Панко Анчев

1.

Историята е време, белязано с Божии и човешки знаци и творения. И може да бъде видяно, описано и осмислено единствено чрез тях. Те го материализират и конкретизират, разделят го на различни отрязъци, за да се откроят и придобият значение. И го превръщат в история. Защото историята е и човешко дело, което се изучава, анализира и осмисля, за да влезе в човешкия опит и познание. В различните времена тя протича по различни правила, самоизразява се с различен човешки език и се означава с конкретни дела. Така бива извеждана от абстракцията на безначалието и продължението си в бъдещето, за да бъде доближена в най-голяма степен до представите на отделния човек за времето. Става възможно по този начин да се осъзнае какво се съдържа в историята и че съдържанието и е действително нещо човешко, конкретно, реално.

Това важи и за историята на литературата. Тук много повече от обществената история се чувства потребност за конкретизация и материализиране на идеалното, което тя съдържа. Защото историята на литературата е подреждане на процеса, в който събитията и явленията са от особен характер. Те са от света на идеалното, невидимото, духовното, което въпреки това е  конкретно и човешко. Самите те са нематериални светове, родени от способността на човека да мисли, да се изразява словесно, да пресътворява, изразява, изобразява. Те са въплътени в произведения на литературата, в изразните средства, с които тя си служи, идеите, които изразява, образите, които създава - изобщо във всичко, което е литературата. Великите събития в нея са великите творби и писатели, открояващи се над останалите творби и автори.

Литературният процес съдържа в себе си политически идеологии, борби на естетики, дискусии, смяна на естетически тенденции, модели на изобразяване, противоречащи си едни на други естетически школи и направления, начини на художествено мислене и възприемане, пресътворяване и изразяване на живота и обществените идеи. Литературата е безброй пресътворени светове с художествени образи, диалози, думи, идеи, жанрове, изразни средства. Поради това в едно и също време съжителства разнообразия, индивидуалности, самобитни таланти, които сякаш не се подчиняват на обща тенденция и рязко се отклоняват от общия ход на процеса. В литературата винаги е било така. Истинските писатели и творци са индивидуалности, които никому не подражават и налагат своята творческа воля. Тази именно воля придава силата на литературата и я прави вечна.

Но има една друга сила, която успява да обедини индивидуалностите, да укроти поривите им да бъдат свободни и никому и на нищо да не си подчиняват, защото дарбите им са толкова силни, че не е необходимо да бъдат подхранвани и усилвани отвън. Тя идва от обществото и идеите, които то изразява. На нея никой не е в състояние да се противопоставя, пък и никой не го желае. Защото да изразяваш обществото, да свидетелстваш за процесите в него, като показваш и какъв е доминиращия в него тип личност, е възможно единствено за големия талант, за истинския писател. Само такъв писател остава в историята.

В обществото и литературата винаги протича някакво по-силно или по-слабо, по-бързо или по-бавно движение на явления, тенденции, проблеми, идеи. Това движение в крайна сметка изравнява идейно целия литературен процес в един определен времеви отрязък. В определен момент се появява ново писателско поколение, което въпреки разнородните таланти в него, успява да артикулира обществените идеи с един общ глас и този глас е чуван от изследователя, ако умее да чете вярно и адекватно литературата. Но той е доловим и разпознаваем и за всеки, който малко или много познава историята на литературата и я обича истински и с разбиране.

Литературата, както вече стана дума, свидетелства и изразява обществото като неразделна част от него, а не като страничен наблюдател. Тя е родена от него, съществува в негова полза, подхранвана е от обществения организъм и без него престава да съществува. Обществото - това е както нацията, така и други по-малки групи, трайно обединени от общи идеи, цели, задачи. Установена е, макар и все пак условна, цикличност в промените вътре в обществото, които са видими и достатъчно важни, за да ги определяме като съществени. Тази цикличност е обикновено на всеки десет - дванадесет години. В нея се извършва и смяната на поколенията.

2.

