Иван Есенски

ПЪРВИ УРОК ИЛИ
ОКТОМВРИЙСКА БАЛАДА

На Иван Гранитски

Лятото ни си отива, ала есента се връща -
виждам как денят се свива, облачето как се мръщи,
как в щурците пак замлъква септемврийската тирада,
как в дървото като в църква тихо пламва листопада.
Няма ни в пейзажа вече. А ни имаше до вчера.
Златната вода изтече и не иде още черна,
но тревожната гълчава колкото и да я вика,
тя ще се отдалечава като златна Евридика.

Поживяхме в чудесата - в ахването на тревите,
в сплитането на телата, в гълъбовите молитви…
ала с тая светла лудост, дето бе ни сполетяла,
няма да се случи чудо и да лумне отначало.

Няма… Ала по средата на въздишката горчива,
по средата на сълзата - тая крехка съпротива,
по средата на доброто, дето винаги се връща,
по средата на живота, който никога не свършва, -
след минута само, чуло гълъбовата молитва,
в порива да стори чудо, облачето се опитва:
първо с капка, после с втора… сетне с всичките си тембри
златният му дъжд повтори дъждовете на септември.

Чуваш ли? - реките влизат в бреговете ни предишни
и отново в бели ризи шъпнат Димчовите вишни,
и без укори и клетви свършва своя път сълзата
и по устните потрепва: „Отче наш… на небесата…”

УРОК ПО КОСМОГОНИЯ

На Атанас Звездинов

1
Декември е. Като в английски филм
за времето тук само се говори
и често вдигат погледи нагоре,
където бди невидим херувим…
Там няма намек, че ще завали.
От сивкав мракът става гъсто черен
и бързат върволиците коли
навреме да се върнат за вечеря.
Живях в един от тия градове,
където нощем ангели не бродят
сред шумните тълпи от грехове,
облечени по тукашната мода.
Прически, секс и бира на корем,
и все снегът, а него все го няма…
Какво да прави някой като мен
в една такава синоптична драма?

2
И се завърнах в книгите - назад
при старите съмнения се върнах -
кой в тоя страшен, трижди мъртъв свят
ни е спасил в едно балонче въздух?
И кой за нечий древен грях мъсти
и е орисал цял живот човека
ни в небесата сам да полети,
ни на земята да му е по-леко?
Не бил растял. А как да порасте -
да гледа мач, да слуша Лепа Брена?
Човекът си е същото дете,
каквото е дошъл от миоцена.

3
Излязох по-объркан от преди.
Нощта се беше раздвоила сякаш:
наполовина ясна от звезди,
наполовина в гъстото на мрака.
А после мракът бавно изсветля.
Една звезда насам заслиза после.
И сняг вълшебен тихо заваля.
И с тих покой звездата ни докосна.
Докато бродех през снега пеша,
тя още озаряваше небето…
И само шестокрилата душа
кой беше ни благословил - усети.

УРОК ПО НЕЛЮБОВ

На Мартин Дикел

Защо ли се залъгваме? До днес
не помня ни една добра раздяла.
И ето ме в последния експрес -
безпътен и с душа изпосталяла.
Отвън - пиян от грехове, април
сияе в синьо, бяло и безгрижно.
И както в своя ъгъл съм се свил,
усещам, че неволно му завиждам.
Защото колкото и да цъфтим,
сърдечният април завършва с есен…
Горкото ми сърце - там сякаш Рим
след хунския погром се е нанесъл!
Без рана необлизана, летях
разграбен и напуснат през пейзажа -
готов подир погромите си бях
от дявол и от бог да откажа.
Но вън април - непоправим и млад -
сияеше с хилядата си гряха
и дръзко в съблазнителния ад
цъфтяха райски ябълки.
Цъфтяха.

УРОК ПО МЪЛЧАНИЕ
ИЛИ МОДЕЛИРАНЕ НА ЗАБРАВАТА

В памет на Павел Славянски

Над Скрино - там, под облаци равнец,
където планините се събират
и сянката на рилския светец
кръстосва още дивите баири,
но Бог е в някой хладен райски кът,
а тук тънеят като връв реките
и птиците слънчасали цвърчат,
и тумби прах и зной засипват дните, -
изгубва смисъл поривът, дори
останаха без сол сълзите вече…
Гори, щастливо минало, гори!
Аз няма на забравата да преча.
Млъкнете, птици! Пресъхни, трева!
И ти, вода, пътувай мълчаливо!
Не казахме прощалните слова,
но времето ми вече си отива
и аз приличам на отмрял език,
погребан в някой речник многотомен.
И не душа отлита в тоя миг,
а спомен за душа.
Несбъднат спомен.

