Мина Карагьозова

***
Вече знам къде си, татко…
Ти си в китарите на “Буена Виста сошъл клъб”.
Ти си в мандолините и цитрите на сефарадските песни.
Ти си в песните на трубадурите от “Ангобой капела”,
ти си в баладите на минезингерите,
ти си в мандолинните италиански оркестри.
Ти си в облаците в краката ми,
когато съм в самолет или във висока планина.
Ти си в усмивката на моя син
и в неговите спомени.
Ти си в розите, посадени от теб.
Ти си в гълъбите, които хранеше в парка,
ти си в хилядите снимки, които си направил.
Ти си в старите градски песни.
Ти си в душата на единствения вече жив твой приятел.
Ти си в моите гени и в моята кръв.
Вече зная, какво е душата да е част от вселената.
Ние живеем във вселената на твоята душа.
Татко!

50 ОТТЕНЪЦИ БЯЛО

На Елка Няголова

Петдесет оттенъци бяло - това е твоят свят, Ели -
ослепително бяло сияние, бели ангелски ореоли…
Твойте любими хора не винаги са така смели,
не винаги играят героични житейски роли…

Не винаги могат да следват пътеките ти трънливи,
тях Бог не ги носи, както тебе, напред, по стръмното…
Не винаги изкатерват сипеите ронливи
по твойте брегове на съдбата, над ревящите бездни,
в тъмното…

Не им се сърди, не страдай - ти си тъй трудна за следване,
и са тъй бели, уморени, ранени крилете ти…
Те и сега вървят след тебе, по мъничко напредват.
И, навярно, и те ще достигнат поднебесния свят на поетите.

А ти все така ще ги водиш - чайка бяла, тревожна …
Все така устремена към красотата - напред и нагоре.
Все така ще сънуваш чертата на невъзможното,
все така ще поглъщаш болката, гнева, умората…

В белия влак на мечтата, в земните геймове победили,
избрали да бъдем на сушата, като мъдри и морни делфини,
ще забравим да дишаме даже, ще литнем с последни сили,
нейде отвъд хоризонта, към бялата
отвъдна
линия…