Всяко деление в историята, с каквато и точност да е установено, колкото и да е безспорно и аргументирано, е все пак условно и приблизително. Защото измеренията са условни. За тях няма точни мерки и критерии, а и е трудно, в много случаи невъзможно, да се открие самота начало на тенденцията, явлението, процеса. За съвременните е почти невъзможно и те виждат това начало, едва когато те са достатъчно силни и мощни. На историка му е по-лесно, но не чак толкова. Много дифузни и трудно уловими са сигналите, бележещи началото, за да кажем, че сме ги констатирали точно и безспорно. Важно е все пак да ги уловим дори и в тяхната условности и приблизителност и да успеем да ги идентифицираме, опишем и оценим. Затова именно се прави това разделение по десетилетия в рамките на века. То обаче не е  произволно, а основателно, защото, както вече стана дума, съществените изменения в обществените процеси се извършват на всеки 10-12 години. Дали те ще започна в края на едно и началото на следващото десетилетие, е въпрос само на уточняване и не е съществен, за да оспори това деление.

Десетилетието съответства на т. нар. „промишлен” или „делови” цикъл, обозначен за първи път от френския изследовател-икономист К. Жугляр в средата на ХIХ век (Вж. И. М. Савелиева. А. В. Полетаев. „История и време н търсене на изгубеното”, С. 2006, стр. 368). Затова е и удобен делителен и определящ знак в изучаването и проседяването на обществено-политическите, икономическите и литературните изменения.

Ще направя уточнението, че делението по толкова кратък цикъл е от модерната епоха. Колкото по-отдалечена от нас е епохата, толкова определяемите цикли са по-дълги. Тогава като че ли най-малкото деление е на век. Това е така, защото за тази история са много по-малко известните факти и явления. В новата и най-новата история те са далеч повече и науката има достатъчно аргументи да се вглежда в по-кратки периоди и цикли, да ги изучава по-задълбочено, внимателно и подробно.

Когато прилагаме принципа за десетилетието като периодичен знак и в историята на литературата, трябва да уточним какво означава той за нея и как трябва да се прилага. Ние говорим, примерно, за литературата на 20-те или 40-те години на ХХ век, но това означава не изобщо какво се е случило с нея тогава, какви книги са излезли, колко списания са се издавали и т. н., а кои големи и значими писатели са влезли и са се утвърдили в литературата. Т. е. десетилетието е доминирано от новото поколение поети, разказвачи, драматурзи, критици. Новото поколение е най-истинският изразител на обществените идеи. Новите идеи на обществото търсят изразител не сред всички творци, а в поколението, което идва. То се утвърждава с тези идеи, понеже те са негови и то най-добре ги разбира и осъзнава. Това поколение продължава процеса, но полага и ново начало, дава нов тон, нов език, ново поведение на съставящите го, нов начин на мислене. Старите са обременени със старото време и малцина са тези, които се приобщават органично с новите и говорят като тях, понеже очите и умовете им са се нагодили към новите явления. Десетилетието не изхвърля „старите”, а ги приобщава под знака на неговото поколение и придава на творческите им усилия и постижения нов дух и смисъл. Така се осъществява обновлението и приемствеността в литературния процес и се запазва непокътната неговата цялост - дори и тогава, когато новото поколение е твърде революционно и обявява, че то е единствената и истинска литература и заклеймява предходниците си като консерватори, традиционалисти, битови писатели и т. н. Но това също е част (и то много важна) от историята на литературния процес, защото показва как назряват и избухват понякога новите явления и тенденции, за да разрушат рязко традицията или поне да започнат процеса на обновление и насочване в друга посока, различна от обичайната. Не винаги това е трайна тенденция; много по-често е порив на младите, целящ да ги афишира и наложи бързо. Литературата сама преценява тяхната целесъобразност, необходимост и трайност. Затова не бива нито да се преувеличава, нито да се подценява подобно явление, защото показва преди всичко жизнеспособността на литературата и че в нея се е натрупала енергия, която трябва да се излее.

3.

