„АХ, МОРЕТО”
Пролетта дойде рано. Времето бързо се затопли и дръвчетата разцъфтяха. Това бе така благоприятно за пчелите и Димо се зарадва. Като потомствен пчелар знаеше много тайни от занаята, защото пчеларството обикновено се предава от деди на бащи, от бащи - на внуци. Тези „потомствени” тайни, които той делово споделяше със синовете си, му помагаха да има голям пчелин с здрави и силни семейства. Те от своя страна му се отплащаха с хубав и ароматен мед.
Една от многото тайни, която в крайна сметка се оказваше само банална особеност бе как се прави ранното пролетно подхранване. Всъщност, за Димо това не бе никаква тайна, защото не я криеше от никого. Пък и можеш ли да скриеш от съседите, че отиваш на пчелина си и носиш захарен сироп? Какво слагаш в сиропа си бе друго нещо. А той слагаше и извара, и хлебна мая и също не го криеше. През този ранен период за развитието си пчелите се нуждаеха от белтъчини и той не се щадеше да им ги прибави.
Още в края на февруари Димо поставяше върху рамките, вътре в кошера, тънки питки от мед и пудра захар, за да ги събуди и подтикне към действие, към развитие и увеличаване броя на пчелите работнички. За него тази дата - Първи март беше важен пчеларски закон. С нея започваше първото подхранването със захарен сироп - леко затоплен и по-гъст от обикновено. Наричаше се пролетно, защото имаше и есенно. Разликата на такова подхранване бе в гъстотата на сиропа - пролетния бе по-гъст. Можеше дъжд да вали, можеше сняг да пада, дори на парцали, но той сипваше сироп в хранилките. На по-слабите пчелни семейства слагаше малко - колкото сладката течност да покрие малкото му пръстче. Другаде - две-три сантиметра в повече, а някъде сипваше половин хранилка. След всяко зареждане той увеличаваше дозата.
- Така се прави - смееше се той. - Като закон е, а е толкова просто и трябва да се спазва.
Но и друг закон знаеше Димо, след напрегнатия пчеларски труд, в края на лятото, той винаги водеше семейството си на море.
- Трябва да има време и за отдих - казваше той. - И при пчелите е така. Когато се работи се работи здраво, затова пък почивката е сладка.
Димо признаваше, че за него най-трудоемката работа е през пролетта, докато пчелинът “превключи” на “високи обороти”.
- Сложи им сироп, за да задвижиш механизма на развитието, после всичко си идва само - казваше той и обясняваше как вкусвайки сладкия сок пчелите остават с впечатлението, че той идва от природата и свитата работнички около Майката-царица започват обилно да я хранят. Така тя снася много повече яйца и се излюпват повече пчели, които, щом времето се оправи тръгват за нектар.
- Майката-царица ли им казва кога какво да правят? - питаха по-младите пчелари.
- Тя нищо не им казва. В кошера всичко се управлява с феромони.
На учудените погледи старият пчелар отвръщаше:
- Това са миризми, с които майката направлява кой какво да прави.
- Все пак чрез тези феромони тя им го казва, нали.
- Да, при пчелите е така - всички команди са закодирани, отключват се чрез миризмите-феромони и се изпълняват като закон.
Но най-важното условие за успех, според него бе в това - да се постоянства в слагането на сироп. Да се прави всеки ден, както е в природата.
- Това леко заблуждение е много необходимо за пчелите. Сироп като от природата. Може да е по малко, но в подготвителния период да е постоянно.
Пчеларите се усмихваха, защото го знаеха, но знаеха и колко трудно е да се спазва, да отстояват да го правят всеки ден. Не всеки го можеше.
- Това е доказана система - твърдеше Димо и убеждаваше, че наруши ли се тя и с един ден, за да се поправят щата и пчелите влязат отново в ритъм ще загубят цяла седмица. - Така губят и изостават в развитието си. Не бива да се допуска.
Младите мълчаха.
- Колко време се постоянства?
- От първи март до края на април.
- А после какво?
- Поставям „магазините” за мед и край на подхранването и на сиропа. Дните от двата месеца подхранване са достатъчни за максималното развитие на всяко пчелно семейство.
Ако го е спазил тогава пчеларят си е свършил работата и остава само да чака първата паша.
