Романът на Иван Вазов „Нова земя”

Панко Анчев

1.

Свободата на следосвобожденска България постави пред българския свят, колкото това да е странно и непонятно, огромни проблеми. Лелеяната свобода изгони турците, премахна робството, създаде държавата, но и изправи пред българите трудности и пречки, които не бяха очаквали. Изведнъж се оказва, че те едва ли не са се пренесли не само в ново време, но и са се заселили на нова земя, където всичко е различно, непознато, страшно дори. Еуфорията е отминала, страданията от робията също, но не е станало спокойно и раят не е настъпил. А нали това им обещаваше същата тази свобода, която сега те не могат да разберат.

Започнал е нов живот. Но какво означава „нов живот” за една държава и нейния народ, които едва сега получават правото и възможността сами да устройват съществуването си, да се организират по своя воля? Те са извършили революция, но след революция никой вече не е същият. Защото всичко е ново - дори въздухът и земята са различни и непознати. Хората изпадат в непривична обстановка и им се налага тепърва да свикват с нея, да я опознават и се приспособяват към особеностите й, за да оцелеят. Но това означава лични драми, бурни събития, скъсване с навици и традиции. Не е никак леко рязко и изведнъж да се сбогуваш с миналото и с целия си досегашен живот, да гледаш с очите си как всичко е непознато и чуждо - дори децата ти и ти самият не сте онези, които бяхте допреди освобождението. Да не говорим за обществото.

Разбърканото общество е като разярено животно. Когато наблюдаваш това „разярено животно” по документи и спомени на съвременници и го изучаваш като историческо събитие, е лесно да му прикачваш различни определения. То ти се представя в своята общност, без да бъде възможно да различаваш индивидуалните човешки съдби. Обществото е напрегнато и страда, но още по-напрегнати, измъчени и страдащи са отделните хора. Обществото има своята историческа предопределеност. То се развива по свои закони и съдбата му е почти предвидима. Но за отделния човек историята е нещо различно. Всеки страда различно, понеже няма такива правила, които да бъдат пригодни за всекиго поотделно. Сменя се обществено-икономическата и политическата система, но какво става в душите на хората? Как те откликват на тази смяна? Какво им носи тя? Какво им причинява и как заживяват те с нея?

Отговорите на тези въпроси изграждат цял един свят на желания, страсти, вълнения, мисли, постъпки, живот и смърт. Всъщност, това е истинската история на революцията. Тя е съсредоточена към живота на човека, който е продукт, обект и жертва на тази история и като такъв я възприема и преживява като драма на своята лична съдба. За нея свидетелства литературата.

Но литературата също се стъписа пред случващото се след Освобождението. Понеже бе млада и с малък естетически и социален опит, тя не бе подготвена да види мащаба на случващото се и да го изобрази в неговата цялост и пълнота. Литературата се догаждаше, че става нещо грандиозно и изключително важно и че е неин дълг да го покаже и изобрази, но очите й още нямаха необходимата чувствителност, за да отразят сложното многообразие от явления.

Следосвобожденската ни литература трябваше да усвои нови художествени средства, да обогати изразните си възможности и задълбочи социалното си мислене, за да изпълни възложената й мисия да бъде най-достоверният свидетел на случващото се. Тя трябваше най-напред да различи важното от второстепенното, като проследи историческия процес на обуржоазяването на българското общество и личността. А личността и обществото се обуржоазяваха с различна скорост. Тази скорост и за двете страни бе твърде висока и не позволяваше придобиваните качества да бъдат веднага усвоени и осмислени, за да бъдат оценени от създаващата се нова нравствена система.

2.

Пръв Иван Вазов осъзна, че писателят е длъжен да осмисли цялостно случващото се, да го анализира и изтълкува в неговата дълбочина, а не просто да го констатира и опише в случки и събития. Той видя промените в следосвобожденската действителност като нова социално-политическа революция, но и като житейска драма за отделния човек.

