Димитър Петров

Янаки Петров бе четвъртокурсник в престижния Механотехникум в малкия Лудогорски град в средата на 70-те. Преди много години, поради младежкото си невнимание, попадна в катастрофа. Спускаше с голяма скорост с мотоциклет „Балкан 50″ по стръмната ул. „Каймакчалан” и се вряза перпендикулярно в главната улица „България”. За беда попадна под камион „ГАЗ 53″. Една от гумите мина през кръста му и той се озова в болница. Направиха му спешна операция като отстраниха единия му бъбрек. В болницата се случиха някои чудновати работи. В дните в кома и после при възстановяването след операцията, често изпадаше в безсъзнание и бълнуваше. Ръкомахаше и пъдеше невидими за останалите същества. Навярно от морфина, казваха запознати. Явяваха му се духове на хора и животни. Най-често дух, като ония египетските, човек с глава на куче. Говореше: „Аз ще ти помогна и ще направиш добро. Ще дойда един ден при теб в най-трудния момент от живота ти.”

След като се възстанови и довърши средното си образование, започна работа. После животът се завъртя, докато един ден загуби всичко и се озова на улицата в средата на 20-те години на 21 век. На всеки можеше да се случи. Отначало го бе срам. После свикна полека-лека със съдбата си. Научи се как да оцелява. Вече бе в зряла възраст, останал сам-самичък на този свят. Първо изгуби работата си. После собствеността върху апартамента на майка си, заради някакви нередовни заеми и вноски. Светът се променяше пред очите му с всеки изминал ден. Колите ставаха по-бързи, хората отчуждени. Носеха скъсани дрехи, било модерно. Държаха скъпи телефони в ръцете си. Обличаха се с крещящи цветове от маратонките до шапката. Младите мъже ходеха с бради като ония от учебниците по история, дето им викаха Христо Ботев и Любен Каравелов. Жените носеха дрехи като на младежи. Нямаха вече подчертан женски профил. И боклуците край казаните за отпадъци се смениха: соц-мебели, лампиони, книги, черно-бели снимки и документи. Парчетата вестници, които намираше, съобщаваха за наркомани, престъпници, измами, убийства, наводнения, земетресения и войни. Дрехите, оставени край боклукчийските кофи, бяха хубави. Прибираше костюми, ризи и вратовръзки на тайно място. Можеше да си сменя тоалета два-три пъти седмично. Често обличаше сватбен костюм от края на 60-те или абитуриентски костюм от края на 70-те години. Винаги бе любезен, усмихнат, приветлив, учтив. Въпреки това изглеждаше в очите на минувачите като човек от вчера. Веднъж се скара с група младежи. Пречел им, мотал се в краката им. Докато се разправяха, единият от групата го нарече „Вчерашен човек”.
- Ей, чичка! - викна момчето ядосано. - Я се виж на какво приличаш, бе! На Вчерашен човек… Я си отивай във времето.
От този момент нататък хората около битака така го знаеха.
- А, да, - викаха те, - Вчерашния човек ли, знаем го. Той е бездомник и клошар, но се носи в стил от 70-те. Държи на външния си вид и маниери.
- Е, - каза си Янаки, - поне не съм куче, помияр, свиня или боклук. Все пак - човек, макар и вчерашен.

Беше харесал закътано ъгълче до казаните за боклук пред сградата на битака. Малко зад тях имаше ограда и удобно пространство за лягане. Недалеч бяха старите складове. Зад един от тях криеше багажа си. Улицата бе доста натоварена денем. Нощем често профучаваха бързи коли карани от младоци.

Един ден Вчерашния човек стана неволен свидетел на случаен разговор. Възрастен мъж споделяше с познат, че внукът му е болен и трябват пари, за да му направят спешно бъбречна трансплантация в чужбина, но събраната сума не била достатъчна. Янаки се развълнува. Спомни си перипетиите с неговия бъбрек. След като се разделиха, човекът с болното внуче си тръгна с наведена глава. Клошарят го проследи до дома му. Живееше в къща, в крайната махала до старите гробища.

- Ех, - каза си преследвачът, - ако имах два бъбрека, щях да даря единия на момчето. Млад живот. Дано някой му помогне.

Дните на бездомника се нижеха еднообразни и тебеширени, както се изразяваше сам той, с лаф от ученическите години. Всичко си беше наред до момента, в който се появи кучето. Опърпано като стар чувал. Сякаш някой великан го бе дъвкал и изплюл. Кафяво и рошаво. Класическо улично куче. Янаки го пъдеше, но то идваше отново.
- Решило е да ме измести от уютното ъгълче - си мислеше на глас.