На други Димо разказваше как пчелните семейства през лятото „се разширяват”, как напролет се отстранява излишната влага от кошера и как се затоплят гнездата им през студените месеци. Все известни неща, но колко от младите пчелари го спазваха. Той не криеше и най-малките тънкости, но успехът зависеше не само от това да се знае, но и да се направи навреме.
Приготвянето на подхранващия сироп за стария пчелар бе истински ритуал. В него той слагаше много билки, набрани през лятото - преди или около Еньов ден. Тогава те запазваха най-силно своя дъх и лечебна сила.
За укрепването на своите пчелни семейства Димо полагаше много грижи, но и много труд. Понякога отиваше сутрин в осем часа на пчелина и се връщаше в осем вечерта. Затова във всеки кошер гъмжаха цяла трудова армия от хиляди пчели, която щеше да излезе и стъпи като в бой с идването при първата нектарна паша. Защото имаше и друга - манова. Дори да се случеше тя да е по-слаба, пчелите пак щяха да напълнят магазините с мед, само дето за това щеше да им е нужно малко повече време.
В началото на май Димо забеляза, че питите от магазините в най-горната част на кошерите вече побеляваха. Това бе първият признак за добра паша. Само след седмица всеки кошер вече бе с пълен магазин с мед и пчеларската центрофуга в дома им започна да се върти. Това бе дългоочакваният момент в семейството на Димо, защото се вадеше първият за годината мед, наречен още „майски”, който бе особено ароматен и ценен. През месец май цъфтяха и отделяха обилно нектар най-много треви и растения.
При изваждането на меда му помагаха неговите синове. Момчета бяха вече големи, работеха сръчно и с желание, защото после получаваха от баща си своя „меден хонорар” и можеха да си го изхарчат за каквото искат. Но морето бе най-големият им бонус. Не го пропускаха. По-малкият син бе на дванадесет, а големият - на четиринадесет години.
- Работете - казваше им баща им - морето ви е като в кърпа вързано. Няма да избяга. В края на лятото е ваше.
И те работеха. Димо бе много доволен. Тази година медът имаше леко червеникав оттенък - сигурен знак, че пчелите бяха носили нектар от мащерка. Когато човек хапнеше от този мед, в гърлото му леко напарваше.
Отмина майската паша и наближаваше основната. За нея Димо купи нови тенекии и сега те чакаха измити, подсушени и подредени в две редици, за да бъдат напълнени с мед. Основната или „главната” паша в този район беше краткотрайна - за една седмица, понякога дори и по-малко, но затова пък обилна и от нея пчеларят очакваше хубав мед.
Тази година се случи валежна и пашата бе богата. Две седмици не спря да се върти центрофугата. Две седмици в семейството на Димо се спеше малко. Дните се сливаха в някаква розова мъгла и тегнеха от умора. Пчеларят само вадеше питите от кошерите и синовете му ги пренасяха, разпечатваха и въртяха ли въртяха голямата центрофуга. Привечер празните пити се връщаха обратно в кошерите. Всички жълти тенекии бяха пълни до горе, а розовата мъгла на умората започна да тъмнее при всички.
- Меда го виждам вече не тъмен, а направо черен - споделяше жена му и присядаше уморено на стола.
- Така е - пренебрегваше оплакването й той. - В края на лятото медът винаги е много гъст и тъмен.
Празните тенекии свършиха и трябваше да вземат назаем от съседите. Димо гледаше пълните съдове с пчелен мед и сърцето му, макар и тръпнещо от умора, се изпълваше с възторг.
Настъпи времето за отдих. В тези дни се подреждаше инвентарът, топеше се восъкът от разпечатките. Когато и това приключи, Димо реши, че е крайно време за обещаната обща семейна почивка. Всички го заслужаваха. Той каза на синовете си, че морето ги чака и да се приготвят. Децата заподскачаха от радост и възбуда, жена му дори си затананика един известен рефрен:
„Морето! Ах, морето, е което … ме спасява!” - повтаряше тя и се усмихваше.
Най-после те щяха да си починат, да си отдъхнат истински! Напълно заслужаваха тази почивка. И пчелите щяха за известно време да се оставят на спокойствие - да се окопитят и почувстват, че лятото свършва и да се подготвят за зимата преди есенното подхранване. Беше месец август. През август бе последната паша и с това завършваше и пчеларската година. Тя не съвпадаше с календарната.
А лятото за семейството на Димо свършваше с почивката на море.
„Морето! Ах, морето, е което…” - тананикаше жена му. Колко отдавна ги очакваше то, колко отдавна го очакваха те!
