МЪГЛИВО ВРЕМЕ
В мъгливата есенна вечер попрегърбеният Гроздан - снажен мъж около седемдесетте с олисяла по темето сребриста глава, и белокосата му пъстроока съпруга Златица току-що бяха започнали да вечерят в кухнята. През отворената врата откъм другата стая се чуваше малкият им телевизор, но те хич не го слушаха. Държаха го включен, само за да не е глуха и пуста селската им къща. Бяха в добро настроение. Сутринта получиха своите мизерни пенсии. От тях заделяха по малко пари, за да лекуват очите си, които отдавна плачеха за скъпи хирургически операции.
Домашният телефон ги сепна насред първите им хапки.
- Красито! - скокна Златица, намествайки големите си очила, и се засили с куцукане към другата стая. Гроздан продължи да дъвче бавно, но все надаваше ухо към приказките на съпругата си, свъсил рунтави вежди над своите тежки очила с кръгли като лупи стъкла.
- Пак е останала без работа - едва не проплака извисоко Златица. - Съкратили я преди три месеца!..
Гроздан преглътна бързешката залъка си. Отиде мълчешком при Златица. Тя продължаваше да слуша оплакванията на Красимира, която живееше в София. От време на време продумваше с хълцане: „Ами сега?” и пак се вглъбяваше към отсрещния глас.
Дъщеря им Красимира бе завършила образованието си с отличие, но щом започна работа, нейното старание се оказа ненужна добродетел. Не й провървя и в брака. Мъжът й се увлече по хазарта и тя го напусна. Така си остана без деца. Пък годините й напредваха. Това най-много тревожеше нейните родители…
Златица остави телефонната слушалка. Погледна смутено мъжа си и каза угрижено:
- Горкото дете! Сега дано не вземе да хукне към чужбина и тя като кака си. Аз ще й дам и пенсията, и парите си за лявото око…
- И аз ще прежаля моето дясно око, ама това не прави хава. Тези пари няма да й стигнат за много време - изрече строго Гроздан, сякаш се ядосваше на себе си за нещо крехко, което е счупил по невнимание.
Златица свали своите очила. Разтърка с ръце очите си, сякаш ги разбуждаше от страшен сън. Каза като в просъница:
- Аз ще й подаря и двете си очи. Ние с тебе все някак ще я караме двамата и с едно око. Повече ни трябва твоето око. Иначе, през зимата кой ще ни цепи дърва за печката?..
Златица понамести очилата си върху своето остро носле, за да вижда по-ясно мъжа си. Той досега й се губеше в мъгла. Видя го, че я гледа слисано. А Гроздан я потупа по рамото и нищо не продума.
Тя побърза да заглуши мъката на неговото мълчание:
- Ако, не дай си Боже, утре падне някой от нас на легло, нали Красимира ще ни гледа с четири очи.
- Тъй е! - промълви Гроздан и неволно погледна към вратата за кухнята. На масата беше останала недопита чашата му с бира.
- Да отидем да похапнем още нещо… - смънка виновно Златица.
- Хапнахме и пийнахме вече. Заситихме се предоволно! - отсече дрезгаво Гроздан, сякаш в гърлото му беше заседнала несдъвкана хапка.
Смълчаха се. Една мъглява радост изпълваше погледа им. Заседяха се пред стария телевизор. Гледаха го като шарен празен кашон за изхвърляне.
Заспаха чак след полунощ…
Сутринта, тъкмо когато закусваха, звънна телефонът. Златица се втурна към него. Гроздан я догони с любопитство. Търсеше ги дъщеря им Красимира. И двамата чуваха нейния креслив глас. Тя се надвикваше с някаква голяма гълчава:
- Мамо, обаждам ви се от летището. След час излитам за Франкфурт…
Слушалката се изхлузи из ръката на Златица. Гроздан простена от изненада. Красимира сякаш го цапардоса с юмрук право в лицето. Очилата му паднаха на пода и се счупиха. Той промърмори слепешком с отчаян глас:
- Ние тук очите си й харизваме едно по едно, пък тя: „Излитам за Франкфурт…” Да върви! Щом не я спират очите ни, душите ни ще я догонят…
Срина се на пода с подкосени крака.
Златица онемя…