Испанският мислител и писател Ортега-и-Гасет в книгата си „Темата на нашето време” (1923 г.) определя по следния начин понятието „поколение”: „Едно поколение не е шепа хора, нито пък проста маса, то е нещо като ново, цялостно социално тяло, със свое отбрано малцинство и свое мнозинство, изстреляно в полето на съществуването с определена житейска траектория. Поколението, динамичната договореност между маса и индивид, е най-важното понятие в историята и, така да се каже, пантите, върху които извършва своите движения”. (цитат по Ортега-и-Гасет. Съчинения, том 1 „Бунтът на масите и други студии от 1923 до 1944 г.”, С., 2016, с. 70)

Поколението събира в себе си и изразява общото, типологичното, най-важното, което съставящите го носят в себе си и показват в творбите си. Техният глас е симфония, т. е. съзвучие на разнообразието от индивидуални гласове. В него са главните проблеми, които обществото трябва да разреши в рамките десетилетието, за да бъде възможно да се подготви обновлението през следващото десетилетие. Обновлението се извършва, като се продължат традициите, развити и завещани от предходното поколение на предходното десетилетие. Всяко ново поколение произлиза от предходното, за да продължава започнатото от него. Това не е само природен, но преди всичко основен естетически закон. Виждаме проявлението му при смяната на всяко десетилетие и поколение. Дори и тогава, когато се е извършила смяната на типа общество в четиритактовия цикъл, за който говоря в моята книга „Философия на литературната история” (С., 2004). Тази смяна се е подготвяла продължително, а не е рязка. Затова и процесът е непрекъсваем.

Но има една важна особеност, на която не е обръщано внимание. И тя свидетелства за сложността на литературния процес. Всяко следващо поколение продължава предходното, защото произлиза от него. Ала то не е родено от него. Поколението на едно десетилетие ражда не поколението на непосредствено идващото след него десетилетие, а на по-следващото. Историята на българската литература на ХХ век доказва по безспорен начин това. Така например, поколението на нулевите години, т. е. от самото начало на века, зачева раждането на поколението на 20-те години, когато непосредствено след войните ще се проявят редица нови особености в литературния процес, защото обществото е навлязло в нова фаза от своето развитие и тя се проявява в завършен вид именно през 20-те години. Разрушената държава и покрусената нация усещат в себе си нова енергия, която търси къде и как да се прояви и да направи необходимите икономически и социални промени, за да заличи разрухата от войните. Литературата на поколението от 20-те години изразява едновременно тази покруса, но и желанието на нацията за съзидание. Обществото е пред избора по кой път да тръгне, за да постигне целта си. Този избор се извършва с политически средства, поради което е груб и с насилствен (преврат, бунтове, въстание). Но и в тези политически действия се проявява въпросната енергия. В крайна сметка държавата тръгва по „десния” път. Но още сега се усеща, че той не е окончателен, т. е. веднъж завинаги, защото светът не е приключил със своето самоопределение и геополитическата карта не е докрай разчертана. Зреят събития, процеси, идеи и идеологии, естетически доктрини. 30-те години ще бъдат едно междинно десетилетие, в което протичат важни процеси, но голямото обновление в литературата ще дойде през 40-те години.

През 40-те години ще се роди поколението, чието естетическо зачатие стана през 20-те години.

От своя страна именно поколението от 40-те години зачена и роди поколението от 60-те години. А то - поколението от 80-те години.

Но докато през първата половина на ХХ век литературата уверено и, бих казал, стремително се движи към постигането на епическото съзнание, то след 60-те години започва разпад на това съзнание и разлагане на литературата. За да се стигне в края на века до болестта на постмодернизма.

Подобна поредица са 10-те, 30-те, 50-те, 70-те и 90-те години на века, в които се проявява същото явление, както е през четните десетилетия. През десетилетие и поколение са родените явления, проблеми, изображения, с които литературата се характеризира.

