Или как се справих с извънредното положение

Иван Джебаров

фейлетон

В една от ония отминали вече извънредни сутрини, малко след поредния брифинг на Националния оперативен щаб, телевизорът ми се разболя от коронавирус. Примига мъчително няколко пъти, изкашля се и… дотук.

А болница за лечение на разболели се телевизори няма, сервизът за ремонт не работеше от дни. Нямах вкъщи и сливова за утешение.

Сложих си маската, отидох до кварталния магазин. Трима клиенти чакаха пред мен да влязат при повикване.

Единият от тях беше бай Стамат, чиято къща ни се струваше напоследък като мечтан зелен оазис сред издигащите се наоколо панелки. Спрях се на два метра от ръчно ушитата му маска, почнах да му се оплаквам за телевизора. А той маха срещу ми с ръка, вика:

- Мене пък коронавирусът ми изяде манджата барабар с чувенките!…

Нищо не разбрах и той почна да ми разправя, как подобно на всеки ден от последните, хората от социалния патронаж му донесли храната, оставили по правилата сиферите пред вратата му.

Някой отнякъде видял това, изпреварил го, взел ги и сигурно вече е изял първото, второто, че и десерта. Хляб имал от вчера, глава лук му се намирала още, сега дошъл за 50 грама сирене, че да се нахрани по пенсионерски.

Тръгнах да се прибирам с шишето ракия, а пред входа на блока трима съседи спорят нещо на прилично разстояние един от друг. Дочух думи като: „Аз съм…. Мой ред е… Аз трябва да съм…”

Спрях до тях и веднага разбирах, че спорят за кучето. В целия ни блок имаше само едно домашно куче и си бяхме направили график кой кога да го извежда на разходка в парка.

Беше неизвестна порода, голямо колкото расъл в житен хамбар плъх, но бяхме благодарни и на това. Особено след като обиколихме целия град и не открихме нито едно останало безстопанствено куче.

Вземахме го вързано на каишка, разхождахме се с него един учебен час из алеите на парка, предавахме го после на следващия от списъка.

Последният го изкъпваше, парфюмираше и дезинфектираше с каквото намери, връщаше го на стопанката му. Сутринта обаче тя се заяла с първия от списъка съсед, тъй като не харесала вчерашната хигиена на кучето и отказала без пари да му го даде.

Първият съсед обаче не искал да олекне с пет лева, отказал се от правото си на разходка, което от своя страна породило спора кой да го замести.

Оставих спорещите да продължат заниманието си и се прибрах вкъщи крайно притеснен. По график този ден бях последен за излизане с кучето, което значеше, че къпането и парфюмирането му е моя грижа. Ами ако стопанката му не го хареса и ми рече: „Давай пет лева, то да не е безплатна компаньонка….”

Притеснението не ме остави и след първата четвърт изпита от шишето ракия.

Следващата четвърт реших да приема с подходящо мезе. Отворих шкафа да видя кое какво още е останало в него, той дрезгаво започва да скърца. Това ме подразни още повече, изругах го, но скърцането му стана по-силно и по-силно.

- Виж, - заплаших го най-накрая - престани, щото като нищо те изхвърлям през балкона!

И други подобни неща му наговорих, докато в един момент се усетих, че приказвам на някакъв си стар, дървен и олющен шкаф. От нямай къде, обадих се за успокоение на личния си лекар.

- Симптоми на коронавирус ли имаш? - веднага ме попита той в слушалката.

- Не бе, аз…

- Тогава защо ми се обаждаш? - вече малко троснато ме попита пак той.

- Щото се хванах да говоря на един шкаф в кухнята!..

Докторът изпусна нещо като „пфу-уу” и ми поръча да не му се обаждам заради едно никакво говорене на шкаф.

- Когато - заръча ми накрая - шкафът почне да ти говори, тогава ми се обади!

Реши значи проблема ми и затвори телефона. И тъй като за развлечение ми остана само радиоточката, пуснах я с надеждата да чуя нещо хубаво.

Извадих късмет, защото с нежен глас водещата съобщи, че поздравява слушателите с едно изпълнение на Лили Иванова. След което Лили Иванова запя песен, която жена ми поде още от първия ден на извънредното положение:

„Моля те не ме докосвай,
моля те не ме целувай….”

Зарязах мезето и изпих наведнъж и без мезе цели две четвъртинки от ракията. И оттогава, та до ден днешен си мисля, че в сравнение със съседа Пешо, изкарах добре цялото извънредно положение - за разлика от него моята тъща живее в друг областен град и до края на КПП-та не можа да си намери декларация за пътуване.