Романът „Под игото” завършва с трагичната гибел на Бойчо Огнянов, Рада Госпожина, Соколов и другите поборници за българската свобода. Обесен е и Мунчо - защото „тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира”. Въстанието е потушено, много българи загиват, още по-много са заловени и изпратени по затвори и заточения. Времето в творбата завършва трагично и безнадеждно. Но историческото време продължава. Въстанието е изпълнило великата си цел и е отворило пътя на Русия за спасението на нейните многострадални братя православни християни. България възкръсва след Руско-турската освободителна война.

От тук насетне започва новата история.

Иван Вазов нарича следващия си роман „Нова земя” (1896), защото сега българският свят става напълно различна реалност. България е „нова земя”, в която приижда новият народ, оставил старата си земя, за да изгради новото си битие. Метафората на великия писател е впечатляваща, макар и малко парадоксална, но всъщност е съвсем точна. Защото по своя мащаб и историческа важност възстановяването на българската национална държава и нейното устройване по модерен образец е като велико преселение. Този път това преселение е във времето, а не в пространството, но последиците му са почти същите, каквито е донесло пространственото преместване на народите. В новата земя идват предишните хора с предишните си представи, начин на мислене, нравственост, традиции, обичаи, но някои от тях вече не им са необходими и те ги изоставят, забравят ги, за да се нагодят към условията, които „новата земя” им налага. Тук те идват, но без своите предишни водачи. Повечето от тях са загинали, но дори да бяха оживели, нямаше да са им необходими. Защото целите са други. Идеалите също.

Романът „Нова земя” е подценяван от българската критика и литературната история. Сравняван с „Под игото”, той е поставян по-долу от него. Самият Вазов смята, че “като историко-битов роман „Нова земя” стои може би по-долу от „Под игото”, но го надминава като художествено произведение”. Този роман обаче има огромно значение за българската литература, защото в него за първи път се представя цялостно новата епоха и за първи път се показват нейните вътрешни процеси и утвърждаването на принципите на социалното и нравственото й устройство.

Иван Вазов проследява “живи следи” и в това е голямото достойнство на романа. Той сам е участник в процесите, които описва и пресъздава. Възможно е дори да се каже, че е персонаж в романа. „Нова земя” е публицистичен социален роман за живота от края на Руско-турската освободителна война до Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Това е цяло едно десетилетие на събития и явления, ускоряващи или забавящи процесите на обуржоазяването на българския свят и окончателното формиране на новия българин. „Нова земя” е пряко продължение на „Под игото”, но не защото в него срещаме едни и същи герои и спомени, а поради това, че писателят изследва продължението на времето от „Под игото” и трансформациите на проблемите, които там търсеха своето решение. Миналото не е времето на историята, а поток от хора, нрави, човешки отношения, правила и норми, вливащи се в съвременността както се влива потокът в реката, за да я направи пълноводна и я промени със своите свойства и съставки. Реката не е потока, но и потокът не е реката; те са станали едно и е невъзможно да се разделят, нито дори да се забележат различията, но това не означава, че изведнъж и рязко са изгубили себе си, за да са станали нещо друго.

3.

Сюжетът е утробата, в която се ражда и оформя основният проблем на романа. А също и главната негова идея.

Бяла черква не въстана, но заплати свободата си с турските погроми по време на Руско-турската война. Тя става жертва на моментната криза за руските войски, когато генерал Гурко се принуждава да отстъпи след неуспешен кръвопроливен бой Стара Загора. „Настана кървавата отплата за кратковременното тържествуване, за пияния възторг на роба при виждането призрака на свободата си, призрак, изчезнал като лъжлив сън. Извърши се най-страшния епизод на тая война, епизод кървав и пълнещ с настръх  душата, но чийто шум заглъхна в трясъка на плевенските катастрофи, и гръмът на епическите битки при Шипка, в заглушителний вой на грандиозните блъсъци на два мира. Южна България понесе сама наказанието за една радост, която изпитваше и цяла България, и една даде изкупителната жертва на освобождението й.” (подч. м. - П. А.) Бяла черква бива опожарена, много народ е убит, хората са прокудени от домовете си и панически бягат, гонени от турците. В крайна сметка се спасяват тези, които трябва да се спасят. Защото те ще образуват съставките на новото общество. То ще е разделено и от двете страни на разделителната линия ще застанат двата свята, които и в „Под игото” са едни срещу други, но великата идея за свобода ги примиряваше и подтикваше към компромиси. Сега те не са бунтовниците и предателите - слуги на турската власт, а изразители на нравствени и политически идеи, характерни за буржоазното общество.

