Лалка Павлова

(фрагмент от монография върху романа на Вера Мутафчиева)

Романът „Случаят Джем” е политически роман. И то не за това, че авторката му Вера Мутафчиева в един  момент от живота си е решила по свой си начин да участва в политиката, а защото е замислен и осъществен като такъв. И това ясно и категорично е заявено още в автопредговора му, който посочва на читателя политическата теза, която ще защитава неговото съдържание:

Нека приемен, че „Източният въпрос” започва не с напредването на Русия към топлите морета и с усилията на Запада да попречи на това напредване, а с усилията на същия Запад да задържи развитието на Европейския изток, изоставяйки го, дори подлагайки го на многовековни мъки. Никога повече - отколкото по времето на случая Джем - не е било така лесно постижимо освобождението на току-що заробените Балкани. Западът пропусна този случай не случайно. Някои считат - от лоша сметка. Не е вярно, сметката беше добра.

Цялата книга - и като избор на формата и композицията на сюжета, и като подбор на свидетелите, които участват във фикционалния Съд на Историята, и като съдържание на техните показания - има задачата да докаже тази теза и именно с нея Вера Мутафчиева свързва вербализирането на всички семантични пластове от наратива на своя необичаен роман.

Оригиналната му форма съчетава изразни средства на художествения, на публицистичния и дори на научния стил, което й позволява по неочаквано убедителен начин да поднесе и аргументира своите убеждения като историк, белетрист и гражданин по редица проблеми, които литературните критици предпочитат да заобикалят, плъзгайки се по повърхността на отношенията между Изтока и Запада или да отричат художествената стойност на романа с обвинения в схематичност и отсъствие на „българското” в него.

Всъщност и в това отношение Вера Мутафчиева е проявила своята находчивост, представяйки „българското” като част от многовековното съперничество и борба за сфери на влияние между католицизма и православието. Защото точно тази борба обрича православна България, Сърбия и Гърция на многовековно робство, което ги изолира от световните цивилизационни процеси. Борба, която не е приключила дори в нашето съвремие.

В наратива на романа самият „случай Джем” е вписан в основата на политическия триъгълник католицизъм - мохамеданство - православие. Най-горчиви са кръстопътищата на човешката душа и вяра. На тях обикновено влизат в сблъсък орли и гарвани.

А тяхното художествено отразяване е невъзможно без използване на идеологеми, които са политически оцветени. Затова никак не са изненадващи острите критически погледи върху съдържанието на този роман в съвременна „демократична” България.

Според Димитър Камбуров (доцент по теория на литературата в СУ „Свети Климент Охридски” и лектор в департамент Нова българистика на Нов български университет), книгата на Вера Мутафчиева е „потискащо ограничена”:

„В нея няма никакъв свят, няма материя, тленност; няма плътност нито за погледа, нито за сетивността, нито за преживяванията. Има схема с цел поука. Идеята е една все по-жалка и безсилна човешка единица да се покаже като средоточие на десетилетни политически и дипломатически борби между Изтока и Запада с цел да се създаде алегория за ужаса и цинизма на историята.” (Димитър Камбуров, „Не-некролог на Вера Мутафчиева”).

Точно обратното - има свят, но той е нравствено грозен и меркантилен и точно поради това - тленен. Или поне на Вера Мутафчиева й се иска да бъде тленен и точно поради това се опитва чрез романа си да ни отвори очите за неговата грозота, за „ужаса и цинизма на историята”.

В статията си „Случаят Джем и Родос” Георги Гроздев подхвърля идеята, че авторката би могла да вплете в сюжета и друга възможност - не Европа да помогне на християните от Югоизтока да отблъснат завоевателите друговерци, а народите на Балканите „да се обединят и освободят”, без да си дава сметка, че точно тези народи са подложени на масова сеч и унищожение от поробителя.

Разбира се, като професионален писател той все пак признава, че в романа е „изобличена користта на Запада и много добре са обрисувани интересите на Изтока, всеобщата корупция”, че е „подчертана хитростта на Османската империя и разпалването на вътрешните раздори между Германия, Италия, Франция”, че „Джем е нещо като стръв, към която се стремят мнозина, за да спечелят големия откуп на Баязид II, половингодишния приход на империята”.

Като личности на новото демократично време, в което България е вече част от ЕС, и на Димитър Камбуров, и на Георги Гроздев, пък и още на мнозина други литературни критици, никак не им се нрави изобличителната сила на романа по отношение на политиката на Запада и Ватикана. И не им се иска да признаят, че Вера Мутафчиева има дързостта да извади на светло проблеми, които не се отнасят само за XV век, а продължават да хвърлят тъмната си сянка върху съвременните отношения между Изтока и Запада.

Семената на омразата, на противостоенето, на надменността на Запада спрямо страните от Изтока продължават да растат и да тровят душите на техните представители със своите уродливи плодове в поредицата от нови сблъсъци на интереси, които се израждат в унищожителни войни. Историкът Вера Мутафчиева е имала пророческата дарба да ги усети и да ни предупреди за последиците от „ужаса и цинизма на историята”.