И така продължиха дните. Янаки бранеше вечер мястото си. Пъдеше кучето, а то не го оставяше на мира. Едно ранно утро представители на общинска служба прибраха спътника му. Викаха му Пешо. Бил стар познайник на кучешкия приют. Винаги успявал да избяга. Упоиха го със стреличка и го хвърлиха в камионетката отзад. След два месеца Пешо се появи отново. Янаки се ядоса, мърморейки си:
- Няма да се отърва и това е.

Точно по средата на една топла и звездна нощ си бе стъкмил ъгълчето. Постла го, подреди найлонови чантички с храна, даже половин двулитрова бутилка бира си бе намерил. Тъкмо да се почерпи и да похапне и хоп, Пешо се завря в краката му. Дърпаше го по провисналите крачоли на панталона и гризеше добре запазените старомодни трандафори. Бездомникът го ритна, но рошавият пес го захапа ядно за крачола.
- Абе, твойта мамка… помияр с помияр такъв!… - викна Янаки.

Скочи. Намери крива пръчка и го подгони. Едва бе направил десетина крачки и… В следващият миг се чу свистене на гуми и страхотен трясък. На мястото, където лежеше преди секунди, се бе стоварил с огромна скорост луксозен черен джип. Изкриви капаците си и намачка казаните за боклук. На шофьорското място седеше младо момче, с клюмнала глава. Янаки се приближи. Отвори вратата. Младежът излезе, залитайки. С дясната си ръка носеше чанта. Тръгна на зиг-заг и на ъгъла я изтърва като потъна в тъмното. Приличаше на пиян или дрогиран. Кучето притича до чантата, въртейки опашка. Помириса я и подканващо отръска глава към ошашавения мъж, оцелял като по чудо. Бездомникът гледаше Пешо с благодарност. После се наведе и взе чантата. Двамата се скътаха недалеч от мястото на катастрофата. Мъжът постави чантата на земята до себе си. Прегърна косматия си спътник и започна да го милва. Говореше му ласкаво:
- Моето куче си ти! Моят Пешко! Милият ми другар. Спаси ме от катастрофа. Спаси живота ми, мой най-верен приятелю! Видя ли дрогираното копеле!? Видя ли каква кола кара? Аз нямам два лева, а той с джип като двуетажна къща… Ама имам теб!
За първи път от години насам в очите му се появиха сълзи. Прегърна кучето през шията. По балконите на отсрещните кооперации наизлязоха хора. Позвъниха на телефон 112. Дойде полиция. Мъжът и кучето се приближиха към тях от любопитство. Униформените огледаха, мериха, записваха и заснеха с фотоапарт колата. Забелязаха клошаря и го попитаха какво е станало. А той взе да им обяснява разпалено как едно куче може да бъде полезно за обществото. Как косматият му спътник е повече от човек. Как му е спасил живота… Полицаите махнаха с ръце и изоставиха свидетеля си като ненадежден. После дойдоха още две патрулки с ченгета и цивилни, и шофьор с лекотоварна кола с платформа. Започнаха да измъкват джипа. Янаки и Пешо се оттеглиха зад складовете.
- Язък за бирата! - прошепна ядосано мъжът.
Набута чантата на тайното място под кесиите и дрехите извадени от казаните. Сгушиха се удобно и задрямаха. Наспаха се и станаха рано сутринта. Протегнаха се и решиха да потърсят храна. Важните неща за деня се намираха рано сутрин. Имаше конкуренция и сблъсъци с други като тях, но това си бе в реда на нормалните неща. След като си набави храна и дрехи, Янаки отиде зад склада до тайното място да ги остави. Видя края на чантичката. Надута тъмнокафява кожена чанта с дръжки. Сети се за нея. Бе забравил, че предната нощ я прибра. Отвори я. Вътре имаше пари. Много пачки защипани с ластици. Виждаха се левове и евро. Мъжът отпусна ръце и седна до багажериите си. Бе сухо и нестудено. Връхлетяха го развълнувани мисли. Започна да шепти на глас към другаря си по съдба:
- Егати историята! За една нощ ми се случиха три потресаващи неща: моето спасение от тебе, катастрофа и чанта с пари. Какво ще правя сега с тия мангизи? Бела на главата.
Пешо клечеше близо до него и се дръгнеше. Погледна спътника си с топъл, кафяв поглед. Двамата мълчаха дълго.
- Мамка му! - каза мъжът на глас. - Това куче има човешки очи. Кара ме да се замислям. Нещо не е наред. Не мога да стоя спокоен. Защо ли?
Взе чантата и я навря обратно под багажа. Вечерта дълго време не можа да заспи. Все чантата с парите му беше в главата. Какво да прави с нея? На него пари не му трябваха… Изведнъж го озари невероятна мисъл: пред очите му се появиха образите на стареца и болното му внуче… Зарадва се. Вече знаеше какво ще направи с парите. Заспа спокоен.