Всички обаче трябва да излязат из предишната си среда. Тя е напълно разрушена, опожарена и негодна за обитаване. Бягството от озверелите турци е всъщност бягство от старото и търсене на път към новото. Този път преминава през несгоди и страдания. В несгодите и страданията ще намерят друг град и там ще заживеят. Найден Стремски ще отиде в Русе, за да влезе в едно ново, несъществуващо преди в българския свят общество. Той ще се утвърди в него, но ще му бъде неуютно, трудно, неудобно. Затова се и мести постоянно.

Най-общо тази линия разделя сина на чорбаджи Марко Найден Стремски и Рачко Пръдлето заедно със сина му Брадлов, представящ се в Париж за руски граф. Новата епоха в новата земя започва с тези две социални, политически и нравствени съсловия. За съжаление кланът на Рачко Пръдлето е по-многолюден, по-изобретателен, находчив и устойчив на всякакви изпитания. За него няма лошо време, неудобства, пречки. Няма и нравствен съд, защото той в своята морално-етична вечност не подлежи на нравствена оценка и осъждане. Изпитанията и терзанията са за другото съсловие. Всъщност всички са подложени на изпитания, защото е необходимо да се променят. Иначе не могат да устоят. Дори и на наследника на Рачко Пръдлето се налага да заличи във външния си вид физическия образ на баща си, за да бъде приет в парижкия свят.

Преображенията на човека са съпроводени с огромни усилия и насилия над себе си. Налага се да се променя външният вид, защото новите порядки и изисквания не приемат старите дрехи, маниери, миризми, начин на говорене. Миналото си е минало; нека си остане там, където е, за да не пречи на настоящето.

Наследниците на Рачко Пръдлето по-добре от всички останали разбират тази повеля. Докато Найден Стремски или чичо му хаджи Евтим, въпреки че са умни и съобразителни, не се примиряват с нея и постоянно се стараят да не се погубват нравствено. Това им струва огромни усилия, а доста неприятности.

Всъщност, истинската революция започва след Освобождението. Но ако предишната имаше възвишена цел, сегашната е, която установява системата на пошлостта, егоизма, лъжата, демагогията, разврата и безнравствеността.

4.

В крайна сметка Освободителната война приключва, подписан е Берлинският договор, устройват се българската държава и нейната администрация. Новият живот е започнал - първоначално в присъствието и под ръководството на руските комисари, а после и без тях, но остри и непримирими политически борби. Първото описание на българското общество ни дава писмото на граф Марузин до съпругата му. Граф Марузин е началник на канцеларията на русенския губернатор, млад човек, но вече опитен администратор, с буден ум и проникновени очи за характера на светския живот. На него не му е трудно да забележи парвенюшката суета на новите български богаташи, оформящи „висшето” общество в града. „Тук всичко се състои от противоречия, пише графа до жена си в Русия, от нелогичности, от изумителни несъобразности.” И посочва, че българската конституция е изключително либерална, а довчера страната е била в робски вериги; няма мляко, а българите са скотовъдци; жените са облечени в коприна, атлази и разкошни тоалети, а народът още не е захвърлил шаячните си одежди и цървулите. „Тая модност, пише граф Марузин, хармонира и с нравите на тукашното дамско общество, доста разпасанички - влияние от съседството на румънската цивилизация. Уверяват, че навътре животът се е запазил по-добре.” Българските селяни са добри, простодушни, открити. „Интелигенцията обаче - прости за гръмкото слово - се мъчи да се отчужди от народа. Европейският лъск я пленява и той е дал на маниерите й и образа на живота й изкуствен, фалшив отпечатък.”

