Димитър Кенанов

Книгата-антология „Богохраними” (2014) е обобщение и вглеждане в живота, осмисляне не само от прага на младостта, когато човек тръгва към света, „пълен с пътища” - тогава те са призовавали Огняна Свиленова/Свилина да тръгне по тях в „хладни есенни нощи” („Ноктюрно №1″). Срв. при Елисавета Багряна - жената, „дето все сънува пътища - недостигнати, неминати”.
Както в момински скрин са подредени дарове за жениха, така след десетилетия вървене към света и към себе си, Огняна Свиленова подрежда даровете-преживявания във време, когато пътищата започват да се застилат и да се скриват от снежната зимна пелена на остаростяването („Даром”):

Да сториш нещо даром.
Нещо даром да оставиш.
Тихомълком, без памет дори.
Както имаш светлината
или въздуха.
Както птицата пее в листака.
Както небесата
разтварят пазви пред очите
и зефир полъхва в задухата.
А изворът струи безкрайно.

И ето я - политнала в необята (любима Огнянина дума) под дъгата - ожънат от „невидим/небесен жетвар” „сноп светлина”, под дъгата - вечен завет между Бог и земята (Бит. 9:13, 15) („Летен триолет”):

Сноп светлина е дъгата,
жънат, огънат от невидим жетвар.
Повдигни, разпери си крилата.
Сноп светлина е дъгата.
Полети все натам, в необята,
отхвърли своя земен товар.
Сноп светлина - ей дъгата -
Жънат, огънат от небесен жътвар.

Тук Огняна Свиленова не е, както някога - девойка сред полските пътища, прихванала „с ръце коленете си”. Сега тя е жена, част от Всемира. Книгата на Мирозданието тя чете така, както в зората на монашеството е правел отшелникът св. Антоний Велики. При него „дошъл един от тогавашните мъдреци и рекъл: „Как понасяш, отче, такъв живот, лишен от утешението, което доставят книгите? Той отговорил: „Моята книга, господин философ, е тази сътворена природа. Тя е винаги с мене, и когато поискам, мога да чета в нея словата Божии”.
А Огняна Свиленова уверено добавя свой прочит на сътвореното, видимо и невидимо Мироздание („Когато види Слънцето”):

Когато види Слънцето,
душата вижда Бога.
Покланя се дълбоко в себе си.
Разтваря се, трепти, топи се.
Стават видими крилата й.
Душата - шемет и копнеж.
Коя съм аз? Душата ли?
Та изгревът ме носи на ръце
и ме люлее.
И ме оставя на Земята възхитена,
омаяна като дете.
Мога да започна пак от нищото:
от кърпене на дрешки
и от зелените пътеки
към сърцето.

Антологичните тематични цикли са с промислени заглавия. Първият раздел е „Стихове до поискване”. Както в отиващите си вече традиционни пощенски станции, по лавиците на страниците се подреждат „писма до поискване” с получатели: „до д-р Рени Ангелова”- „В прегръдката на времето…”, „до брат ми” - „Назад”, „до Маргарита Венкова” - „Дъщери на века”, „Споделено с Ганчо Керечев” - „Един малък човек”, „до Атанас Шаренков” - „Ръб”, „до Весела Дянкова” - „Така е хубаво”, „до дядо ми Александър” - „Тъй хубавият час”, „до Рашко Сугарев” - „Цялото”, „до Искра Несторова” - „Замлъкна, // стана невидима”, „до Вера Манолова” - „Себеупование”.
Само едно стихотворение е извън посвещенския похват на „стихове до поискване” - десетото: „Опит за изразяване” е с мото по Блага Димитрова: „…че отвъд любовта е пак любов, // тъй както отвъд хоризонта е пак хоризонт”. Последното, дванадесето по ред стихотворение от цикъла е „ до всекиго // и до себе си” - „(Лично)”.
Броят на стихотворенията е символично число - 12 са верните ученици/апостоли на Иисус Христос. Затова цикълът не означава само съзнание за първоначална по време „непрочетеност” на стиховете-писма до поискване, а премисляне на личния живот „(Лично)” чрез непредадена „общност”, за която едно е непременно, „едно е сигурно:// във замисъла на живота ти// предателството е изключено”. В съгласие с Огнянината поетика концептуалните по заряд три стиха са в края на стиховия текст:

И дни, и нощи още -
под разтворените небеса.
Малко нещо свое -
останалото ще е резонанс.
Върви! - синхронен порив
на общност някаква, която
не обхващаш пълно.
Ако изпортиш мъничко
(а още повече ако не си),
общността ще се разклати
и всичко може да се случи.
Едно е сигурно:
във замисъл на живота ти
предателството е изключено.

Невидимото, но неотменимо и променящо присъствие на времето-безстрастник, мъдрецът хищник „от първия до сетния” ни „миг”. „Притиснати” в неговата прегръдка, всеки извървява жребия си на този свят до изпращането-мятане „в друго измерение” („до д-р Рени Ангелова”):

В прегръдката на времето…
Притиснати до задушаване
от първия до сетния си миг.
Приоблачни ята
донасят вест за свобода,
когато тя е вече тъй ненужна
и надхвърлена.
А времето - безстрастникът,
мъдрецът хищник -
ще задуши последния ни дъх
с целувка
и ще ни метне в друго измерение.

Тогава „ще духне вятър,// ще отвее паяжината” нежност - споменната дълбинна нишка, протегната Назад („на брат ми”):

Там има вкус на смях
и дъх на мъка есенна.
Такава тънка паяжина нежност…
Ще затрепери и ще звънне като истина.

Полягат насмолените бразди
спокойно, вярно всяка есен.
Такава тънка паяжина нежност!
Какво ли общо има със браздите?

Далечен смях
и дъх на мъка есенна,
които още зреят в нас.
Там всичко е така несретно,
тъй човешко.
Дори и песните са ненаписани,
ненарисувани пейзажите.