Дойде време да тръгнат. Сутринта всички с приповдигнато настроение щъкаха около готовата за тръгване кола. Момчетата лудееха, но от време-навреме се питаха - дали не са забравили нещо.
- Най-важното е шнорхелите, плавниците и въдиците да са с нас! - казваше Големият.
- Най-важното са банските и да се къпем всеки ден.
- И то много, много.
- С часове.
- Чака ни вълшебно изживяване.
- Колко време ще прекараме на морето? - любопитстваше Малкият.
- Колкото ви душа иска, но всеки ден ще ви купувам по един шоколад! - обещаваше Димо. - Чак когато цветът на шоколада и цветът на телата ви станат еднакви, тогава ще си тръгнем!
Всички се смееха, шегуваха се и нямаха търпение да потеглят. Те почакаха докато слънцето се вдигне, за да не им блести в очите, защото щяха да се движат все на изток, към тяхно море и тръгнаха. Пътят им минаваше покрай семейния пчелин. Димо реши да спре за малко - ей тъй, да поогледа наоколо, да се порадва. Малкият му син не се стърпя - без пчеларско було, но внимателно отвори един кошер и надникна в него. Димо се радваше, че момчето проявява такъв интерес, признак че със сигурност е наследило занаята му.
- Татко! - извика малкият. - Тук има пълни с мед пити, забравил си да ги извадиш от този кошер. Питите са така пълни, че дори са издути, как си пропуснал да ги видиш!
- Така ли? - изненада се Димо. - Мислех, че съм ги извадил.
И той отиде да погледне. Наистина, целият магазин бе пълен с побелели, надебелени, скачени с восъчни “мостчета” помежду си пити, натежали от мед. Пчеларят бе сигурен, че е прегледал всички кошери, но в този момент си помисли:
„Може и да съм го забравил - да съм минал стотици пъти покрай него без да го отворя!”
Но малкият му син вече бе погледнал във втори кошер и гласчето му проехтя много присмехулно:
- И тука си забравил!
Димо надникна и разбра всичко. Един кошер той можеше да пропусне, но не и повече! Истината бе друга - в няколкото дни, през които са топили восъка, подреждали инвентара и са нагласявали всичко за морето, в полето се бе появила нова, обилна паша. Пчелите я бяха „хванали” - както казват пчеларите, и напълнили отново с мед всички пити. - За трети, пореден път за това лято !
Малкият отваряше кошер след кошер и неговият възторжен глас ехтеше:
- И този си забравил! И тук не си извадил меда!
На него му бе весело, но не и на другите от семейството. Те бяха разбрали, че щом кошерите са пълни с мед ги чака пак работа и морето, колкото и да бе желано, безвъзвратно се е отдалечило.
От възторженото им сутрешно настроение не остана нищо.
Всички кошери бяха отворени, проверени и всички бяха отново пълни с нов пресен мед.
„Морето! Ах, морето!” - въздъхна жената на Димо и добави: - Пак го няма…
- Така е - каза Димо - силните семейства от пчелина не пропускат и най- кратката паша и този път са я уловили и отново напълнили питите с мед.
После тъжно обяви:
- Този ден, деца - каза той, - изглежда не е последният от пчеларската ни година, а последният от морската ни почивка!
Така беше, но нямаше как.
Димо и семейството му се върнаха. Децата оставиха шнорхелите, плавниците и въдиците. Разтовариха всичко и центрофугата отново се завъртя. Празните тенекии свършиха бързо, купиха нови, а работата не свършваше. На втората седмица, когато медът бе изваден, когато восъкът бе стопен и всичко отново си бе на мястото, Димо каза:
- Днес е последният ден от пчеларската ни година.
- Ти сигурен ли си, тате? - попита малкият му син и добави: - Попитай за това и пчелите !
Димо не каза нищо. Притвори очи и видя своите кошери, дочу равномерното им далечно жужене и каза:
- Сега ми се иска - и околните си помислиха за морето, а Димо погледна към кошерите и неочаквано за всички призна: - Иска ми се те сега да не са вече пълни с мед.
- И да има време за морето - подскочи малкият му син.
- Ех, морето! - усмихна се скептично съпругата му. - Ах, морето, се не знае.
Една пчела се завъртя наоколо. Направи кръг над главите им, издигна се високо-високо - право на изток. А на изток бе морето с пенливите вълни и губерите от водорасли, с топлият пясък, който вече започваше да изстива…
