БЕЛИТЕ БРЕЗИ
Малък разказ за любовта
Към един и половина следобед е. Напускаме с Мариела - хубава, висока и стройна като бяла бреза, с походка на газела жена - шосето и започваме да катерим нагоре по склоновете на бърдата, които от юг заграждат като крепостни кули котловината.
Вървим дълго. Изкатерехме ли темето на някой връх, погледът ни потъваше в открилите се далнини, а планинските лабиринти изникваха все нови и нови - истински океан от развълнувана зеленина, покрила рътове и долове, в които тънеше златото на настъпващата есенна привечер.
Но и в тънката здрачина небето оставаше чисто и в прозрачния въздух ясно се открояваха покривите на околните села, на всяка сая и горска хижа.
От векове хората живеят в тия обиталища, накацали по стръмнините, насядали по билата, сгушили се на завет в диплите на планината…
Бяхме седнали да починем с Мариела на един повален бор. Паяжината на здрача оплиташе високите сенки на дърветата, някъде отдолу се чуха копита и конско цвилене…
Звуците едва достигаха до нас, но изведнъж в съзнанието ми пламна друга една картина - с един кон и с един суров ездач на него… Ето, камата блясва и пронизва гръдта на влюбената Белла - тъжна, но щастлива смърт, защото момичето умира преди да е умряла любовта на обичания от нея човек.
И политат с отдалечаващо се ехо копитата на Казбичевия кон, а на Печорин му е скучно: „Любовта на дивачката по нищо не се различава от любовта на княгинята…” Ала листата на бялата бреза зашумяват и шепнат: ако не си видял любимата си, не си я намерил, защо не я търсиш? Ако си се събрал с нея, защото не изригваш от щастие? Защо не скачаш в огъня, за да станеш огън, който да превърне страданието в съвършенство, а търпението - в изящество?!
Тръгваме и ние с Мариела подир отлитащото ехо на вечерта. Смрачава се…; излизаме на асфалтовия път между гъстите стволове на брезите.
Някъде долу в тъмните долове на мрака се чува речната вода, която ни се струва, че това е гласът на живота и любовта, гласът на целия минал, настояще и бъден живот като едно цяло и зовът на пътя едновременно…
И ето, че пред нас изниква дълга бяла постройка; прозорците й светят като гнезда на светлината, като искрата на любовта, незагасваща в душите на хората.
Човекът прилича на птиците по това, че някъде в тоя огромен, зелен и развълнуван от самотата си свят, винаги го очаква едно топло и светло гнездо, където да подслони крила и да сънува как препускат конете на вечната, на безсмъртната и често непосилна за крехките ни сърца любов!
