ЦИГАНСКИ ГРОБ
Беше студена зимна утрин. Полюшваната от вятъра ранна дрезгавина на идващия ден леко изтрептя. Една каруца шумно изтрополи по неравния калдъръм на смълчаното село и устремена към далечината бързо го напусна. Разсънените в нея селяни отиваха на сватосване. Голям род от едното село отиваше в съседното да иска лична мома от стара фамилия. Хубостта на девойка бе покорила личен момък.
Небето бе все така забулено в облаци. Тук таме прехвърчаха мразовити снежинки, които прелитаха над пътя и се стелеха като студен килим по земята. Малкото навалял сняг не пречеше на вървежа на коня. Бързаха много. Не само заради късия зимен ден. Годежарите често подканяха каруцаря още да пришпори коня. Старият селянин размахваше от време на време камшика над разкошно украсената грива на дорестия кон и се шегуваше:
- Ще стигнем, навреме ще е, защото няма на света по-хубав и смел жених от нашия момък. Няма! И няма да се намери.
Зимният ден наистина бе кратък и стремежът на всички бе да стигнат навреме.
- С такъв кон и с такъв жених, никой не може да ни изпревари. Никой!
На пътуващите да им бе весело. Всички бяха с приповдигнато настроение.
Някъде по средата на пътя между двете села, където наоколо бе само открито и голо пространство, конят изпръхтя, дръпна се назад и изведнъж спря.
- Добичето се изплаши от нещо - стреснато забеляза седящият до каруцаря годежар.
- От какво ли?
- Нещо се чернее отпред - отвърна изненадан селянинът с юздите в ръце. - Виж, на пътя като че ли е паднала дреха.
- Може, но много-много не й прилича. Не се разпознава на такава.
- Като че ли е пряспа сняг.
-Пряспа на сред пътя!?
- Там не може да има сега такава пряспа, нали ще я издуха вятърът.
- На друго изглежда.
- Повече на вързоп.
- Иди провери - подкани каруцарят един от младежите.
- Каквото и да е го махни! Иначе конят няма да тръгне.
- Така е, няма се помръдне дори от мястото си.
- Никое добичето няма да мине покрай нещо, което му e непознато, и от което се бои.
- Страхува се животното, няма да мине. Иди провери какво е!
Младежът, едър и с големи мустаци смело се приближи до навятата снежна купчина, изпод която се подаваше зимна дреха. Тя наистина наподобяваше на случайно паднал от някоя кола вързоп, но изпод снега се подаваха и крака в стари обувки. Снежната купчинка се оказа на свит като кравай човек.
Мустакатият се наведе и го докосна.
- Не мърда - каза младият мъж. -
- Дали е жив?
- Навалял го е много сняг. Значи е от снощи. Не ще да е жив - отвърна каруцарят - на тоя студ не може дълго да се лежи така - с разбиране каза той.
На пътя пъргаво скочиха и другите селяни и любопитно наобиколиха вкочанясалото тяло. Младежът се взря в побелялото от студа лице на мъртвеца и викна:
- Какъв човек, бе! Та това е циганинът от наше село.
- Не богохулствай! - каза пътуващият, случайно присъединил се пътьом към селяните свещеник. - Циганин-циганин, ама и той е човек.
Обърнаха неподвижното тяло и изпод палтото на замръзналия се тъколи празна бутилка.
- Има дъх на ракия - забеляза селянинът.
- Не е паднал от кола - каза се каруцарят. - Иначе бутилката щеше да се строши - досети се той и огледа пътя в двете посоки.
- Откъде ли е дошъл до тука?
- Що ли е дирел в това снежно време? - недоумяваха селяните и въпросите им се посипаха като пресен сняг.
За много от тях те нямаха отговор.
- Защото е циганин - отвърна врелият и кипял в какво ли не каруцар. - Нищо не е дирел. И жив да беше сега пред нас, пак нямаше да може да ти каже защо е тук.
Хората стояха разтревожени пред неочакваната и зловеща находка и не знаеха какво да правят. Намереният на пътя мъртвец объркваше плановете им.
