стихове 1968 - 1983

Марко Марков

***
Денем или нощем,
ненадейно,
като изстрел от засада
идва земетръсът.
Тъй и ти, любов.

Гъне се кълбото,
бръчки го прорязват,
огън ври и в него
чезнат
къщите и вещите.
И доказва огънят:
нищо няма смисъл,
само аз и ти,
само ние.
Тъй и ти, любов.

И когато стихне
огънят,
когато
пред руините сме спрели,
мислим си понякога:
Животът
е възможен само и единствено,
щом загубим всичко
и това открием.
Тъй и ти, любов.

ПОЕТ

Кога ще почне песента да меси хляб?
Тревожен си, но вярваш
и нататък
извива се пътеката ти, крачиш слаб
по нея и проклинаш, че си кратък.

А кацат щъркели в кръвта ти,
мълчешком
се взират в тържества и свещи.
Прогонваш ги, самият ти си дом,
бездомен дом, без хора и без вещи.

Звездите ли? Отдавна си при тях
и месиш ги с усилие и памет.
Когато най-накрая се превърнеш в прах,
за теб ще кажат:
- И звездите хранят!

КРЪЧМА

На Гарсия Лорка

Кой вика всички вечери,
всички вечери
вече отминали?
Ти ли, китаро,
стара китаро?
Птицо,
кацнала върху клоните
на спомените.
Твоите струни
не са ли нервите
на техните листи
потреперващи.
Вятър е виното.
Виновен е вятърът.
Отронени,
звуците лягат върху бръчките…
Всички са луди-млади,
луди-млади
по на двайсет години…
Викай, викай, китаро
от мъдрост
набръчкана!

ГАРСИЯ ЛОРКА МЕ СЪВЕТВА

Дните твои - бели или черни
нека бъдат до смъртта ти верни.

И когато дръзко ти поемеш
пътя, който те зове,
не забравяй за другари да си вземеш
подходящи врагове.

Нека бъдат до смъртта ти верни
дните твои - бели или черни.

И когато пътят те изпрати
някому да кажеш: „Лека нощ”,
ти вземи тирето между двете дати
подир името ми - то е нож.

АВТОПОРТРЕТ

Всъщност
важен е само фонът.

Започнал съм с него
и с него ще свърша.

Той
гъмжи от мъртви и от живи.

Червен е и черен -
другите цветове отсъстват.

Нанасям го
отвън навътре.

Едва ли обаче
ще стигна до края.

Каквото остане от него -
това ще съм аз.

Празен овал
с две сълзи вместо очи.

***
Има хора, които живеят,
без да живеят,
и умират,
без да умрат.

Но има и други,
които умират
всеки ден,
за да живеят вечно.

Първите
сътворяват света.
Вторите го променят.

***
Живях нелепо и научих
до тук една-едничка само,
но твърда истина. Помни:

това е тишината за щуреца,
което за светулката е мрака.

Сияйни, чисти и прекрасни,
дарени само да обичат,
изгряват, щом нощта придойде.

Ала решиш ли да отнемеш
от тях ти песента и светлината,
пред себе си ще видиш
насекоми.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Скърших клонка от едно дърво.
Беше жива клонката, трептеше
под кората свято тържество,
светлина от пъпките струеше.

Сложих я във вазата си. Тя,
сред предмети и във въздух морен,
някак странно бързо разцъфтя
без да знае, че си няма корен.

И си спомних твоята любов -
непокълнала и неживяна.
В климат непризнателен, суров
плод без цвят тя беше дала.

То бе лудо, свято тържество -
светлина от ласките струеше.

Скърших клонка от едно дърво.
Ябълка дървото май че беше.

***
Усещам: думите ми са сираци.
Защото
би трябвало да съм баща на този свят.

А теб, любов, все няма те и няма…

Защото
би трябвало сърцето ми по малко да умира,
когато думите от пръст и светлина създавам.

А ти зад някакви далечни хълми си, любов!

***
Още пише любовни писма
душата ми, болната,
от сиротната Горна земя
до Долната.

Там, където е тържество
коренчето на билката
и се знае какво дърво
крие костилката.

А аз съм ни корен, ни плод -
печална история,
пропилял своя първи живот,
стъписан пред втория.