Ще духне вятър,
ще отвее паяжината.

С „Дъщери на века” продължават изповедите-отсъди, където става ясно - Огняна Свиленова в началото си и в края се вижда „безименно сама//пред необят”: „усмихната неясно// и вярваща,// преди да се надявам”.
И ето - „един малък човек” („Споделено с Ганчо Керечев”) „върви по земята” на този свят и носи „голямата,// страшно голямата същност - живот”, носи „съня за щастие” (да си спомним „Сън за щастие” на Пенчо П. Славейков):

Един малък човек
върви по земята.
Много малък човек.
Като съня за щастие.
Като всяка малка слава.
Като всеки полувек -
полуизживян,
полуизстрадан.

Един малък човек,
съвсем като малките хора,
се опитва да брои листата,
които падат,
и все не успява.
Забравя да бърза.
Играе на криеница със съдбата,
на любов - с калната дързост.

Един малък човек,
като всички малки хора,
върви под безплътния свод
и носи във свойта умора
голямата,
страшно голямата същност -
живот.

И в живота, особено „по залез”, се чува от дъното му мистичен, граничен повик-мъка - несмущаван от словото, несмекчаван от него.Тогава „въздухът е неспокоен,// а разстоянието - променено.// Защото си докоснал оня ръб („Ръб” - „до Атанас Шаренков):

От дъното на залеза
е този повик.
Не го смущава словото,
не го смекчава.
От дъното на залеза
е тази мъка.
И чуваш: той е! - по-далечният
и надживяващият твой.

По залез,
най-сигурно по залез чуваш воя му.
Въздухът е неспокоен,
а разстоянието - променено.
Защото си докоснал оня ръб…
Но се върни при словото,
което ни въвежда в строгост.

До някоя спонтанна нощ,
за да последваш повика.

В цикъла „Стихове до поискване” навярно Огняна Свиленова съзерцава минало и бъдно в състоянието на Александър Блок („Весенний день прошел без дела”):

Я, не спеша, собрал бесстрастно
Воспоминанья и дела;
И стало беспощадно ясно:
Жизнь прошумела и ушла.

Сякаш „всичко е разсипано” преди тръгването, а „птиците са клъвнали трохите// за връщане назад” („до Весела Дякова”):

Така е хубаво.
Сега е хубаво.
Как всичко е разсипано и ни коричка.
А птиците са клъвнали трохите
за връщане назад.
И тръгвам
по-тихичко от листопада
и по-предубедена
от най-отявления иманяр.
Гората подир мен се пали
с цветовете на пожара.
И вятърът, дошъл насреща,
ги разгаря.

След „Така е хубаво” следва „Тъй хубавият час” („до дядо ми Александър”), когато в неразгадаемото „натам”, „съсредоточено и носталгично// душата се стреми”, а „сетивата// опират до загадката,// и я обхващат цяла”. Във видението „опнатата тетива” на „същността ти” се готви да изпрати неизречими послания - поради това тази ключова дума е придружена от заключителна триепитетна градация с неочаквано и многопосочно по сила поантно сравнение („тъй безсловесни, безпогрешни и изтръгнати // като носталгията на душата” - да се върне при себе си):

Тъй хубавият час, когато
звездите стават видими,
а светлината - още жива -
по хоризонта разпоява…
Врабя перушинка просветлена
се утаява в бавен танц.
Часът е тих, светът - прозрачен,
и бездната отгоре
внимателно се вглежда в нас.
Съсредоточено и носталгично
душата се стреми натам.
В тъй хубавия час, когато
сетивата
опират до загадката
и я обхващат цяла,
но разумът от още нещо се нуждае.
Там вътре
опнатата тетива на същността ти
се готви да изпрати своите послания -
тъй безсловесни, безпогрешни и изтръгнати
като носталгията на душата.

С градация от епитети завършва „Цялото” -„до Рашко Сугарев”. Краткото стихотворение е предусещане за цялостността, заложена във вътрешния човек и захвърлена там след грехопадението (с космически последствия) на първозданния човек:

Тъй цялостно е в мене цялото,
че шумният поток подробности
не ме гнети.
Улавям се за някоя от тях - случайна.
На нея се люлея, почивам от шума.
А цялото се мъдри вътре: незряло,
сладостно-тръпчиво,
безглаголно,
недоказуемо,
неоспоримо -
аксиома.

Всъщност „аксиомата” за цялостта/цяломъдростта е „невидима”, „пееща мъка по неясното”, на „някой някъде, нещо някъде” в следващото стихотворение („до Искра Нестерова”):

Замлъкна,
стана невидима,
но остана
пеещата мъка по неясното.
Ръцете ми безупречно тъкат килима й.
Стъпките я възкресяват.
И от посърналия път се връща някой.
От пресъхналия кладенец
се връща нещо.
Някой някъде ме чака.
Глухарче разперва своята малка галактика
безстрашно под вятъра.
Някой някъде. Нещо някъде.
Тръгвам и намирам пак
пеещата мъка
по неясното.

В цикъла „Стихове до поискване” идват две необичайно дълги стихотворения. Първото е „Опит за изразяване” с посоченото вече мото от Блага Димитрова за неизбродимостта, необозримостта, неопознаваемостта на любовта и същността на битието и инобитието.

Откровените до болка и почуда размисли за пътя човешки преоткриват безценния дар на живота, антиномиите на самотата, любимите хора, верността и свободата.

Изместването на същественото от „лоното на дните”, от кехлибарената им броеница е предуговорено с реторическото питане за страха „да стигнем дъното” и „инстинктивното бягство от посвещение завинаги”:

Не знаех, че навлизам в лоното на дните
като във дълга броеница.
Че всеки ден е зърно кехлибарено, в което
не другаде, към себе си пътувам.