- Не можем да го качим в каруцата.
- Така е. Лошо е да го вземем с нас - отсече един от годежарите. - То какво посрещане на годежари ще е като ни видят с него.
Веселието бе помръчено.
- Лоша поличба е - потвърди пътуващият поп.
- Но да го оставим тук, на волята на зверовете, също не бива - каза каруцарят. - Грехота ще е да остане на пътя. Не е по християнски.
- Не е - съгласиха се всички. - Поне да го заровим.
- Ще окъснеем - загрижено каза каруцарят, който твърдо бе обещал да закара всички навреме. От него все така искаха да бърза. Той като нает не бе обвързан с годежа и правеше кирия, но се надяваше наистина да стигнат по светло до съседното село.
- Циганин е, но е християнин и нека така да го погребем…
-…така, така, според религиозния канон трябва да е - добави попът. - По нашия, по християнски обичай.
С неголямата лопата от каруцата, селяните бързо изчоплиха дупка в замръзналата земя. Гробът стана плитък, но хората нямаха време за по-дълбок. Бързаха. Когато спуснаха вкочаненото тяло в изкопания ров, от циганина падна нова чиста кърпа.
- Това пък какво е? - недоумяваха селяните.
- Че не е негова, си личи - каза каруцарят. - Може ли в толкова мръсен човек, такава чиста вещ!
- Откраднал я е - досети се някой.
- Не съди и укорявай с нищо човека - каза попът. - Единствено и само Бог може да ни съди.
- Не берете грижа за него.
- Този тук вече е в отвъдното. А там има кой да му претегли земните грехове.
Селяните покриха с пръст и сняг вкочаненото тяло. Затрупаха го, колкото можаха и направиха могилка над него. Каруцарят намери отнякъде две дръвца. Върза ги на кръст и заби по-дългото в купчината буци пръст. После се отдръпна и огледа стореното и подкани пътуващия с тях поп да изпее набързо кратка заупокойна молитва.
Вятърът като самотни снежинки отвя заупокойните думи на свещеника.
Получи се истинско погребение.
- Циганин, ама и той християнин - смотолеви кочияшът и пъргаво се качи в каруцата.
До съседното село имаше още път. По небето все така сновяха тежки облаци. Студеният вятър навяваше сняг на подветрената страна на току-що струпаната могилка. Конят изпръхтя, тръсна нетърпеливо глава и бързо мина покрай нея. Каруцата с хората в нея глухо изтрополи по снежния път и продължи нататък. Новопоявилата се край пътя купчина пръст бързо побеля и заприлича на пряспа.
Сега само бързо отдалечаващите се селяни в каруцата можеха да кажат, че малката могилка превърнала се в бялото хълмче е пресен гроб на намерен на пътя замръзнал човек.
Късно на другия ден годежарите се връщаха обратно. Конят пак вървеше спорно, ситнеше все така равномерно с копита по заснежения път. Стигнаха до навятата могилка със забития в нея кръст и каруцарят извика:
- Стой! - конят спря. - Тука е гробът на циганина - каза той. - Нека сега не бързаме толкова. Ще сляза да издълбая на кръста няколко букви. Да се знае кой лежи в пръстта, на кого е могилката.
- Какви букви? - попита младежът. - Та, ние го знаем само с едно име.
- Той и Господ го знаеше само с него - отвърна мустакатият мъж.
- Едно му е името, друго име той нямаше - съгласиха се селяните.
- Така е - потвърди каруцарят и зачовърка с ножче замръзналото дърво. - Нека все пак го отбележим. - Изчегъртка няколко букви и попита:
- Така бива ли? Правилно ли съм ги издълбал?
- Правилно - отвърна най-старият селянин.
- Бог да го прости! - каза някой.
- Да му прости Господ греховете! - повториха и другите.
Нямаше го вече с тях попът спокойно да изпее още една заупокойна молитва и каруцарят се начумери.
- Не можем да направим повече за него, а Бог наистина има какво да му прощава.