УРОК ПО БОГОРОДИЦА

На Михаил Белчев

Замръзнаха небесните води.
Виелица зави и в този пъкъл
светът за сетен път се прероди -
и пак от кал и грях. И пак за мъка.
Разбира се, дойдоха бели дни,
та както бе настръхнал и бездомен,
животът се смири и премени
за празник. Или може би за помен?
Дали пак гладно зло ги изкуши,
но налетяха сенки в мрака блудкав -
вилняха озверелите души
и плът, и плач се скриха в миша дупка.
А Тя пристигна боса… Откъде,
така и не продума, но премина
понесла нежно своето Дете
през страховете вълчи без пъртина,
през времена на гибел и на мъст,
през камъка на вечната невяра.
И спря, и върху него писа с пръст,
и пламъче примигна пред олтара.
Настъпи тишина и пустота -
отмина Тя през преспите с Детето
и ни остави в тъмното свещта
на камъка с „Достойно ест” да свети.

УРОК ПО МЕНЕЛАЙ

Повече никаква Троя
няма да има от днес!
Свърши. И си спокоен.
Със застрахована чест.

Няма да има причини
ни за любов, ни за смърт -
ябълковите градини
изкоренени димят.

И ще набучиш круши
на тяхно място. Какво
по-безобидно, послушно,
миролюбиво дърво?!

Всичко си е на място -
пак е война мирът,
лявото пак е дясно
и пак богините спят…

Ето ги: обикновени,
всякакви вече - жени.
Толкова много Елени.
Толкова малко сърни…

Твоето си е твое.
Няма да се появи
никога нова Троя.
И „Илиада”, уви!

УРОК ПО СМИРЕНИЕ ИЛИ
ВЪЗПОМИНАНИЕ ЗА МАРТ

В памет на Никола Инджов

През март валеше оше онзи сняг.
Гореше свещ и в гробищата бели
потъна и последният ми враг,
с когото бяхме все на нож живели.
Снегът смирено се стопи в април
и обикалях тайно цяло лято -
да разбера какво е ял и пил,
с коя е спал, с кого е бил приятел.
Но там - без мен - живял бе някой друг -
спокоен, честен, сговорчив и весел…
И се стопи суровият юмрук
в сърцето ми. И онзи ми хареса.

Откритието беше като лек
и някой в мен почти през сълзи каза:
„О, Господи, какъв добър човек!
Защо бе тази глупава омраза?
Върни обратно всичко, слагам кръст
на черното и ще започнем в бяло -
без завист, без сражения, без мъст…
Върни ме при самото ни начало!”
И март се върна… В снежния порой
жената беше като призрак бродещ.
Гореше свещ и тя прошепна: „Той
си знаеше, че ти все пак ще дойдеш…”

УРОК ПО ИСТОРИЯ

На Атанас Капралов

1
Бяха зли времена и вървяха обратно водите,
пепелища димяха, в човека беснееше звяр
и дори и за сън се обличаха в черно жените,
и гладът подивя, и не стигаше зърно за цяр.

Заживяха в земята мъжете: нагъсто-нагъсто,
до коне и желязо, до чума и кучешка смърт
и челата им беше белязал с разпятия кръстът,
и мъхът ги зави - да не мръзнат в подземния път.

За жените не питай - животът им бе на могили,
пълни с вчерашен смях и с далечни лица до една.
И за всяка, завързана с плач и с тревясали жили,
като врана стърчи и чернее сиротна жена.

После имаше чудо: земята се беше разпрала -
наплати им за мъжката костница с толкова хляб,
че едва го прибраха - превиваха гръб до премала
и догоре напълниха всеки хамбар и долап.

А навръх Рождество ги събра пак оная прокоба
и захлипаха, стиснали с ялови пръсти свещта:
- За какво си ни дал, Боже, хляб с тия празни утроби,
та нали ти нахранихме, Боже, с мъжете смъртта?!

2
Как дотук е дошъл, нека другаде друг да разкаже,
но такъв-онакъв, ей-го същият този народ -
той си знае кога да се кръсти, да пости и блажи,
да обича и мрази, да взима и дава живот.

Той от себе си даже неволната слабост ще скрие,
ще отива на смърт, ще възкръсва на третия ден.
И е ясно, че щом сме изрекли съдбовното „ние”,
той е стигнал до теб и след малко ще стигне до мен.