Как тихо, упорито се борим срещу самотата си -
големия ни дар.
Населваме живота си с любими хора
и те неволно го изпълват целия.
Забравяме за свободата си,
за свободата им.
Сами изместваме същественото.
Не е ли то страхът
да стигнем дъното?
Не е ли инстинктивно бягство
от посвещение завинаги?
Защото верността е труден дял
и плаши.

Ключовата дума „дъно” е парадоксално съответствие на „върха” (срв. „Към върха” на Пейо К. Яворов). Провиждат се минатият и неминатият път, недоразбраният „повик извътре”, летежа към измислиците и заместителите на магнетизма - „чудото или дълга, което е едно и също”.

В „разсъдъчните” редове за смисъла на живота, минирани с вътрешни вълнения, се срещат антиномични отгласи от световете на живота и смъртта, на страха от нея - „Защото е неминатият път ли?”:

Дъното разкрива тайни,
ала добрите водолази само
се връщат на повърхността.
Животът няма смисъл без смъртта,
а все от нея се боим.
Защото е неминатият път ли?
В редките минути самота
коварно и блестящо мами дъното
или върха,
което е едно и също.

Но вдъхновени, екзалтирани,
недоразбрали повика извътре,
летим към новите измислици -
поредни заместители
на оня страшен магнетизъм -
чудото
или дълга,
което е едно и също.

Така се стига до мотива за служението на словото в гордост или в смирение и посветеност, за божествения миг на осенението, дошло при уречения, на озарението от Светлината, на осъществяването-мъдрост:

Един през друг напъваме се всички
в доказване на аксиомата,
че всеки е единствен по рода си.
По-жива от самия ни живот,
по-ярка от знамение,
внезапно блесва мисъл.
Подхвърлена случайно,
нарочно завещана,
тя пада безпогрешно точно
в нозете на уречения.
И посветен,
и потопен в самотния възторг на откривател,
той сеща свобода -
единствената, цялата -
сред мисълта.
Сълзата се търкулва като пита.
Кой ли ще я спре?
Осъществените зърна живеят в нея.
Осъществяването ще е мъдрост…

Така Огняна Свиленова, готова да премине „от края към началото”, застава „спокойна, утаена, мъдра” на „ръба”, на граничната межда, откъдето е започнало живеенето и откъдето ще привършат кехлибарените зърна от броеницата на дните:

Открехната за себе си едва,
на този чуден свят обвивката мъглива
издухала,
доколкото да видя силуета му,
не знаех,
че броеницата на дните ми ще свърши
точно там,
където почнах.
Останала по малко светлина в зениците
от всяко зърно -
спокойна, утаена, мъдра.
И ето ме готова отново да премина
(и пак, и пак)
за светлината кехлибарена
от края
към началото.

Всевечната, битийно-онтологичната тема от „Опит за изразяване” се продължава в „Себеупование” - „до Вера Манолова” („Къде пътуваш, мое звънко, беззащитно тяло, // понесено от халата-душа?”):

Този жив,
този хлъзгав и гъвкав живот
в зениците на истината
с многото лица.
Тази песен на птици
вдън душа…
Не се научихме, изглежда,
на изкусност от смъртта,
а само на повече
и по-неизразима обич.

Оттук Огняна Свиленова започва да записва съзерцанието на вътрешната си автобиография, на своето „аз” преди/и при преминаването Отвъд:

Достигната,
досегната ли е точката,
в която се пресичат
невидимите прави на представата,
та спрелият посред лъчението им
наистина да свети?
В затишията на между две вълни
спокойно се оглежда
друг някакъв живот,
доведен до избистряне и жертва.
Звезди насън
и кални пътища наяве.
По-труден дял от ежедневието
не познавам.

Отдалечаваме се до неузнаваемост
от вчерашното свое „аз”.
Утрето навярно ще ни моделира
много по-дълбоко.
Да не предаваме ядрото само - едничкото, с което…

(Къде пътуваш, мое звънко,
беззащитно тяло,
понесено от халата-душа?
Във тази бяла,
очевадно бяла светлина
живеем ден след ден,
а мракът е помилване. Сред него
телата се разтварят,
оставаме души
и светим фосфорно…)

И Огняна Свиленова продължава словото си за „мъглата на страха”, за любовта (вж. 1 Кор. 13:13), която ни разнася „и ни събира пак // в страдание и песен”; за продължението на пътя в същината на смъртта -„извечният въпрос” сред „свръхземните въпроси, които никой век не разреши” (Пейо К. Яворов):

Не бива повече да се съмняваме във себе си.
Убива ни мъглата на страха,
че можем да изчезнем комплексно,
планетарно
и безсмислено.
Тази лепкава мъгла обвила е планетата.
Откъснато от световете,
да дишаш даже е досадно.
А що зловония в мъглата,
що живуркания и похот към мига…

Ни отрицания,
нито надеждата - само любовта е,
която ни разнася весело
във ветрове и прах,
по върхове и до безбрежност
и ни събира пак в страдание и песен.
По-нататък са проблясъци живот
сред смътен спомен за смъртта.
Извечният въпрос: какво е всъщност тя?
Миг на превръщане? Безпаметство?
Прозрение за световете,
които само сънем навестяваме?
Митарствата на зърното
до новото растение?
Или е… продължение на пътя.

След снемането на съпреживения товар от тежки философски, екзистенциални размисли при търсенето на себеупование, влизайки в стила на кръговата композиция („Повтарям го:// по-труден дял от ежедневието// не познавам”), в символическия си реализъм Огняна Свиленова досяга въпроса за запретното любопитство да се надзърне зад „точката пресечна”, зад непроницаемите завеси на света Отвъд, на свободата Отвъд, умосъзряна с взривяща поанта-откритие „Отвъд свободата,// отвъд самотата//мисълта е богоравна…”):

И през него надзъртаме там,
в затъмнените извори
на изконния свръхчовешки копнеж,
на искрата божествена,
осенила безчет икаровци
и запалила после без жалост
крилата им.

