Думи за книгата „Душата - горе!” на Мина Карагьозова
Национален литературен салон „Старинният файтон”
Хасково, 17 септември 2020 г.

Елена Алекова

Докато още навлизаш в предверията на лирическото пространство, което Мина Карагьозова е изтръгнала от хаоса на житието-битието днес, за да го превърне в свой пристан и свое убежище, докато още вдъхваш началните струйки озон на нейната поезия, ти става ясно, че си имаш работа с човек сложен, открит, в определен смисъл безкомпромисен и строг, но разбиращ, всепрощаващ, добър. Едновременно - раним. Много раним. Тази ранимост, струва ми се, придава на словото й, на мислите й, дори на внушенията й някаква острота, усещане за свръхнапрежение, за пределност. Сякаш след миг нещо ще се скъса. Но… не се къса. Сякаш след миг ще прекрачиш в бездна(та). Но… не прекрачваш. И малко те е страх. Но… в лирическото пространство на Мина Карагьозова е уютно, просторно, ясно, високо. И ако нанякъде - в нещо по-голямо от теб, по-скоро необозримо, безкрайно - все пак прекрачваш, то е в Светлината… „Високо, там горе, в чистите, недостъпните планини, / където внезапно се срещаш с душата си…” („Най-високата точка”).

* * *

В лириката на Мина Карагьозова има болка, страдание, по-болезнени, отколкото можем обикновено да издържим. Но нали поезията се ражда там, където най-много боли. Поезията е скок в болката. Преминаване през болката. А не малодушно бягство от болката. Не заобикаляне на болката - по обходни пътечки с примамливи изкушения, с насилени красивости и метафорична прах. И когато болката стане непоносима, когато изглежда, че безвъзвратно е придошла и те е препълнила от край до край и свръх това - внезапно, неочаквано, изведнъж някак - се случва освобождението. Болката си е отишла. Останала е Светлината…

Аз избрах своя връх, свободата да тръгна към него,
свободата от земните страсти, животи и смърт.
И стремително, леко, плавно, красиво и нежно
мойте струни над бездната, въпреки всичко, звънят!

„Пътят”

В лириката на Мина Карагьозова има Път и има Пътуване. През учението за Живата Етика на Елена и Николай Рьорих, прораснало от мъдрословията на Учителя Мория. През философията на Фаду („клонка” на градската инструментална и вокална португалска музика, заредена с туптежите на пронизващата самотност, непреодолима тъга, безнадеждна любов и копнеж по непостижимото). През ада на Пейо К. Яворов. През страданието, пречистването, изкуплението и надеждата за спасение на християнството. И най-сетне - през криволиците на живота и бездните на съществуването.

* * *

Естествено, и Живата Етика, и Фаду, и Пейо-Яворовата поезия, и християнските мотиви и реминисценции, и всички останали алюзии и позовавания на митологични образи и събития, на световни и наши литературни образци, на класически и съвременни поети в „Душата - горе!” са пречупени през своеобразната, единствена, неповторима емоционална и мисловна призма на Мина Карагьозова. Цялата тази феерия от асоциации се ражда от досега на една търсеща душа с инвенциите на световната душа (ако можем събирателно да определим така най-високите творчески постижения на човека и човечеството). Мина Карагьозова не просто се позовава на чужда мисъл, стих, живот, съдба, а проломява чуждото през собственото си непосредствено делнично житуване-битуване. Да си представим за миг например величествените пейзажи на Николай Рьорих, със синьозелените в ниското планини и златните им върхове, със самотниците аскети, пустинножители и странници сред тях, и да се върнем на програмното стихотворение на Мина Карагьозова „Пътят”, с нейния отказ от суетата на света, с отпадането на случайните съпътници и възторжени приятели по пътя, с уморените нозе и изранената душа, самотна, решителна, упорита, хилядолетна - „в разредения въздух над бездните”, където „сияе неистово светъл върхът”… и ще се убедим в това.

Освен че е запленена от изпълненията на „кралицата на Фаду” португалката Амалия Родригеш и аржентинката Лолита Торес, поетесата и е живяла с Фаду от времето, когато се помни върху раменете на баща си, и до ден-днешен носи в сърцето си песента за божествения град на детството Коимбра, изпълнявана от татко й на китарата. През трептежите на възспоменанието тази песен пълни и сега очите й със сълзи, а сърцето - с благодарност:

Благодаря на Живота -
с красиви спомени ме дари,
с музика, песни,
с хора, танцуващи
на площада…

И дори това да остане
и повече да няма дори,
СТИГА МИ ТАЗИ НАГРАДА…

„Подарък”

