владееше изкуството да я сваля.
„… Неизвестни сме.
Място за нашите чаши на масата празнична
няма.
И медалите все не достигат…
И душите ни все не достигат до звездния час..
Ние просто носачите ваши
по пътя нагоре сме само,
но нима до върха бихте стигнали всъщност без нас?…” / „Ние, шерпите”/

В една пролет бяхме седнали на кафе пред старовремската сграда на „Железни струни”. Откъм стария театър на Разград се зададе някогашният му режисьор Юксел Чаушев. „Добро утро, шерпи!” И усмивката му се разля в речитатив: „…Ний отново багажа редим/ и с поредната група/ сме готови отново нагоре да тръгнем на път!… Нали така беше, Дульо?”
„Ами че хайде де! Какво да правим повече тука? Да тръгваме нагоре! Ние, шерпите!”
Дулинко Дулев… Как да кажеш, че е друг…
Юксел тръгна малко по-рано. Преди година може би.
Днес и Дулинко.
Шерпите осиротяха с още един…
Осиротя и Разград…