В тази среда е влязъл и Найден Стремски. Млад, красив, умен, привлекателен, той бива добре приет в нея и сякаш е свикнал с нравите и реда й. Но младостта и любовта заслепяват очите му и не му позволяват да види зад външния блясък пошлостта и низостта на нравите. Обществото е готово да го направи част от себе си, като му позволи да се ожени за красивата дъщеря на Иваница Филович Драга. Но то е до момента, когато вижда, че младият мъж няма да пристъпи принципите си, няма да вземе подкупа и няма да се поддаде на внушенията да даде гласа си за приятеля на бъдещия си тъст и така и сам да се облагодетелства. Драга се сгодява за съдията Патев, а не за Стремски. Това е тежък удар за него и той решава да напусне Русе. Това е първият му тежък сблъсък с новите нрави. Той вижда, че тук всичко е сделки, егоистични интереси, подлост, разврат. Дори и любовта и семейството се продават и купуват безсрамно. И това дори не се прикрива.

Тук няма място за хора като Найден Стремски.

Ала къде е неговото място?

Това е другият голям въпрос в романа „Нова земя”.

Оказва се, че то все по-трудно и по-трудно се намира. Новият живот е навсякъде и различия в нравите няма.

Все пак след още премеждия Найден Стремски решава да се прибере в родния си край в Източна Румелия, където се надява да започне отначало и да се опита да събере около себе си остатъците от миналия живот, за да възвърне нещо от прежните идеали и нрави.

Хора като Найден Стремски хранят илюзии, че е възможно да се запази онова ценно и велико, което поддържаше духа и силите на народа в неговите епични борби, и че буржоазният морал не е покварил и унищожил народната душа.

Бяла черква е цялата опожарена и представлява „безкрайно гробище”. Картината е още по-страшна с оживелите жители, настанили се оцелелите къщи. Всичко тук е мрачно и тъжно. Няма го блясъкът на светския живот в Русе. „Нещастието беше съвсем преобразило това общество.” Но то очаква някой да го раздвижи и поведе, да го възкреси от мъртвилото и възвърне към живота.

Въпреки всичко животът отново се е появил. Появил се е като енергия и дух най-напред, като воля за труд и заличаване на пораженията. Най-напред е построена нова черква: „един храм за душите и една ковачница на умовете, сиреч на бъдещето”.

5.

Възстановяването на живота изисква нова енергия, общи усилия и нравствен водач, който да обединява и води хората към висока цел. Пред такава необходимост е поставена цялата Източна Румелия, в която влиза и Бяла черква. Историята има вярно чувство за качествата на хората и поставя на най-важните и най-отговорните места най-достойните и най-способните хора. На тях тя поверява мисията да въздигнат из пепелищата нова и надеждна конструкция на държавния и обществения живот. Такава е поне представата на литературата на колективистичното общество, която Иван Вазов въплъщава в романа „Нова земя”.

В Източна Румелия се проявява в пълен ръст новият български свят с неговите политически, идейни, битови конфликти, амбиции, проблеми. Сега виждаме как държавата подчинява на себе си народа, но и формира своите управляващи кадри. Найден Стремски се включва в този живот изцяло. Тук, в Пловдив - столицата на автономната област той се оженва за Невянка Шумарова, дъщерята на непримиримия враг на баща му дядо Гичо. Този брак събира двете враждуващи семейства. Найден става политик и държавник, авторитетът му се разраства, голямо е уважението към него. А и той не жали сили. Неговата честност и принципност му спечелват много приятели, както и политически врагове и неприятели.

Иван Вазов прави сполучлив анализ и характеристика на политическите нрави в Източна Румелия, защото добре ги познава от своето лично участие в живота на провинцията. Но това са нравите и в Княжеството. В романа част пета, шеста и седма са изцяло посветени на формирането на държавния живот и политическите битки.