А когато в стихотворението „И моята душа е ад, Поете…”, към което за мото е избрала Пейо-Яворовия стих „Душата ми е в ада и сама е ад…”, Мина Карагьозова простенва: „В създаването и след гибелта на световете / и аз съм ад, и в ада съм, Поете!”, то не е толкова съпричастие, съпреживяване, съчувствие, макар че е и това. То е личен опит, паралелно изживяване - пред стъклени врати, пред рухнали храмове, сред умиращи блянове и вечни ледове, „в създаването и след гибелта на световете”… То е и отглас, екот от завършека на друго нейно стихотворение, което, без каквото и да е позоваване, напомня на Пейо-Яворовата „Нощ”, щрихирайки темата за мъчителното несъответствие, разминаване на дневния и нощния човек в човека, не съвсем разработена в поезията ни след Яворов. Мина Карагьозова се е докоснала до нея в стихотворението „През нощите”. Ето и неговия завършек:

Но утрото причаква ме от своята засада
и сипе светлина в свирепо разточителство -
и аз поемам кротко пак към ада,
като към постоянно местожителство.

Християнската етика и светоусещане са също не просто вплетени в лириката на Мина Карагьозова на ниво образ, мотив, съждение или развитие на тема, а очертават границите на всекидневното й поведение, ръководят всяка нейна постъпка. Във всичко наоколо дори тя вижда отражение на Бога в живота. И наистина - поиска ли, човек може да открие божествените отражения в света навсякъде, стига да има очи, които не само гледат, но и  в и ж д а т,  уши, които не само слушат, но и  ч у в а т.  Мина Карагьозова и  в и ж д а,  и  ч у в а.  Затова дори през една най-обикновена картина като „Баща ми храни гълъбите в парка. / Кръжи над него белоснежно ято…” („Благовещение”) тя провижда Благовещение…

* * *

Мина Карагьозова притежава тънка, изключително прецизна чувствителност за злото и греха в света, за болката, причинена от нея на другите и от другите - на нея. Но още по е чувствителна за грядущето възмездие, подсилено от нежеланието за покаяние у грешния, от неблагодарността човешка, от мрака в човешкото сърце. Как безстрашно се себеразголва тя пред читателя, като че на изповед, с онази силна, отчаяна страстност, присъща на чистите сърца:

Докато миех ръкавиците,
с които почистих гроба на татко,
от тръни и треви,
за да ги използвам отново…

Докато слушах любимата му
акустична китара на Франсис Гойя,
внезапно си спомних за орехчето,
поникнало само от семенце,
което безжалостно изскубнах.

Подразни ме мълчаливото му напомняне,
че Животът е вечен…
Но не и животът на татко,
не и неговият…

„Вечност”

И почти едновременно с това - разкаянието…

А сега съжалявам за храброто орехче,
което убих само защото живееше,
а татко - не. И плача,
и плача, и плача…

„Вечност”

И после идва Светлината… Отново Светлината…. Светлината в човека, която в никакъв случай не бива да бъде тъмнина, защото, както е казано: „ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?” (Мат. 6:23). Светлината в човека, която трябва да си остане светлина, като не просто не става тъмнина, но и, ако е възможно, да надделее тъмнината. Вероятно именно тогава, когато светлината преобрази в нас тъмнината в светлина бихме могли с основание да кажем, че си е струвало да живеем, че си е струвало да  б ъ д е м  в изумителните кръговрати на съществуването, колкото и да ни е боляло, колкото и тежко да ни е било. Може в това да е висшето предназначение на човека на земята - да преобрази тъмнината, що е в него, в светлина. Знае ли някой…

Един от „инструментите” за преобразяването на тъмнината в светлина е молитвата. Чрез молитвата човек прегъва гръбнака на горделивостта си и стига до благодаващото смирение. Чрез молитвата човек шлайфа душата си, отчегъртва от нея наносите на делника, изглажда грапавините, прилепили се от вътрешната негова нечистота.

Вероятно затова в „Душата - горе!” има много молитви. Те пречупват видимата светлина в най-причудливи нюанси, но и отприщват - през внезапни пролуки - светлината невидима. И тя струи над живота, струи и преобразява тъмнината в светлина… Молитви на благодарност, молитви на прошение, молитви на покаяние, молитви на изповядване, молитви на съзерцание, молитви на умиление, молитви на превъзмогване и възземане… „Благодаря ти, Господи…” (едноименно), „За отсрочка те молихме, Господи…” („Отсрочка”), „Болни сме, Господи…” („Цената”), „Затова ти се моля, Господи / (и сега е навярно моментът), / помогни ми да разбера коя съм / и хората да ме приемат…” („Лято”), „О, Боже, нека станат мойте писмена / и стиховете ми на хляб и вино!” („Хляб и вино”), „Прости ни, Боже, / за всичките високопарни думи, / изречени безсмислено на вятъра…” („Назидателно”), „Помогни ми да бъда добра? / О, Господи! / Така ми е трудно да бъда… / Добра!” („Молитва”), „Господи, всичко е свършено!” („Реквием”) и така нататък.