(… Птиците, птиците, бедните птици,
щедрите, силните символи,
някъде в дългото време назад,
излетели из нас,
от сърцата ни - клъбцата -
още изтеглят конеца
и всяко подръпване сладко боли…)

Но да…
достигната е точката пресечна
и спрелият посред лъчите ? - един от нас -
наистина ще свети,
дори ако гори.

Отвъд свободата,
отвъд самотата,
мисълта е богоравна…

Подир „Себеупование” началният фундаментален раздел „Стихове до поискване” се затваря от заключителното „(Лично) - до всекиго// и до себе си”) (текста вж. по-горе).

СЪНЯТ НА ЖИВИТЕ

За душевния човек и духовния човек, за живот по плът и за живот по дух заговорва Иисус Христос, когато надълго разяснява на питащия го Никодим какво е духовно раждане, кръщаване от “вода и Дух” ( Йоан.3:5-8).

Човекът се ражда и живее не само по плът, но с разума си той е длъжен да живее и духовно в пълнотата на благодатта (новозаветния закон): “Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Недей се чуди, задето ти казах: вие трябва да се родите свише. Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа” (3:6-8).

Христовото учение се продължава от св. апостоли (1Кор. 2:14; Гал. 5:4-17) и светоотеческите писатели. В първото старобългарско стихотворение „Проглас на Св. Евангелие” от св. Константин-Кирил Философ се настоява за избягване на привличащото човешката природа съществуване по плът, „чийто живот е като сън”.

Преведените от Драгомир Петров стихотворения на големия италиански поет Салваторе Куазимодо са онасловени с антитезата: „Животът не е сън” (1961): „Животът не е сън. Човек е истина// и истина е неговият плач във тишината.// О, Боже на мълчанието,// разкъсай самотата” („Thanatos athanatos”).

В стиховият цикъл „Сънят на живите” от антологията “Богохраними. Избрани стихове” (Пловдив, 2014) Огняна Каратепелиева/Свиленова/Свилина сигурно настроява и свой смисъл. „Сънят на живите” е преброждане през житието-битието на годините, тръгнали от „себичен малък кът, // където преживели// дедите ми и бабите”, където „най-съвършеният от гостите ми -// вятърът -// най-често се отбива”:

Живеене несъответно,
красиво разточително
и строго.
Все същият себичен малък кът,
където преживели
дедите ми и бабите.
Оставам тям подобна
и на други по-далечни.
Капризите ми тъй са мълчаливи,
че никой няма да узнае
колко съм капризна.
Най-съвършеният от гостите ми -
вятърът -
най-често се отбива.
И го приветствам рошава и боса
между вишните.
Ще дойдат други
и ще ме ядосат.
Но иззад клоните
реката се е вийнала
и ми показва
как да кърша снага пред новодошлите,
как да ги посрещам
и отпращам.
И да оставам във очакване на оня -
най-подобния на вятъра,
от който ме крие
вишневата сянка.

Все същият себичен малък кът…
Камбанката на стъпките ми е заспала.
Но я припомня щур кълвач -
тъй близо до ръката ми
и тъй недосегаем
като неведомото щастие.
Обичаен час.
Обичайно лято.

В пълна хармония с обичайния час, с обичайното лято е вървежът през живота - „захвърлена в добрия път”, тя „напразно се очаква”; когато „ветровете я обземат”, „хубава и двуезична като земята и лятото” - с обичане да пожелава децата си, но да се разминава „с бащата на децата си”:

Живях като чудесна малка -
тиха, горда малка,
захвърлена в добрия път.
А редом със това
далече някъде в полето
във две кръстосани главни горях
и ветровете ме обземаха,
владееха ме цяла.
Още ме владеят.
Не мога да се събера.
Напразно се очаквам.
Как много живях!
Бях хубава и двуезична
като зимата и лятото.
И ви обичах.
Още ви обичам.
Сърцето ми остана
нелогично и пристрастно.
Към всичко.
Най-вече към планетата,
където се родих
и пожелах децата си.
Тук срещнах живите и мъртвите,
които най-неволно наранявах
и най-често ме нараняваха,
защото се обичахме без мъдрост.
И още все се разминавам
с бащата на децата си.
И още тъй нестройна,
тъй сънна от мечти,
минавам някъде,
заслушана в таинствения звън
на цветните камбанки.

Преди да продължа с тези задъхани от жизненост признания, искам да добавя съзвучно с „Живеене несъответно”, мое стихотворение от ранната ми хасковска младост: „Сам не съм” (Заглавието е възможна антитеза на тристишието от Салваторе Куазимодо: „Човек е сам върху сърцето на земята,// пронизан от едничък слънчев лъч: и неусетно пада вечерта”):

Поречни хълмове, в звънтеж на славей
изтляха хвойновите клади
с върбови свирки,
с прашки милостиви.
А все ме следват лазарките бели,
преброждам в дъжд и огън равнината -
една от тях невеста да ми стане.
И сякаш вчера - сипва се усоен
екът на сляпа гъдуларска мъка.

Но сам не съм - дори да си замина,
ще хвърлят птици сенки върху хълма,
ще пренесат във свойта памет
Родината ми синовете.
И с нея - знак за песен ще им бъда.

… И ето „списъка” с притежанията на Огняна Свиленова и „едничкия достъп” до тях - „да ги обича”:

ПРИТЕЖАНИЯ:

моят живот,
който не ми принадлежи;
моите песни, търсещи другиго;
синовете ми, толкова свои
с териториите си извън обсега ми;
моята майка, която
се отдалечава неспасяемо във времето;
човекът до мене - тъй познат
и най-непознаваем
поради пристрастия;
условният ми дом -
мидена черупка;
стъпките ми,
сподиряни от вълна;
моят труд - семена, поверени на вятъра;
моята планета, висяща на нерв.

Едничкият ми достъп до притежанието: да ги обичам.