Държавата е съвсем млада - още е на детска възраст; обществото също е младо и незряло; липсват всички органи на държавата. Но са избуяли нейните пороци, гибелни страсти, интригите. Преди да се задейства държавната машина, тя вече е на много места повредена, изкривена, зацапана. Пороците се възприемат много бързо и с огромна охота от политиците и държавниците. Те не се срамуват да се възползват от нищожните блага, които държавата започва да произвежда. Вазов точно забелязва това: „А в едно младо общество като нашето тогава, неопитно, новак, излязло от миналото с всичкий богат запас от уродливи задатки - семена и плодове на дълго робство, - влезнало в политический живот неподготвено за граждански доблести, невъзпитано от опита на едно дълготрайно самостоятелно съществование, изложено на всички измами, изкусявано от всички стръвове, в опасност да изгуби всред вихъра на новите съблазни, жажди и блъсъци своите първоначални добродетели, склад скромен и безцен, останал непокътнат от заразата на миналото - понятията: честност, характер, нравствено мъжество са велики добродетели, бихме казали: героизми, от каквито и на тоя ден наший явен живот е оскуден.” Българската литература от онова време е склонна да осъжда не системата, част от която е станала новата българска държава, а националния ни характер, изкривен от робството и поради това по-податлив на пороци и грехове от т. нар. „напреднали народи”. Никой не допуска, че това са „родилните петна” на модерността и че те задължително прилепват към всеки народ и общество, приобщили се към модерния буржоазен свят. Затова и превратностите в развитието на след Освобождението не могат да се разберат и обяснят, а причините се търсят там, където не са и няма как да бъдат. Тази система дава възможност на тлеещите нравствени недъзи у всеки човек да се разгорят и възбудят у човека страст към пари и печалби, борби за власт и надмощия над другите, използване на властта за лични облаги, пренебрегване на нравствените заповеди и закони, защото силата на богатствата прави човека неуязвим и ненаказауем. Системата иска да поквари и Найден Стремски, и Иван Боримечката, и всички онези наивни и добри хора, за които моралът, героизмът, честността не са празни думи, а нравствени идеали, на които те са верни до последния си дъх. Тях не успява да поквари, но поразява почти всички останали.

6.

Романът „Нова земя” е и опит за политическо обяснение и дори реабилитация на писателя за отношението му към Съединението и политиката на негова партия към него, заради което е наречена „лъжесъединистка”. Но този роман е и обективно свидетелство за този драматичен акт в българската история. Той също има характер на политическа революция или поне на държавен преврат, с който се прави съществена корекция на вече установения на Балканите и в Европа ред. Българите неглижират този ред и на своя глава извършват поправка в клаузите на Берлинския договор в частта му за България и нейното държавно устройство. В този план това е твърде дръзка постъпка, извършена на „своя глава”, без съобразяване с волята и указанията на великите сили - в това число и на Русия. Възстановява се териториалната цялост на България. А нали това е политическият идеал на Възраждането. Но се отварят нови рани и проблеми.

За времето, в което е автономна област в рамките на Османската империя, Тракия се развива изключително бързо икономически. Тя се възстановява почти напълно и раните от робството и войната се заличават. Но превратът разрушава властта и поражда безредие и нова разруха; той прекъсва хармоничното развитие, обърква хората и ги извежда към нови трудности. Еуфорията е огромна, но зад нея не бива да не се видят реалните проблеми и трудностите, които от сега насетне ще трябва да се преодоляват. Източна Румелия се включва в нова политическа и икономическа среда, към която не е пригодена, към нова власт, която си е изработила правила, които тя не познава. И неизбежно развитието й ще бъде забавено и насочено в друга посока.

Иван Вазов споделя тези свои разсъждения не за да оправдава себе си и своята партия, а защото те съответстват на реалната политико-икономическа обстановка и защото народът на Източна Румелия е натоварен с нови тежести.

Историографията, а мемоаристиката от онова време разказват за въодушевлението, радостта, ентусиазма на българите от Източна Румелия заради успеха на тяхното движение. Но Вазов е комай единственият, който се опитва да пресъздаде не само радостта, но и тревогите, които Съединението породи. Това прави романа му „Нова земя” важен документ на епохата. Но трябва да приемем, че той е и проникновен анализ на събитията между Освобождението и Съединението, задълбочен размисъл за хората и политиката. Той е сериозен опит да се пресъздаде художествено времето. И съвсем не е неуспех, а ярко постижение на Иван Вазов и на цялата ни следосвобожденска литература. „Нова земя” е нов тип роман. Аз бих го нарекъл политико-публицистичен, роман за властта и бита, за усилията на човека да работи за своята държава, отечество и народ.

Затова и продължава да е естетически значим и интересен и за днешния читател.