***
Ние сме две деца,
които играят
на криеница
Аз съм се скрил в теб,
ти - в мен
така добре,
че не можем да се намерим
А вечерта неумолимо пада…
Напразно чакаме
майките ни
да ни повикат -
и те са скрити
някъде дълбоко в нас.
И никое дете
не може
да ни открие вече -
и те са в нас,
дълбоко в нас.
Така ли ще дочакаме нощта?…

***
Защо когато празникът настане,
пристъпва в нас незвана болката?
Душата възроптава и въстане,
изплаче се и изтрезнее - толкова.

От сняг са сторени след туй леглата,
над него се оголват два самотни камъка.
Омраза и любов кипят в телата
и студенее на света самотен пламъка.

Задъхана, прекрасна и любима -
защо ненужно хвърлено е семето?
Нима край любовта ни нещо друго има?
Дали това е белегът на времето?

Додето ти от ласката се бършеш
и заживяваш трудно в делника,
за тебе труди се един министър външен
и мисли как да стане той отшелник.

А кой го е помолил за това?…

ПОВЕСТ

Видях аз старец държелив
веднъж на пловдивската гара,
не побелял, по-скоро жив,
с каскет и в дреха доста стара.

Запитах плахо, от сърце,
погледна ме и пресрами се:
- Изселват нашето селце,
остали бяхме хора трийсе.

Ще плащат къщите с пари,
а селото ни нека гине…
Парите им били добри:
живот купува ли се, сине?

Децата с техните бели
отдавна тук са, но защо са?
Вари, печи, беси, коли -
не знаят що е сенокоса.

Не знаят как се хляб расте,
как бърни пукат се от жажда
и как под клепки и нокте
пръстта кълни, цъфти и ражда.

Без туй, което е било,
без стока в двора и без ниви
живот не ще е, а тегло
и само дето ще сме живи…

Аз тръгнах си. Зад мен без труд
остана пареща и адска
една дъхтяща на мазут
жетварска мараня, но градска.

ДЕКЕМВРИ

След дългата си свирка бяга влака,
но няма дим и не говоря за тъга.
Дървета с ябълки, набъбнали от влага,
тревите са изчезнали, небето е сега.

Небето е сега изпълнено със злато.
Към мене приближава славната жена,
която ме е кърмила и любила, която
е стиска пръст и огън и още светлина.

И още светлина струи от стъпка вино
в хорото сватбено на селския площад.
В усмивка юношеска, затова невинна
потрепва люлка и крило на гълъб млад.

Крило на гълъб млад и ти под него.
Живееш вече векове, а все разбрал не си:
в началото на всичко е дъжда, след него
белеят бавно и красиво твоите коси.

Красиво твоите коси блестят върху
небето и трескаво пулсират в своя път.
Усмихва се жената, а ябълките пърхат
и те очакват, и в полите й блестят.

***
Не мога да те върна, малка грешнице.
Безпомощен съм. С тези малки стихове
човек не мога да целуна, на приятеля
ръка да дам, да спра листа и влакове.

Да върна думите, които трепетно
събаряше върху ми, а очите ти
да мятат шеговито змийките си
до устните ми, да ги пият устните.

И ручей да се влива в златна ябълка
там нейде върху хълма, зад прозореца,
където светят бягствата ми паметни
от мебелите, дрехите… От граници!

Реката после да ридае, отчаяние
да чупи тънките ни глезени,
да се присмиват пясъчните острови
с наивните си хиляди часовници.

В телата ни звезди да падат. Ласкаво
да кършим лъч по лъч тополите.
Да се загръщаме, додето преминавайки
по моста влакът вика пронизително.

ПРИВЕЧЕР

Стаята сякаш е без стени.
Глухо шурти в стаята мракът.
Двамата старци, седнали там
между звезди и облаци
чакат.
На масата, край която всички столове
са съборени,
е положено едно яйце.
Само едно яйце
сред нощта, която ще дойде след
миг или вечност,
не е ли това все едно.
Небето е толкова близо,
че двамата старци
скоро ще станат
звезди.

***
Ще си тръгнеш ти някога от мен
с есен в очите,
с есен.
Мокър глас ще скриеш в този ден
и ще бъда весел,
весел.
Бяхме ние, сега сме само ти и аз.
Ще крещи един ден освободен
от любов.

БОГАТСТВО

Аз ще ограбя и дъждовете,
и дъждовете, и снеговете,
всички пътеки,
шумни и тихи,
всички къщи,
вгледани в мене.