Диалектиката на живота стига до продължението-повторение, когато синът „чедо на планетата Земя”, тръгва от родителското гнездо самостоятелно, „от вятъра люлян//и във звездите вгледан” по „ведрия път// на големите топли ята” („Изпращане”):

Чедо свидно, българско!
Тънък стрък из тъмната земя,
от вятъра люлян
и във звездите вгледан…

Скрити сълзи
по петите на момчето ми.
Нататък е ведрият път
на големите топли ята..
Долу - смях на житата след вятъра,
мирис на хляб.
Цяла вечност стои
вътре в кръглия чист хоризонт.
То е началото, сине.
Само началото.

Мимолетни копита през ниви библейски
като камъни срутени ускорително удрят.
И бълбукат реки
старомодно и истински.
И бълбука речта ни
из уста или книга -
мъдра и модра.

Чедо на планетата Земя!
Повече не можем да ти завещаем.
Само звезден трепет у смъртните -
до края.
По-нататък - сам.

Върху една минирана планета
със участта си на сапьор,
която ние -
поколения предишни -
сме ти отредили.
Прощавай, ако можеш, сине,
или прокълни.

Росни сълзи
по петите на момчето ми.

Огняна Свиленова рядко навлиза в автобиографичната конкретност, а предпочита да се оттласне от нея, да се свърже и се потопи в лоното на хилядолетията, отдето е произлязъл човекът.

Когато уверено твърди в непосредствен разговор с читателя, че като „закономерна гостенка” на света (но -„приготвена хилядолетия да бъде тук”) - потъва „дълбоко влюбена във въздуха и във праха, // в мъжа”, тя тутакси добавя докосващо космоса пояснение - „когото помня от хилядолетия”:

В размирния и влюбен свят,
закономерна гостенка, потъвам,
дълбоко влюбена във въздуха
и във праха,
в мъжа,
когото помня от хилядолетия.
Завързвам косите си с лико
и бързам.
Не, за никъде.
Просто повече да видя.
Да ме разсичат сенките на птици
и да изтичам
сред прилива непостоянен на тревите.
А между другото да свърша нещо…
наложително,
полуусмихната,
неразумна и здравомислеща,
приготвена хилядолетия да бъда тук.
При някое препъване ще секна
и другите с учудване ще видят
мойта крехкост.
Но, слава Богу, ще забравят
и ще живеят,
приготвени хилядолетия да бъдат тук.
А може би е малка грешката.
В размирния и влюбен свят.

ПРЕДДВЕРИЕ

Тракия със спускащата се към низината и Беломорието Родопа планина… И там е детството - в Ивайловградския край, по извивките на белия път от селцето Сборино към Черничено върви с неравни стъпки баба Митра след мулето, а на самара му съм аз. Ето, минаваме през място, което сега се нарича „Илиева нива”, без да знаем, че през реокупационния геноцид на 3 октомври 1913 г. тук турска войска безпощадно избива над 200 пеленачета. Баба Митра като дете тогава по чудо Божие оцелява след избиването на мъжете и изпепеляването на нейното село Покрован, пак там - в Ивайловградския край. Не зная защо, но болката сега ме връща към мои строфи на „Старобългарски летописец”:

Потъмня небесният въздух
от множеството стрели и копия…
Неизвестен автор

Ти над прободените се изправяш
със въглени от родовата слава.
Тях, както нивицата си житарят,
спасяваш от кълбото на пожара.

Сега, светецо с тяло огрешено,
зарий в листа искри неизгасени.
Защото тлен ръката ще сковава,
а словото - навеки пребивава.

Подир години, мислено оглеждайки напуснатите десетки селца от моя роден край, думата „мулетари” ще ме върне към измислена, но в същността си свръхреална картина-болка:

Мулетарите загърбиха превала.
Сведоха стариците очи.
Наново
запустосваха на двора - да си кажат:
- Живи сме под кърпите на самотата!

А в черноземната Тракия на Огняна Свиленова тече река Марица - ту със спокойно, лениво протегнати води, ту с бурно следпоройно пълноводие. „Реката на детството свято” - казва ми Павел Матев:

При реката на детството свято,
в неизтритата още следа,
ожъднели след сухото лято -
млади кончета пият вода.

Тия „млади кончета” ме подсетиха и за три мои стихотворения. Ето ги:

ЮГ

Коне, коне - чак до безкрая…
По хълмове и по реки
безсънни юноши нехаят
и юг в очите им гори.

Прихлопващи стада сребреят,
салкъмов цвят искри.
С гласа на речни ветровеи
звезда ще свечери.

Планинка леко ще премине
и в теб мечта ще заечи -
да търсиш нейде повторими
безпаметните ? очи.

И никога не ще заминеш
от тая древна далнина:
ще бъде твоята родина
земя сред ръж и планина.

МАРАНЯ

Пладне е… Над равнината
неподвижно е разпънато небето.
Слънце в речните подмоли ляга.
Сенките скъсени са. Присветва
падащо крило на птица.
Боже мой, как зноят ни огражда
и под брястовете прималели
необяздени жребчета цвилят:
Вечерта е толкова далеко,
с хладните си кладенци, които
пак до утре, пак до утре ни довеждат.

КОСИТБА

Цял ден в лъката откоси звънтяха,
От непосилна промисъл призвани,
до тъмно алени жребци не спряха
да рият покрай алчните стопани.

И ти поиска пак да те сподири
оная детска жалба за тревата -
на нея няма дъждове да спират
и вятър слънчеви кълба да мята.

Но лягат сенокосите превити:
по здрач, и този ден непобедени,
с отвъдните си гласове щурците
разпитват за тревите си зелени.