Без да навлизам в подробности, достатъчно е да акцентувам само някои от тях - войните, които се водят в Сирия и Ирак с участието на съюзниците на Вашингтон от Залива - Саудитска Арабия и Катар; борбата за независимост на кюрдите, както и ударите на Турция срещу кюрдските бойци вместо срещу „Ислямска държава”; конфликтът между Израел и Палестина; намесата на ЕС и НАТО в отношенията между тези държави; борбата на страните от Залива срещу Иран; все по изострящите се отношения между Европа и Русия, САЩ и Русия; събитията в Украйна; търговските войни между САЩ и Китай…

Напрежението между държавите в световен мащаб отново търси „географията на Балканите” (автопредговор на романа), за да ги превърне в удобен стратегически, логистичен, тренировъчен и резервен център този път на САЩ, Европа и съюзниците им.

Именно поради това не мога да се съглася с позицията на Албена Хранова за романа „Случаят Джем”: „Съдът в романа няма едничък институционален контур, няма лице, не е ясна неговата социалност и представителност (историята, историците, нашите съвременници, редовите читатели?), а и не издава никаква присъда, та била тя само условна или задочна… Ако това е съд на историята, то в него историята мълчи и слуша.” (Албена Хранова, „Историография и литература”, том I). Вера Мутафчиева е предупредила читателите още в автопредговора си, че „в историята няма съчувствие”, че в нея „не са уместни сантиментални съображения”.

Затова ерудираният читател ще се стреми „да чете и между редовете”, да търси и осмисля имплицитно вписаните философски, конкретно-исторически и политически обобщения, на него няма да му бъде необходим „институционален контур” на Съда на Историята, защото самият той е превърнат в част от него.

Мисля, че всеки предубеден или непредубеден читател, в зависимост от позицията, която е заел в собствения си институционален съд на съвестта, може да издаде личната си присъда - както всъщност го правят и Димитър Камбуров, и Георги Гроздев, и Албена Хранова, и Тончо Жечев, и редица други литературни критици, между които съм и аз с тази си монография.

Повествованието в романа „Случаят Джем”, замислено и осъществено като Съд на Историята, има изключително широк художествен хронотоп, то свободно преминава границите на историческите епохи и пренася през времето онези проблеми, които са възникнали и са останали неразрешени и до днес.

Той звучи съвременно, сваля фалшивите маски на наложени в съзнанието ни стереотипи както в морален, така и в идеологически аспект. Чрез показанията на различните свидетели пред Съда на Историята Вера Мутафчиева се стреми да възпроизведе сложните процеси и взаимоотношения в обществото от края на XV век, да извади на показ неговото битие и мироглед, да бъде обективна както за Ватикана, така и за европейските монарси от онази епоха, като открои сложните взаимоотношения между морал и бит, вяра и религиозни институции, Изток и Запад, родина и свят, християнство и ислям, без да тушира или разкрасява случилото се.

Като историк Вера Мутафчиева не само добре познава особеностите на отразеното време, но и вярва, че познанието за него може да помогне да бъдат преодолени или поправени, ако не всички, то поне някои от грешките на миналото. Факт е, че в съвременния свят все още не са си подали ръце за помирение и обединение в името на доброто католицизмът и православието, Изтокът и Западът, християнството и ислямът.

И Евдокия Борисова е доловила това „неудобство”, което романът на Вера Мутафчиева създава за властимащите, затова точно и вярно го е назовала: „Митът за Джем се оказва неудобен тогава, в далечните години от 60-те до към 80-те. Неудобен е и в контекста на българския тоталитаризъм, въпреки удобната теза за „лошия” Запад, превърнал в изкупителна жертва съдбата на християнските Балкани в името на собственото си спасение. Впрочем, този сюжет не е особено удобен и днес пред безпощадния поглед ту на заслепения великобългарски шовинизъм, ту спрямо глобалистичната концепция за политическа коректност.” (Евдокия Борисова, „Жените в българската литература и култура”). Истината винаги е неудобна!

Днес, в първата четвърт на XXI век, отново сме свидетели на сблъсък между християнството и исляма, между Изтока и Запада. Историята, както ни предупреждава Вера Мутафчиева, отново доказва своята „повтаряемост”, този път в обърнатия модел на взаимоотношенията. Някога султан Баязид II е плащал на Европа 45 хиляди златни венециански франка, за да държат Джем далеко от границите на Османската империя.

Сега ЕС, със споразумението си от 18 март 2016 г., се задължава да изплати на Република Турция 2 милиарда евро, за да задържи на своя територия емигрантите, напиращи от Изток към Западна Европа. Изминали са 667 години от онази паметна дата на май, 1453 година, когато султан Мехмед II Завоевателя влиза с коня си в свещения християнски храм „Света София” и я превръща в султанска джамия на Истанбул. Почти 5 века по-късно Мустафа Кемал Ататюрк я обявява за музей като знак за помирението между двете религии. Сега, в 2020 година, новият президент на република Турция - Реджеп Тайип Ердоган - превърна музейния храм „Света София” отново в действаща джамия… Ето я Истината за „повтаряемостта” на Историята!

И докато това е така, човечеството ще има полза и от препрочитането на романа „Случаят Джем”, и от Съда на Историята. Дори и невидим, този Съд на човешката съвест е бил необходим на нашите предци. Макар и несъзнателно, носим го и ние в своя интуитивен разум и вероятно той ще продължи да живее и в съзнанието на нашите потомци. Докога? Това ще покаже пак Историята.