МАКОВЕ
„Ша я фана Славея! Ооо, дааа! Ша я фана! Чичо Иван ша ми я даде, само да му кажа, че знам. Ей-хей, Славея, Славея…”
Върви Доко, а наоколо пчелите танцуват над цъфналите макове. Полето се е ширнало край него, червено като кръв, а по-надолу, в ниското, се е свило градчето и чака да мръкне. И Доко чака да мръкне, че да се прибере. Не му се слиза още в града.
Всички мислят, че е глупав, и му се подиграват, задето заеква. Казват му, че е пелтек, и си мислят, че нищо не разбира, но Доко познава градчето - всяка уличка и всяко скрито местенце, дето може да се скрие и да гледа.
Познава го като черното под ноктите си и също като него знае колко дълбоко и неизкоренимо се е впила мръсотията зад всичките излъскани до блясък прозорци.
Знае, че всяка сряда секретарката на кмета изчаква всички да излязат в обедна почивка, влиза в кабинета му и бавно превърта ключа. После коленичи пред шефа си, разкопчава панталона му, навежда глава и започва ритмично да се поклаща, а той тихичко скимти и коремът му се тресе от напрежение. И докато забелва очи нагоре и блажено свършва в устата й, жена му лежи в подземието на Общинска болница, омотана в маркучи като муха, и гледа как кръвта й бавно се процежда през изкуствения бъбрек.
Знае, че учителят по физическо от месец насам изчаква вечер жена си да заспи и после, тих като невестулка, се намъква в стаята на доведената си дъщеря.
Знае, че бай Милю държи в едно заключено чекмедже пет лъскави книжки с голи жени и късно вечер, когато изгони и последния пияница от кръчмата, влиза в малкото складче с някоя книжка и дълго сумти като нерез.
Знае, че магазинерката в кооперативния магазин краде пари от касата; че дядо Илия хич не е сакат и съвсем спокойно стъпва и на двата си крака, но продължава да си взема инвалидната пенсия всеки месец; че малкото цигане от съседното село, дето още го търси майка му и вие като кучка по стърнищата, не се е изгубило в гората…
Всичко знае Доко. А хората нека му се смеят и да не го обичат. И Доко не ги обича. Ако подозираха само колко много неща знае… Дали се сещат, когато се опитват да проникнат зад ниското чело на градския идиот, набраздено от тънката мрежа на мръсните им тайни?
Ах, само да можеха да погледнат в тия черни очи, биха се издавили вътре като мишки в кладенец. Кладенец, да! Също като оня, в който бащата на Славея хвърли онова циганче. Той още вярва, че никой не го видя тогава.
Но Доко знае и ако поиска, ще му каже. И тогава чичо Иван ще спре да го псува на майка и сам ще му предложи Славея. Но Доко не иска така. Славея е добра, не бива да се цапа в такава мръсотия. Само тя го обича и не го пъди. Ехей, Славея… Колко са сини очите й! И как се усмихва, когато му дава шоколада, специално за него купен от София…
- Вземи го, Доко! - казва тя. - Вземи де, аз за теб го нося. Хайде, отхапи си!
- Н-н-не ща! - дърпа се Доко. - П-първо т-т-ти.
И Славея си отхапва, а синьото в очите й става още по-синьо. Също като небе…
Тия шоколади той никога не яде. Събира ги в една кутия, скрита в малката стаичка на тавана, дето спи. Всяка вечер, преди да легне в умирисаното на пот и урина легло, изважда лъскавите шоколади, нарежда ги един до друг и дълго им се радва с алчни очи.
И нито един евреин не е треперил тъй над златото си, както Доко трепери над своите шоколади. Защото те са му едничката радост през дългата зима, когато Славея я няма в градчето.
Но сега е лято и Доко е щастлив. Край него маковете лениво поклащат натежали от обедната жега глави, а щурците не спират да каканижат.
А отдолу, през червеното море, идва Славея. Бялата й рокля сякаш плува към него. Леко, крачка по крачка, тя се приближава, а синьото в очите й нежно го обгръща.
„Ша я фана! Ей тука ша я фана”, мисли си Доко. И докато бавно посяга към най-хубавото нещо в живота си, в главата му зреят пожари. А Славея се смее…
- Нямам шоколад - казва тя и вдига ръце, но Доко не иска шоколад. Ръцете му треперят, докато уплашено пътуват към тялото й. Но Славея се дърпа. Защо се дърпа, нали уж го обичаше?
- Махни си ръцете! Остави ме! - хрипти момичето и тоя чужд, стържещ глас го влудява. Той не иска да я пусне. Не иска тя да се връща в онова мръсно градче, при баща си, който уби малкото циганче за шепа презрели череши, а после го хвърли в запустелия кладенец. Славея е добра, не е като другите.
И Доко я поваля на земята и уж милва лицето й, а пръстите му се впиват все по-дълбоко и по-дълбоко в нежната плът и мачкат, и натискат, и тъпчат… А над него червените глави на маковете облизват небето като пламъци…
Почти полунощ е. Цялото градче е настръхнало като кошер. Чичо Иван е вдигнал всички накрак. Няма я Славея, никой не я е виждал от обяд.
Хората обикалят из тъмните улички и търсят. А после някой се сеща за Доко. Доко е като невестулка - навсякъде се мушка. Дали пък той няма да знае къде е Славея?
Де е Доко? И него никой не е виждал скоро. Всички хукват към схлупената Докова къща, а тя ги посреща онемяла, с оцъклени прозорци и зяпнала врата.
Тиха е и малката таванска стаичка, дето на дебелата опушена греда тъжно се поклаща Доковото тънко тяло, а душата му тича, тича нагоре към морето с червените макове.
При Славея…