Текстовете „Юг” и „Коситба” са отпечатани в някогашния старозагорски алманах „Хоризонт” (2/1975). Поетът Стойчо Стойчев е редактор на подборката стихове - когато се срещахме, той с горчивина ми признаваше за неумелата си поправка - замяната на „сенокоси” със „стебла”: „И лягат, лягат пак стебла превити”.
* * *
Неусетно в рецитала-съзерцание идват „Южни нощи” на Огняна Свиленова за щурци и светулки в „земи просънни и ухаещи”, реални и овселеняващо извечни - субстанция на Мирозданието („А някога е било пак така.// Отдавна, отдавна…”):

Щурци
и бяла житна нощ.
Разстлано и разстлано.

Тук всяка обич е легенда
и всяка мисъл - нежност.
Мъждукат в ширното светулки,
а житното наливане е пълно.
Не съмва, не съмва…

Земи,
земи просънни и ухаещи
се стапят без остатък
в щурци и бяла житна нощ.
А някога било е пак така.
Отдавна, отдавна…

А някъде в разсъмването след ятата птици от светлината се проявява „топъл”, „съноподобен, обетован град”, където „лятото ще бъде пак на птиците// и на хлапаците”:

СВИЛЕНГРАД

Към този топъл,
обетован град.
Отново и отново.
Къде летят ятата?
Край една река успокоена
и широка
в началото на есента,
в самата й омая,
къде летят?
Прииждат ветрове и влага.
Ще дойдат смътните мъгли
и ще удавят лятото.
Ниски къщи,
зашумени дворове.
Небето е огромно и прощално.
И птиците
с гнезда по ниските,
достъпни покриви
навярно искрено са тъжни
и искрено прощават на хлапаците.
Такова лято!
Най-дълго те ще го очакват.
И лятото ще бъде пак
на птиците
и на хлапаците.
Във този тъй съноподобен,
обетован град.

Очаквано продължение - към обетованото родно огнище („с ниски хълмове зад къщите”, с „приливи и отливи на залез”) любящата ги Огняна, чедо на Тракия, тича „пълна, осенена, любеща,// по тръпката на дивия живот”:

И ниски хълмове зад къщите
със приливи и отливи на залез.
Отеквам пълна,
тръпнеща и краткозвучна.
Сънувам ли?
Или празнувам дивия живот,
за който знам, че е единствен.
Земя, земя,
безкрайно живораждаща -
изпила е любовно биле.
И светят макове в житата.
И свети фосфорната пръст.
Онези приливи и отливи от залез,
прииждащи след нас,
ще бъдат все тъй хубави…
И тичам: пълна,
осенена,
любеща,
по тръпката на дивия живот.
Не е насън.
Не е насън.
Ниски хълмове над къщите.

Няма „външен” пейзаж в родния край - светилището, където се ражда човек, има нежно проглеждане на душата човешка за вграждане в ословесения звукопис с мелодиката (-жен,-ла,-жен,-ла) на премирната красота в сезонните природни кръговрати („Есенен триолет”):

На хълма забулен и нежен
мъглата размахва безплътни крила,
люляна от вятър небрежен.
А хълма забулен и нежен
от утре ще спи белоснежен
над сгушени бели села.
Виж хълма забулен и нежен:
как маха мъглата със млечни крила.

В повторяемият кръговрат на сезоните, в „тънкогривите коне” Огняна Свиленова/Свилина чува инобитиен „говор” на повторяемия вътрешен кръговрат в живота, завещан от прадедите на градеца, които „се вдигат да погледат” („И бавно ги попива светлината// или здрачът.//…// И бавно ни попива светлината// или здрачът”.):

ПРАДЕДИ

Землистите им сенки се възземат,
тръгват дълги и разсънени
по пътя глинест към градеца.
Мъждеят въглени
в огнището на залеза.
И черноземен вятър брули
тежките бразди.
Не вярвайте на тънкогривите коне,
зацвилили нетърпеливо по ездачите.
Далеч по вятъра са ги отнасяли
с едничката надежда
да ги върнат пак
при тежките порутени бразди -
по живо ли, по смърт ли - да ги върнат!
Да легнат в тази пръст
и под това небе
и внуците с имената им
да носят тука кръста си.
А всичко пак да бъде
незавършено
и вярно.
Не вярвайте на тънкогривите коне.
На път, когато тръгваме,
прадедите - сиви изпращачи -
се вдигат да погледат.
Ще се завърнем, знаят.

Ще легнем в тази пръст
и под това небе.
И внуците със имената ни
ще носят тука кръста си.
Как всичко пак ще бъде
незавършено
и вярно…
И бавно ги попива светлината
или здрачът.
…
И бавно ни попива светлината
или здрачът.

О, тези „времена и пейзажи” - тези „ души въплътени”, „души нетленни” („Триолети”):

Времена и пейзажи, души въплътени…
Бяха с мен. Бяха те моят живот.
Отлетяха ли? Чакат ли пак въжделените
братство и равенство? О, души въплътени!…
Или от сребърен мраз заскрежени,
отдавна пътуват на автопилот?
Времената, пейзажа, душите нетленни…
Бяха ли с мене? Бяха ли моят живот?

При допуснатия „спомен към бъдното смътно”, при „прагове на велика река” ни води огнена жена на име Огняна с великолепни речеви повелителни жестове („остави, не унивай, не копней, не пътувай, пусни, допусни”). „Струи благодат. Тишина//Богохранима”, „Богохранимо естество// непокътнато” („Аломнезия”):

Прагове на велика река,
забравени в самотата на чудото.
Сред злака на спомена
се пилеят води - на роса и прашец,
на мъгла се разпадат.
А шумът им е сладък и млад.
Светлина и вода се родеят.
Рее се птица.
Струи благодат. Тишина
Богохранима.
И близо, и в края на погледа,
в самото начало на лятото,
всичко е истинско,
многозвучно и плавно,
небивало…
Извикаш,
а ехо не чуеш.
Гласът се разлива,
лети по вълните,
скача от прагове,
трепти и се слива
с многогласото естество
отрадно,
непосилно и мило…
Остави. Не унивай.

