Георги Н. Николов

Времето е в нас и ние сме във времето и докато се отронват от календара отредените ни дни, съзиждаме пред очите на околните всякакви дела. Едни обществото нарича „пакости”, пред значимостта на други затаява дъх.

Но каквото и да правим ние, хората, съзнателно или не, искаме да оставим след себе си добър спомен.

И обикновеният човек, вече в зрелостта на житейските сезони, също се стреми да бъде полезен - на себе си и чрез себе си на людете, които обича.

Да издължи пред някого стар морален дълг; да възкреси отдавна отлетялото детство с щедър жест, от който да се ползват идните поколения. И да хвърли най-сетне котва на онова място, към което го е теглило сърцето през далечни страни и континенти, в безсънни нощи и носталгични копнения.

Тези и редица още теми вплита по страниците на новия си роман „Лунният мост” Иван Енчев, изд. „Българска книжница”, С., 2020 г., състоящ се от три взаимно допълващи се части: „Стрелец и Дева”, „Време за срещи и време за раздели” и „Жребият е тук”.

Три стълба на майсторско повествуване, върху които е поставен сладостно-горчивият купел на живия живот. Сюжетът, увлекателно изграден от разказ в разказа, с участието и на аз-повествование от самия автор, е привидно познат.

Група бивши съученици се събират след много време в ресторант на другарска среща. Край масите сядат Станчо - Щуреца, емигрант в далечна Австралия, Катя Калинката, Къдравия Драго, Хубавата Валя, архитект Драганов.

Тук са и Васил Калайджиев - Дебелия, Райчо Райков - Китариста с жена си Райна, Ицо Карата - най-добрият математик в гимназията и вече професор, счетоводителят Георги Йотов и писателят Благой Велинов, зад чието име се крие Иван Енчев.

Какво ще си кажат те сега, а и на предстоящите бъдещи срещи? Какво ще си припомнят от „онези” безвъзвратно отлетели години, преди отново да се разделят, отдавайки се на неминуемата старост? И трябвало ли е въобще да се срещат?

Читателят очаква нещо традиционно, нещо познато и на самия него от подобни празненства. Изненадата идва с последователния ход на сюжетното развитие, в което е отделено специално място за всеки от героите.

Взривяващи с мисъл и постъпки апатията, умората, привидната предопределеност на индивидуалната съдба. За случилото се и за случващото се с него и може би - за това, което още му предстои.

Става видно, че акцентът в книгата е поставен не само върху отделните съдби. А върху панорамата на далеч по-мащабните социално-икономически и политически наблюдения, споени в словесната карта на съвременна България.

Те постепенно открояват нейния гражданския лик в ХХI в. с пораснали деца, отлетели да търсят щастие далеч зад граница. С вътрешна миграция и обезлюдени села, в които нови са само гробовете на старците.

Със зазиданата отвсякъде къща на Спас Фотото, в която радиото работи денем и нощем, символично гонейки възцарилата се и тук пустота. С дивашкия стремеж към бързо забогатяване, с общата разруха и липсата на национални идеали.

И със смачкани мечти, а „живот без мечта е като птица без криле”. Но и защото „забравяме, че демокрация означава ред и законност, уважение и зачитане достойния труд на другия. Самодисциплината не е концерт по желание. Вече ни омръзва от тази слободия и раздори! Време е за взаимна сговорчивост!”

На този фон какво остава на бившите съученици? На Станчо и Катя - да се влюбят горещо един в друг. На бившия счетоводител - да тъгува по бащината си къща и да отлети (или да не замине), при сина си в Америка. На Валя - отново да се върне в далечна държава, за да помага оттам на близките си, а Катя няма да види новородената си внучка.

Всички те привидно приличат на „малки”, незначителни отломки в сивотата на уличната тълпа. Някъде в низините на гражданската пирамида, известна с бездушието си към пенсионерите, слабите, бедните и болните.

Но героите на Енчев са цветни вселени; изразители на тих протест и вътрешно борбени, дори когато уж са се оставили на течението, понесло хиляди безименни съдби към нищото.

Авторът чудесно познава българската народопсихология в цялата й сложност и поведенчески модели и посланията му са изтъкани от надежда, че нещо все пак може да се подобри.

Че животът може да бъде продължен и осмислен с нещо хубаво, пък било то и дребно като житено зрънце. И те продължават напред, защото както сам Енчев отбелязва, „мечтата заразява човека с вирусите на младостта…”

Връзка между минало и бъдеще в романа е Лунният мост над река Брезица: символ на преминаването от юношеството към зрелостта.

На единия бряг на реката са руините от някогашната гимназия, спомените, нечия първа любов, изтлели с времето копнежи и чисти желания. На другия е грубото, озъбено битие - подчинено единствено на парите и политиканстващата власт. Може ли миналото и днешното да си подадат ръка в името на мъдро социално равновесие и как?

Ако се възстановят гимназията и мостът като символ на нещо изгубено във времето и неочаквано преоткрито пак?

Дали това би примирило възрастните люде с реалността чрез върналите се, изплували плахо от паметта им сцени на откраднати целувки, будеща се интимна страст и емоции, които се оказват неизгаснали?

Или това е само начало към нещо много по-дълбоко, в което Иван Енчев иска да ни посвети?

Да, това е темата за родината и нашето място в нея. Неслучайно третата част е именувана „Жребият е тук”!

Тук Станчо намира дъщеря си Елена. Тук останалите герои отново започват да мечтаят, а счетоводителят Йотов сякаш преоткрива формулата на невъзможното - да се оцелее сред ада на битието чрез катарзис на мисълта и чувството, преоценката на личните и хорските дела и вярата в нещо бъдещо, което може би ще дочакат: „Вече се научих как да не раздавам присъди на другите, а да им задавам точните въпроси. На подлеца му казвам право в очите, че е кретен. А на честния - поклон! Зная кой съм и какво искам да постигна. Не правя компромиси, когато избирам приятел. Продължавам да се отдалечавам от миналото си. Речено е: вода, която не се движи, става блато”.

Много са посланията, които отправя към читателите си Иван Енчев с романа „Лунният мост”: за доброто и злото; за благодарността и черната неблагодарност; за смисъла да се живее, напук на неволята и на Годо, който все не идва.

За вярата в нещо слънчево, което може би ще ни споходи и за правото на всяка достойна личност да се нарече Човек.

Убеден съм, че книгата ще намери широк отзвук с истините, които носи на всеки от нас. И зная, че веднъж прочели я, ще разгръщаме страниците й отново и отново…