Ще ти ушия сватбена рокля,
моя любов!

Аз ще ограбя и реките -
златен пясък и сребърни риби,
всички дървета
аз ще ограбя,
люшнали старо
течно злато.

Ще ти накича сватбена рокля,
моя любов!

Накрая ще дойда и аз при тебе,
тъжен и скръбен, с очи уморени,
целия в черно,
целия в черно.
И ще ти шепна,
и ще те питам:

Хубава ли е сватбената рокля,
моя любов!

НОЩНО ДЕЖУРСТВО

На съмване умря родилка.
Покриха с бяло голото й тяло,
ограбено от болката, но толкова
величествено и достойно,
защото знаеше, че майка е, когато
от устните й кървави си тръгна,
помахвайки с усмивката си въздухът.
И го отнесоха…

А трите килограма бъдеще
блажено спят
за пръв път тук,
на този свят.
Аз не за него
днес
ридая.
Ридая за България,
която
на съмване умря. Умря. Умря….

***
Димеше в изгрева на онзи залез
подобно параход луна.
От мидата на стихналия залив
излизаше жена.

Бе тялото й светло като бисер,
обгърнат в звездни мрачини.
В нозете блъскаха се в порив славен
и падаха звезди.

Един мой поглед, на тъга приличен,
с кристали топла сол
откъсна се от мен и коленичи
пред нея гол.

СТИХОСБИРКА

Едва сега забелязваш, че си трошил
доброволно, затова безмилостно
живота си на късчета.

Едва сега усещаш, че ако някой ги слепи,
ще се получи стомна
или амфора.

Едва сега разбираш колко важна е
формата.

Едва сега се вслушваш, за да чуеш
бълбукане.

И се ужасяваш от мисълта,
че някой може да те сложи
в музеен
или в битов кът.

Едва сега, когато
е непоправимо
късно.

ПРИСЪДА

По-страшен съдия
от съвестта ми няма.
Тя призовава ме
да отговарям
за кражбата
на мъничко любов
от малкото момиче
светлооко
и за убийството
на нежността,
когато беше
още неродена.
И моето съзнание
се мята
осъдено на смърт
чрез безпокойство.

***
Златно време от мене изтича:
пред дъщеря си коленича.
Тъй, без думи… Сещам се корен,
свят в света отскоро разтворен.
И се блъска в мен някакво чувство,
не, това вече не е изкуство,
искам да кажа: Божичко, дъще,
туй, което вали - дъжд е,
другото - сняг, то е бяло,
едно… едно бяло огледало.

Ах, суетна е и е прекрасна
дъщеря ми, с която расна
и откривам отново нещата,
аз - големият, аз - бащата.
Тя си има лични драми,
вълчо е лош, дъщеря ми
защитава зайо с едно „На-а”,
из което струи светлина.
И струи в оченце сълзичка -
подир нея щерка ми тичка.

Ах, чудесна е и е шумна,
никак, никак не е разумна
и е палава като звезда:
Мама обичаш ли? Да!
Баба? - да!
Тъй живеем. Тя все иска
и не се плаши от риска,
защото може така да направи -
да не тъгуват наште държави.

ПОЛЕ, ЕСЕН

Отива вятърът, не иска да се върне,
и му се плаче, но така е по-добре.
Едно листо го придружава с ясно гърло,
пресипва после, след минута ще умре.

Наежват се дърветата, но пак е късно.
Дали ще дойде този, който се зове…
От устните си трябва вятър да откъсне,
но болници са всички, всички ветрове.

Овцете са изпуснали невинни хлопки
в горещо ручейче без никаква вина.
То руменее от медта, сърдито тропва
с крака си дървен, ходило е на война.

Овчарят мачка с пръсти влажните цигари,
подпира го тоягата. И си мълчи.
Едно момиче бяло прави си хербарий:
оглежда го с немигащи очи.

***
Жена ми е лечителка. Тя може
в съюз да влезе със смъртта,
живот от нея за да отвоюва.

Ала поетът е от нея повече.
Той може да убие хладнокръвно,
лекувайки живота от смъртта.

ТЕЛЕФОНЪТ

Избирам те - приемам, ти си номер.
Говоря с номер, ти говориш с номер.
Обичам те - на номер казвам.
Обичам те - на номер казваш.
Виновно ли е времето?… Едва ли.
Били сме двамата на номер.
Един и същ, уви, един и същ.