ВНУЦИ
Стои дъб, вековен самотник,
край белия път на завоя -
рои се пред погледа мътен
на дните му пчелния рояк.
То беше на седми септември,
четирсет четвърта година -
той чува - земята трепери,
през въздуха вихър премина.
Табуни коне полетяха,
развели опашки и гриви,
изтръпнали, хората спряха
в полуразораните ниви.
И вижда дъба - отдалече
войска непозната пристига
и прах като облак повлече
моторната бърза верига.
Извитият път се изгуби
и пак се показа отсреща.
Народът се взира и чуди,
но в същия миг се досеща.
„Руснаците идат!” - извика
един и се спусна стремглаво.
Захвърлиха всички мотики,
оставиха плуг и орало.
А вече оттам изпълзяха
моторни коли изпрашени -
той вижда: познати му бяха
лицата, очите засмени.
Познат е и говора също:
„Добре дошли!” - „Здравствуй, мамаша!”
И всекиго всеки прегръща,
а чуждата реч е и наша!
„За вашу свободу, Галина!” -
войник с петолъчка извика.
„Аз Радка съм, не съм Галина!”
„Ну, все равно” - рече войника.
Събира се цялото село.
„Спасители!” - вика народа,
а те, с петолъчки на чело,
отвръщат „За вашу свободу!”
„За вашу свободу!” - И спомен
неясен столетника гали,
тез думи е чувал и помни -
но кой бе ги казал, кога ли…?
Напряга той своята памет
и вижда: през турското време
войници дойдоха със знаме
и конник със сребърно стреме.
Той сребърна сабя издигна,
„За вашу свободу!” - изрече
и тръгна пак дълга верига
по пътя далече… далече…
Разбира дъба, че пред него
са внуците, новото племе.
„За вашу свободу, - прошепна, -
„За новото, вашето време!”