Не копней,
не пътувай натам всяка нощ.
Но пусни,
допусни този спомен към бъдното смътно:
прагове на велика река,
самотата на чудото сбъднато,
злака, водите, шума,
светлината безплътна,
птицата, лятото,
многогласата тишина,
Богохранимото естество
непокътнато…

Неутолимо опиянение в „земя на смъртни”, която слънцето „обгръща” и „разтваря” човешкия порой. Пътуване „бавно, непонятно, най-недопустимо//все към края,// със странния и ведър смисъл// на кукувича песен”:

Земя на смъртни.
Празникът на топлите тела и слънцето край тях
и в тях.
И съща с тях, опиянена,
пътувам бавно, непонятно,
най-недопустимо все към края.
Със странния и ведър смисъл
на кукувича песен.
Била - няма я.
Смутила пролетес полето.
А двама юноши по нея
нехайно преброили
колко ще живеят.
И после друга песен
в друга пролет
отново ще изпълни
простия обред.
Земя на смъртни…
Мекият порой
на топлите тела пътува.
Сънува пролети и песни.
Накъде пътува?
И все разтваря в него слънцето.

ПРЕДДВЕРИЕ

Песента-радост и песента-поплак съпровожда човек от люлката до сетния миг. С това човекът е подобен на пойните птици. Замислен за природата на песента и нейната символичност, за творчеството, „се запитах” преди години чрез образа на скореца („Песен”):
- Скорецо ненахранен, необлечен,
защо щастливо звуците изплиташ,
така залудо врязан в небесата?

- След седмиците дълги и студени
видях божури огнени да пламват
и в тях - росата с капки всеотдайни!
…И няма край изстраданата песен.
Алманах„Зорница”, 8/1976

С това лирично преддверие се вглеждам в група стихотворения на Огняна Свиленова. С нейната присъща откровеност в тях се търси отговор за мисията на творческата изстраданост с антиномични, противополагащи се пресрещания - могъщество и пагуба, стон и радост, праведност и огрешеност.

Откакто има познание за Бога и Неговия противник, доброненавистник и завистник (дявола), оттогава между човека на земята и наднебесната, невидима за сетивата Светлина-Дом на Бога, е простряна сферата на поднебесната злоба (загатвана така: „И само във очите //свети дяволското”; „И мойта радост е сама // като дявола”). Първото загатване е в Огнянината „самоописателна” „Антитеза”:

Над грешната душа
живее праведното тяло.
Безупречно, изящно сътворено.
Косите са разсипани по ангелски.
Ръцете са даряващи и нежни.
Тръпне пясъкът
под лекотата на нозете.
А плавните движения създават
един съдбовен реквием
за птица, риба и жена,
за времена
и преселения…
И само във очите
свети дяволското.

Тук идва ред на „Денонощия” и „Творчество”, след тях - на текстове, които са също с ключови наслови („Мъка”, „Междувремие”). Завръщането и подреждането на думите в поезията е „могъщество”, „пагубно и мигновено”, улавяне за сърцето, за да не се откъртят стенания.

Творчеството е овселеняване/космосополитане и овременяване („Връхлита ме,// прегазва ме безмилостно голямото// поройно шествие на времето”. И така да пребъдваш в денонощията на всекидневието с вселенското, „архаичното очакване-предчувствие за щастие” - „Голямото събитие”, което „все някъде се бави:

Реки и друми,
плът и вятър,
прах, копита,
думи,
смях
и лято.
И бързат,
бързат пак към вечерта
със архаичното предчувствие за щастие.
А вечерта
с Голямото събитие
все някъде се бави.

И тук Огняненият поглед-„камера” ни пренася наново към природен фон със стройния мах на „чифт птици”, „пожар залезен” и бързащ рой на жени и мъже:

Чифт птици прелетяват
в строен мах.
И ето пак пожарът залезен.
Високо ветрове се реят.
Жените са по-хубави от всякога.
Мъжете - по-достойни.
И всички бързат.
Невидима камбана сякаш ги зове.
Къде?
Към вечерта?
Към лятото?
Постигнати са ето
мястото,
часа.
А нещо не достига.
Кое?
Вкуса на виното?
Смеха? Цветята?
Може би солта?
Ах, не! - Голямото събитие,
което все не иде.

Погледът сега е към реалистично нахвърляната картина на люде, събрани край маса в гостилницата на малкия градец:

И се почукват чашите.
Започва страшното усилие.
Звъна на погледите,
вица, новостите, коментара.
Още някои познати средства - до умората,
когато пак се разбере,
че нещо не достига.
После в тихото спасение - съня.

На утринта („Насъщно утро”, „свят млад и дързостен -// предшественик на бъдещ свят”) пак се завъртва денонощният кръговрат на движението и сънното му възпиране-успокоение:

Събуждането е дълго.
Под същата невидима камбана
Пътува дълго шествие.
Свят млад и дързостен -
Предшественик на бъдещ свят.
Насъщно утро.
Шум и говор,
птича глъч.
И строг и строен ред
под маската на хаос.
Неподозираната радост да отиваш,
да си точен,
да си точно ти.
Нещичко да можеш
и да те чакат куп неща.
Откритие на упорити мравки.
Себеотдаване на мънички слънца.

Естествено и очаквано за космосотворящата поетика на Огняна Свиленова - нейният поглед -„камера” се пренася някъде „високо, широко” в „светлината - единната” на „великата „пустиня” на Вселената”:

А някъде високо,
широко -
светове, пространства -
великата „пустиня” на Вселената.
И светлина -
единната -
от живи и угаснали слънца.

