Димитър Петров

***
Може би съм луд или поет.
Къде е разликата.
На какво да вярваш.
Но поети има в полет
и поети,
превърнали се в жертва
или сянка.
Ти върви напред.
Ръка не ми подавай.
Така ще си спокойна.
Аз ще търся
във страданието си крила,
във пепелта искри за сила.
И когато се изправя,
вярата си ще разперя.
Когато излетя,
отново тебе - обичта ми -
ще намеря.

***
Щом се науча отново да ходя,
ще почукам плахо на сърцето ти.
И ако ми отвориш,
ще целуна ръката ти.

Всеки има по един
завърнал се просяк
в живота си. В съдбата си.
Както от небето вали дъжд.
И както слънцето
всеки път се връща да свети.

***
Минах с вълчи стъпки
през душата ти.
И в чистотата и
с най- ниските си страсти вих.
Сега преодолявам
вълчия остатък
и се превръщам във човек.

Ще мине дълго време -
стъпките ми вълчи,
човешкото във мене,
в душата ти да заличи.

***
Ще наклада огън от стиховете си
и ще хвърля любовта да изгори.
Нека всичко стане на пепел.
Нека се пръсне и угасне в искри.
После ще търся друга любов.
Ще ровя, ще пълзя и ще скимтя.
За мен ще говорят:
Любовта изгорил в стиховете,
които сам за нея писал.
Ще бъда отшелник черен,
сам предал обичта си юдно.
Може би Господ
да страдам ме е орисал.

***
За превъплъщенията -
ти говоря -
в любовта за двама.
Единият полита.
Другият пропада.
Но връзката им е
най-неразрушимата,
макар и нелогична.
Съдбата
във всяко свое мигновение
безмилостно
и строго ги изпитва.
И те доказват,
колко се обичат.

Така е.
Любовта е акт за двама.
И всеки
на другия прощава,
на другия разчита.

***
В последния летен ден
ти подарих круша медена.
Целунах я,
а тя светеше.
Сякаш ангели
я орисвали
нощем с очите си
и милвали
нежно с крилата си.
Нямаше дъжд. Нямаше
лято и есен.
Нещо си отиваше.
Нещо последно.
И идваше ново
в нашто обичане.

И нашата любов
изглеждаше като крушата.
Откъсната,
презряло-лятна
и съхранена
ароматно-есенна.