* * *

Не, не мислете, че не забелязвам другото в лириката на Мина Карагьозова. Злобата на деня, проектирана в стиховете й вещо и с изящно чувство за мяра. Ужаса на всекидневното животуване. Удивителните стихове за баща й и майка й, за рода, за родното Хасково „с прелелия в слънце и парещ от болка площад” („Хасковска импресия - ІІ”), за родината, за света - обнаглял и безпомощен пред собствената си наглост, обезумял от алчност, сляп за доброто, глух за страдащите и нещастните. Или удивителните й стихове за любовта:

Като лазерен лъч
мисълта ми разрязва пространството,
за да стигне до тебе…
Толкова те обичам.

Като тиха вода,
озарена от слънчеви зайчета,
се плиска край теб любовта ми…
Толкова те обичам.

Като течен кристал,
като светла, пронизващо светла
материя те обгръщам…
Толкова те обичам.

„Заклинание”

И стиховете за раздялата, които някак си са пак стихове за любовта…

След толкова много раздели и болка,
в живота ми вплитани,
сега мога тихо, спокойно
пред всички да кажа:
„За теб мога всичко,
дори и от тебе да се откажа!”.

„За тебе”

Но за другото нека говорят другите. Аз искам да говоря за това, за което говоря. За Светлината в човека и нейните отражения в изстраданата, някак прозирна лирика на Мина Карагьозова.

В този аспект… Има едни загадъчни, мистериозни, зашеметяващи стихове, които надграждат представите ни за духа, за света отвъд света, за тайнствените повеи от бездната: „Коне и дух”, „Реквием за дървото”, „Танц”, „Белота”, „Оптимистично”, „Ателие”, Пътят”, „Най-високата точка” и други някои още, но тях ще ги оставя без тълкуване, защото то надхвърля рамката на това представяне. Тълкуването им изисква самота и тишина, стихнало сърце, стихнало съзнание и се опира повече на интуитивното познание, отколкото на разумното, защото гони, иска да долови онова - отвъд думите, отвъд мислите, отвъд предчувствията „там горе, далече в необятните висини…” („Най-високата точка”), което всъщност е част от живота и част от човека, но част непознаваема, по-голяма от живота и човека, колкото и абсурдно да звучи твърдението част от нещо да бъде по-голямо от самото нещо. Който разбира - ще разбере.

* * *

Ще обърна внимание още само на един изключително важен елемент в лириката на Мина Карагьозова. Той отчетливо се проявява във връзката между тукашното и отвъдното, между онова до смъртта и онова след нея, между (битието в света (световете) и битието отвъд света (световете). В „Зимна жътва” съвсем ясното, почти зримо усещане за живота в смъртта и смъртта в живота нахлува през скръбта по приятелите, отпътували към „небесните бойни полета”. Но откъде идва това усещане за почти зримост на незримото при Мина Карагьозова? Не личната призма в случая е определяща. Тя е само емоционален подтик за грабване на перото. Свързващото звено между отсамното и оттамното всъщност е някакъв детайл. Да, най-обикновен, абсолютно реален, конкретен, истински (а не измислен) детайл. В „Зимна жътва” например:

Тежка жътва е -
мъдрост ли, кръв ли посяхме
в безпощадната битка на
светлината и мрака?!

Разговарят спокойно и мъдро
с отвъдния свят -
заснежените,
тихи и вечни дървета
във парка.

Тук необозримото става видимо през заснежените дървета в парка. В „Благовещение” земното и небесното, т.е. надеждата на човека за белота и „посланията на вселената”, всекидневният ад и смътното напомняне за рая се срещат в белоснежното ято, кръжащо над бащата, който „храни гълъбите в парка”. Забележете: заснежени, белоснежно… ще рече: сняг, студ - тук някъде между студа в парка и  с т у д а  на отвъдното е преходът от тук на там. И белота, светлина…

Но Мина Карагьозова не спира, търси, крачи, преодолява още и още. Устремена към „най-високата точка”, към която духът й, „от метеоритни дъждове пречистен”, я зове, тя скътва в паметта си „езерата, цветята, потоците, даже вятъра”, „скалите слънчеви, белите облаци”, самата тя става „камък, скала и цвете / порив на вятър” (колко само детайли!). Сама преобразена, тя преобразява и всичките тези неща и от реални, конкретни, зрими ги превръща в ефир, в Светлина. Във вечност…

Там горе, далече в необятните висини,
където Бог те прегръща,
където си вечна цялост, мисъл, хармония,
изстрадана болка и същност…

„Най-високата точка”

Това е голямо майсторство - да придадеш образ на незримото, без то да има образ, а само усещане за образ, през абсолютно реален, конкретен житейски детайл (някакви дървета, някакво ято гълъби и т.н.), същевременно - от досега с незримото - този детайл някак да се разматериализира, развеществи в образ без образ и да придобие ново, да го наречем, небесно предназначение и съществуване.

Мина Карагьозова владее това майсторство, това изкуство. Да я поздравим и да й благодарим, че го споделя с нас.

5-15 септември 2020 г.