Поетът-думопресъздател и съзерцател на Вселената е „само мост”, който като Сизиф носи на гърба си „жестоката тежест,// дишането, порива, посоката” на Времето. И когато „като от сън” се вдигнеш и погледнеш подире, на „листа бял я няма рамката”. Светът, оцелостен, „съзвучен - ближе раните си” („И мойта радост е сама// като дявола”) („Творчество”):

Могъщество - тъй пагубно и мигновено,
че се залавям за сърцето
да не стена.
Връхлита ме,
прегазва ме безмилостно голямото
поройно шествие на думите.
Усещам на гърба си
жестоката му тежест,
дишането, порива, посоката.
Усещам, че съм само моста.
Като от сън се вдигам
и подире гледам.
На листа бял я няма даже рамката.
Светът е цял, съзвучен -
ближе раните си.
И мойта радост е сама
като дявола.

Сигурно творческото екстатично състояние е порив за спасение „в кратък миг”, когато досягаш невям началото на хилядолетията. „Само любовта е вечното” „и оня сънен смях в гръдта”, дето „клокочат” „хилядолетните, далечните извори”:

Хилядолетни са далечните ми извори.
Но тук съм крехка
и спасена в кратък миг.
Бялото ми идване е пълно с радост.
От всеки лъч, от всеки звук отеквам,
гореща и единствена.
Ще тлее, ще изтлее моята единственост
неудържимо, песенно.
От мене само любовта е вечното.
И оня сънен смях в гръдта:
хилядолетните,
далечните ми извори
клокочат.

Понякога сякаш „е много просто:// ще седна и ще пиша”, „ще се опра на лакът,//, ще мълча”. Но тогава светът отвън, от който не може да се избяга, ще пръсне „някой камък”.

Постепенно и в гледки видими светът те завръща към себе си, за да не го забравиш, когато оглеждаш и отбираш думите с ум, от сърце.

И в стиховата словесна графика „едно неумолимо утре// ще кърти свойто верую” („Мъка”):

Сега е много просто:
ще седна и ще пиша.
Вън вятърът
ще се стопи в юздите си.
Много просто е:
ще се опра на лакът,
ще мълча.
Вън някой камък ще се пръсне,
изгубил тежест за земята.
И бавни, тягостни копита,
прекрачващи го, ще дълбаят път,
като години бавен.
Полека ще си спомня
капризния език на птиците,
пролетните сълзи на лозницата.
Купчина дърва на двора ще ме питат
кой ги е стоварил тук
окастрени и грозни,
уродливи,
загубили пълзенето на сокове.
И още хиляди неща
за нещо ще тъгуват.
А в мен едно неумолимо утре
ще кърти свойто верую.

А ето пак обръщение към вятъра, („не полюшвай над белия свят//тези сънни звънчета”); вятърът - Огнянин символ-верую, реален и таинствен в животворящото Дихание на Създателя на видимия и невидимия свят, Който в Началото вдъхва душата в тялото на Адам, на първозданния човек и на неговите потомци до днес и довека. Сравни още („Сеанс”): „Стоя на прага на сърце.// не чукам. Чакам.// А вятърът играе със пролуките:// свирука, хлопа, бута…// Облакът, от който току-що съм слязла, прилича на памук -// тъй бавно се въззема”.

В личното си и в съчовешкото битие-междувремие, „във въздух от песни” лекарката Огняна Каратепелиева/Свиленова/Свилина („за нещо родена”), бърза към нещо „тъй неотложно”.

Но само „слуша и чезне” дни, часове, нощи - „редом с цялото бяло// ангелско войнство” воюва „тихо, на пръсти” „до легла на умиращи,// страдащи, стенещи,// до дъха на смъртта и живота” („Междувремие”):

Ветре,
не полюшвай над белия свят
тези сънни звънчета,
дето в унес дочувам.
Не раздвижвай с небрежни криле
този въздух от песни…

Някъде бързах…
Имаше нещо…тъй неотложно…
Тези сънни звънчета…
И не мога да мисля дори.
Само слушам и чезна.

Хиляди, хиляди „трябва”.
Толкова дни, часове,
толкова нощи
до легла на умиращи,
страдащи, стенещи,
до дъха на смъртта и живота,
редом с цялото бяло
ангелско войнство
тихо, на пръсти,
неотменно,
безотказно воювах.
Уморих ли се?
Някъде бързах - не помня.
Бях за нещо родена.
Само слушам и чезна.
Тези сънни звънчета
над белия свят…
Ветре,
не вълнувай с небрежни криле
този въздух от песни…

…Опитвам се да разчета и допиша с едно изречение Огняниното послание: Няма творчество от гордост, има служение на човека довека в сътворчество и съработничество с Бога.

В „Послепис” (2015) има стихотворение за творчеството като изповед на тайни или скриване на тайни. С оправданието (много точен психологически детайл за детската всеоткритост): „Не скриват само малките деца”. Поетът непременно е мечтател, който носи „ винаги багаж -// стихове и искреност”.

Началните два реда се строят от цветово противополагане на „светлоокия пейзаж” с „чернокосия приятел”. Към него, поета, се отнася поразително по висота твърдение, което всъщност е откровение за самата Огняна: „…Имаше разплакана душа// от стихове и искреност”:

За чернокосия приятел
на светлоокия пейзаж
разказваха, че бил мечтател
и носел винаги багаж -
стихове и искреност.
У всеки има свои тайни.
Защо откри
и колко скри
не зная.
Не скриват само малките деца.
Той имаше разплакана душа
от стихове
и искреност.

Прибавям и моето стиховиждане за творчеството-съдружие с пътника и жетваря, и разговор за надеждата и съдбините човешки (Сборник на български и украински език: „Ворскла и Янтра имат едни брегове. Стихове”, Полтава-Велико Търново, Харков, 1983):

Като зелени въртележки
додето дните се въртят,
ти ще изкупваш всички грешки,
щом песен мъчи твоя свят.

Като сеячите събирай
слова за дълги редове,
в осила с пот зърно намирай,
докато хляб го назовеш.

При пътника и при жетваря,
при всички - остани.
Докрай с надеждата им разговаряй
и техните съдби дълбай.