- Така е - съгласиха се останалите. - Много му бяха греховете на завалията.
- На такъв не му е много, много за прощаване - навъси се един от годежарите. - Що кокошки е отмъкнал и изял в наше село. Как с една костица не се задави поне.
- Не хули напразно мъртвия! - тросна се старият селянин от каруцата. - Качвай се и да вървим.
- Не богохулствай пред смъртта - смъмри го и кочияшът. - Грехота е.
- Бог е милостив и прощава на всички? - каза селянинът, и като не получи отговор, измърмори: - И на него ще му прости.
Постояха още малко със свалени шапки и се качиха в каруцата, за да продължат пътя си. След тях побит в замята остана единствено набързо вързаните на кръст дръвчета и едва забележимата в снега могилка.
На другия ден хората от селото узнаха за злощастната находка на пътя. За трагичната участ на своя мургав съселянин и бяха трогнати от внезапната му смърт. Съдбата му предизвика много приказки, обсъждаха случката, одумваха несретника и след ден-два го забравиха.
Когато след време минаваха по пътя и пред тях се мернеше малката могилка, те я сочеха и казваха:
- Ето го Циганския гроб.
Нищо повече не споменаваха.
При пролетното топене на снега пръстта върху гробът се слегна. Забитият в земята кръст се наклони, водата от следващият дъжд го събори и могилката постепенно започна да се смалява и потъва в калта.
Никой от минаващите коли не спря да вдигне и изправи падналите дръвчета. Те пролежа така върху земята до лятото и натрупали мръсотия и кал бяха вече трудно забележими от минаващите с каруци и волски коли. Събореният в пръстта кръст от две дръвца скоро се разпадна. Връвката, която ги крепеше, прогни и се скъса. Сега разделени дръвчетата вече не значеха нищо. Докато бяха заедно, те все пак показваха, макар и паднали, че са надгробен знак и са указание все пак на някаква некрополна могилка.
Двете пръчки много зацапани и наполовина заровени престояха дълго в пръста. Паднали и разделени дръвцата не напомняха на забързаните пътници за трагичната случка. Те не значеха вече нищо и не напомняха за никого. Двете дръвца не бяха вече кръст. Нищо не подсказваше, че под този разпаднал се кръст има останки на живял някога човек.
По-дългото остана заровено в калта, а малкото, понесено от дъждовната вода, бе изхвърлено на пътя, където колела на каруци и волски коли бързо го натрошиха на ситни тресчици. Следващият дъжд ги отми и отнесе в полето, заедно с отдавна превърнали се в дребни стърготинки буквички от името на несретника.
Голямото дръвце, макар и оцапано с кал, беше вдигнато от минаващ пътник. Посегна за него в труден момент. Взе го, за да му послужи за кратко като тояга, с която да се предпази, от връхлетели го внезапно овчарски кучета. Отбрани се и я захвърли като вече ненужна.
Пролетта отмина и на мястото на гроба остана само малка хлътнина. Дъждовете я напълниха с вода и тя заприлича на неголяма локва. На нея хората продължаваха да казват Цигански гроб.
Малките поройчета след дъжд нанесоха в хлътнината пръст и пясък и тя скоро се запълни и изравни. Избуялата върху нея през следващата пролет растителност съвсем заличи следите от някогашното погребение. Сега покрай гроба нямаше вече нищо. Ни знак, ни белег за гроб, само малка, едва забележима хлътнина. Но и без тях хората още знаеха това место, сещаха е за него. И без кръст продължаваха да го наричат Циганския гроб.
С времето всичко се обезличи и изчезна. Някои, които не бяха минавали по този път и не бяха виждали това, на което всички казваха Цигански гроб все още питаха къде е? Но така без кръст и могилка там, вече никой, не можеше да им го посочи. Никой не знаеше по какво да определи, за да го покаже, както някога къде е този толкова известен преди за селото и околността гроб.