На другата нощ два тъмни силуета се приближиха до къщата на стареца с болното внуче. Янаки бутна и отвори външната порта. Приближи се, качи се по стъпалата на верандата и остави голяма найлонова торба пред вратата. Излезе и се скри в сянката до оградата на гробищата. Пешо започна да лае от улицата срещу входната врата на къщата. Не след дълго вратата на верандата се отвори, светна лампа. Отвътре излезе старецът. Мина покрай пакета, приближи до уличната врата. Навика и напъди кучето. На връщане намери пакета. Отвори го и ахна. Бе пълен с пари. Огледа се, постоя така известно време, очаквайки някой да се обади. Нищо. Тишина. Прибра се вкъщи.

В началото на зимата Янаки разбра, че делото в съда по отнемане на имота му е приключило в негова полза. Съдебни служители го откриха до казаните за боклук и му връчиха известие с решението на съда. Служебният му адвокат съобщи, че връщат апартамента на майка му и му даде документ за собственост като единствен наследник. Янаки и Пешо се прибраха в апартамента. Първа нощ в собствен дом! Бяха щастливи и радостни. Стояха почти до развиделяване будни и развълнувани. Рано сутринта Янаки заспа и сънува чуден сън. Лежеше в малката болнична стая, като на младини. До него се приближи човек с глава на куче. Същият като оня, дето му се явяваше, когато го оперираха и му махнаха бъбрека през 1975 г. Човекът-куче му каза:
- Аз обещах да ти помогна. Ето, помогнах. Отивам си. Бъди щастлив! Ти си добър човек.
- Защо си с кучешка глава? - го попита спящият.
- Защото съм другото ти аз. Човекът е двоен. Има наполовина добра и наполовина лоша страна. Ако кучето в него прави добрини, какво остава за човека в него. За човешкото…

Когато се събуди, Янаки откри, че Пешо го няма. Търси го навсякъде, но нищо. Никой никога не бил виждал куче. Ходи до казаните за боклук, покрай битака да разпитва хората. Не бяха виждали с него или без него кафяво куче. Ходи и в приюта. Казаха, че куче на име Пешо никога не е имало. Ако търси да си вземе куче за дома има Джони, Бъки, Доги, Лори, Пепи, Жужи, Кара и прочие.

Янаки Петров Янков си намери работа. Възстанови се след преживяното. Нормализира живота си. Често ходеше по улиците на градчето и търсеше своя приятел Пешо. Тъжеше.

Минаха две години. В един прекрасен топъл юнски ден видя близо до битака на същото място оня старец. Той държеше за ръка около десет-дванайсет годишно момче и говореше на своя стар познат оживено. Янаки се приближи до тях и уж търсеше нещо. Засуети си и подслуша разговора им.

- Абе, какво да ти разправям, - говореше щастливият дядо. - Стана чудо. Един добър човек ни даде пари и направихме успешна трансплантация. Ето го момчето. Станимир, на моето име е кръстан, на дядо си Станьо. Юнак и половина. Казвам ти има добри хора на тоя свят. Нищо, че сме потопени в лошотии и нещастия. Няма да свърши света, дори и едно добро да остане само. Питаш ме кой е човекът ли? Този човек е добър и щастлив. Той не е живял и не живее напразно. Не иска да му знаем името. Всеки човек може да помогне на друг човек или на повече хора. Той е щастлив човек! Така му е името - Щастливия човек. Човек на днешното време.

Янаки Петров си тръгна, говорейки на глас:
- От вчерашен се превърнах в днешен човек. С две същности. На куче и на човек. Вчерашен, днешен или утрешен - важното е да съм човек! Дали има куче или не - само аз си знам…

След няколко години почина. Социалните власти го погребаха в края на гробищния парк, в парцел, където поставяха хора без роднини и наследници. Ден преди да почине Янаки Петров извика нотариус и завеща апартамента си на Станимир Дончев Станев, живущ на улица „Антим I”, момчето с присадения бъбрек. В края на 20-те години на века се наложи да разкопаят гроба му и на още десетина други в тоя парцел и да ги преместят. От там щеше да минава нов път. При разкопките и процедурата по преместване на останките, работниците откриха с удивление, че в гроба на Янаки Петров имаше скелет на мъж и скелет на куче…