Тази система на наследяване на родовите белези през поколение и десетилетие очевидно се дължи на необходимостта от пълно съзряване на качества и свойства, за да се предадат за продължаване. По примера на българската литература, вероятно заради нейното постоянно ускорено развитие, а и изобщо поради голямата динамика на процесите и явленията в българското общество през ХХ век срокът е едновременно дълъг (10 години), но също така и кратък, за да бъде възможно обществените явления и форми да придобият напълно закръглен и завършен вид. Българските условия са подчинени на общоевропейските и всичко зависи от това как протича историята в Европа. Нашият исторически процеси е устроен така, че възпроизводството на явления, тенденции, социални характеристики, процеси да протича по този именно начин.

4.

Когато говорим за литературно поколение в историческия процес, трябва да имаме предвид няколкото най-ярки и значими писатели, навлезли в литературата през съответното десетилетие. И дума не може да става за някакво количествено определение, по което да очертаем дали има поколение или не. Самото понятие е в някаква степен условно и се отнася както до много автори, така и до неколцина, но с ярки постижения, художествена сила и значение за литературното развитие. 30-те години на ХХ век илюстрират моята теза. Не са кой знае колко поетите, разказвачите, драматурзите и критиците, които отнасяме към това десетилетие. В сравнение с предходното и следходното поколение те се броят буквално на пръсти: Никола Вапцаров, Христо Радевски, Николай Хрелков (поети), Илия Волен, Георги Караславов, Емилиян Станев (прозаици), Рачо Стоянов (драматург). Но сега именно стават очевидни някои процеси в българското общество, които литературата изразява художествено. Най-напред това е краят на българското село. Или по-точно на идилията, която литературата досега е приписвала на селския живот и на отношенията между хората. Този процес показа най-напред Елин Пелин, но сега, в прозата на Георги Караславов и Илия Волен той стана напълно очевиден. Селото е излязло от своя предишен живот и се е обуржоазило; земята е един от начините за печалби; радостта от труда и любовта към земята вече са анахронизъм. А поезията окончателно е обърнала поглед към града и заплахите, тегнещи над човека заради отчуждението, обхванало градския живот.

Но най-важната роля историята на литературния процес възлага на поколението на 40-те години. То става активен участник в социално-политическите процеси на преобразования на държавата и обществото, но и носител на епическото съзнание, както и пряк родител на поколението на 60-те години, което ще завърши сложните и драматични обществено-политически и естетически процеси от първата половина на ХХ век и ще въплъти в себе си и в творчеството си удивително избухване на естетическа енергия в българската култура, родила толкова много и изключително значими художествени факти и явления.

20-т, 40-те и 60-те години са десетилетия на огромна и неудържима естетическа енергия, която е съзидателна, но и разрушителна; енергия, която предизвиква стълкновения, борби и революционни изменения.

Вижда се, че дълбоките промени се извършват на всяко десетилетие, а техни носители и олицетворители са поколенията, които тогава се утвърждават. Разбира се, в литературния процес участват всички писатели. Сред тях продължават да творят и големите имена, чието творчество може да претърпи силно влияние от новите тенденции в процеса, но е възможно и да останат незасегнати. Обикновено те остават в естетиката и проблематиката на своето десетилетие. Това е напълно нормално. Малцина се тези, които показват рефлексивност и реагират на всичко ново, дори и когато са най-зрялата си възраст. Запазвайки принадлежността си към естетиката на поколението и десетилетието си, те стават по-критични и непримирими към новите пороци, слабости и изкривявания на обществото.

Литературоведският анализ включва постигане на типологията на процеса, но и проявлението на индивидуалностите и своеобразията на творците. Своеобразието се проявява на фона на общото, на типологичното; типологията се извежда от общото в разнообразието. Умението да се придържа към подобно равновесие в изследванията си е едно от най-важните за един историк на литературния процес. То се постига трудно, защото българската историография на литературата не е изработила навици у изследователите си имат свои идеи за литературата и нейната история. Защото без такава идея е невъзможно да видиш процеса в неговата цялост, единност и вътрешно разнообразие.

По тази причина все още не е написана истинската история на българската литература!