Местността, в която бе гробът бе голо поле. Около него не растеше нито едно дърво, ни един храст. Никъде не се виждаше ни камък или остъргана изпод тревата скала, което да послужи за ориентир. Нищо. Нямаше вече нищо с което да се отличи и запомни това място. Минаващите покрай него, които очакваха да зърнат подобие на могилка, която да нарекат гроб често го пропускаха. Ха да видят сега нещо, ха после и в повечето случай мимоходом отбелязваха:
- Не го видяхме. Сигурно е останал назад.
Всичко бе изличено и никаква следа по пътя от гроб, белег или каквото и да е за него вече нямаше. Но хората бяха свикнали да минават покрай това място, което никъде вече нямаше белег за гроб, но и без него те пак се опитваха да го посочат. Времето минаваше, гроб нямаше, но в съзнанието на хората той остана и всеки имаше своя представа къде е.
Използваха го като ориентир за събития и случки.
- Колата на Иван се счупила, малко преди да стигне Цигански гроб.
По тези приказки хората знаеха, къде се е счупила колата на Иван. Бедата се е случила не много далече щом не са стигнали до този гроб. По този ориентир са ориентираха и къде са паднали сърповете на Колчови, защото са се върнали чак до Цигански гроб. Така са загубили много време, докато ги намерят.
- Сотир-ловецът видял над Цигански гроб да се спускат вълци. Следите им се кръстосвали там и преминавали близо до него, после тръгвали нагоре. С това обяснение хората имаха представа къде са се появили вълците и къде се кръстосвали следите им, които от там тръгвали нанякъде. Гробът не личеше, но безпогрешно ориентираше хората за ставащото около него.
- Връвката на торбата с кутела и ручока на Стоян се скъсала и той не разбрал къде е паднала, та се върнал чак от Цигански гроб назад да я търси.
След такова обяснение никой не питаше повече нищо, всеки знаеше и имаше своя ясна представа къде е станало всичко и как, за да намери падналата торба с ручока Стоян върнал от толкова далече - чак от Цигански гроб. Друг път селяните си спомняха:
- Когато рукнал дъждът, мелничарят бил минал вече Цигански гроб, Валяло силно, като из ведро. Нямал с какво да покрие чувалите и брашното се намокрило. Съсипала се стоката му.
Щом дъждът е плиснал още при Цигански гроб, на мелничаря му е трябвало да върви много време, докато се прибере. Така всеки беше наясно къде е завалял големият дъжд и колко много е мокрил непокритото брашно.
Местността имаше вече свой знаменит ориентир.
В съзнанието на хората местото наречено Цигански гроб, остана. В ежедневието си те често го споменаваха. Служеше им като невидим стълб, покрай който минаваха, жалон, покрай който протичваше животът им. Случваше се през вечерите все някой да раздипляха свои приказки и преживелици, свързани с този гроб.
Името на човека, погребан край пътя и лошотиите му остана в забрава. Обгърнаха ги в мълчание. Не искаха да се връщат на неволните му пакости, на многото му грехове и възкресяват злините, които им бе причинил. Те не говореха вече за тях. Забравиха ги. Циганинът, който през целия си живот не беше извършил нищо добро и полезно, нищо достойно за уважение - такова, с което да го запомнят с добро, сега след смъртта му им стана полезен.
Така се случва понякога, това което на човек не му го дава животът, му го дава смъртта.
Минаха години.
Новите поколения вече нямат спомен за злополучното погребение на това място. В паметта им окончателно е изличено трагичното събитие и всичко с него. От могилката край пътя отдавна няма нищо. Гроб няма. Няма нищо, което да им напомня за него. Но и стари, и млади и до днес го споменават. Правят го съвсем несъзнателно. Сега, когато тези две думи - цигански гроб, влизат по някакъв повод в разговорите им, намесват се във всекидневието им, винаги се употребяват не като за човек, а като наименование на местност между две съседни села.
На запад от село Горно Брястово Хасковско, на равно и голо място, през което минава коларски път и до ден днешен, се нарича Цигански гроб. Никой от местните хора няма спомен и не може да обясни защо това място е назовано така.
