интервю на Продрум Димов с Яко Молхов

- През младите си години Яко Молхов свързва живота си със своя земляк Борис Делчев. Това приятелство, което мога да нарека пожизнено, предопредели може би до голяма степен и товето духовно бъдеще?

- Вярно е това, че още през младите си години свързах живота си с Борис Делчев. Това приятелство, което наистина бе пожизнено, предопредели моята съдба. Дължа извънредно много на влиянието на Борис Делчев в духовното ми развитие  първо идеологическо, сетне и литературно.

Ние се запознахме, още докато той беше студент по право. Правеше ми силно впечатление с това, че беше образован марксист, а и пишеше литературни статии в левия печат.

Неговите интереси станаха и мои и ако трябва да резюмирам с една дума моята признателност към Борис Делчев - това е да изповядам своето отношение на скромен негов ученик.

- Навлязъл вече доста осезателно в литературните ни среди, беше заставен да настроиш интересите си на вълната на филмовото изкуство. Лесно ли преодоля тогава някои дълбоки твои вътрешни несъгласия да те командват „отгоре”?

- Вярно е и това, че бях навлязъл в литературните среди и пишех литературно-критически статии, когато ме извикаха в ЦК на БКП и ми наредиха да отида на работа в кимематографията. Ставаше дума за началническа служба.

Аз дълго се съпротивлявах, докато се съгласихме на редакторска работа… това беше през далечната 1948 година. Сега, когато са изминали толкова години на „служба” в кинематографията, не мога да се откажа от нея.

Бях главен редактор на списание „Киноизкуство” почти десет години, след това редактор  в Студията за игрални филми, завърших филмовата си служба като редактор в Студията за късометражни филми.

Публикувах и първата книга „Кинокритика” с избрани мои статии за киното. Живот - не мога да го върна. Междувременно продължавах и литературно-критическата си дейност.

В това време усетих, че тъкмо кинематографската дейност създаде известна популярност на името ми като кинокритик. Благодарение на кинематографията пътувах - бил съм и член на международното жури в Карлови Вари - Чехия.

Може би работата ми в кинематографията беше една щастлива творческа съдба, макар че беше съпътствана с трудности. Но в себе си не съжалявам за нея, а и няма от какво да се срамувам. Писаното от мен за киното беше израз на вътрешно убеждение и в този смисъл съвестта ми е чиста.

- Оставам с впечатление, че твърде късно те е навестило самочувствието на професионален творец, може би това се дължи изключително на твоята невероятна скромност?

- Впечатлението ти за това, че твърде късно ме е осенило самочувствието на професионален творец, не е точно. Аз просто никога не съм смятал себе си за непогрешим ценител, за „последна инстанция”. А скромността е нещо човешко.

- По време на многобройните ни разговори неведнъж си подчертавал, че от всички твои книги най-много цениш „Съблазните на пътуването” и „Пътуване към Америка”. Нима двутомникът „Времето на критика” и „Пловдивски силуети”са по-малко стойностни твои произведения?

- Истината е, че съм се радвал на всичките си книги. Всяка от тях е плод на творческо усилие, те изразяват гледищата ми за живота и литературата. Но поменатите от теб книги са ми творчески най-свидни, а и имаха резонанс сред читателите. За тези книги и сега тук-таме ми се обаждат с одобрение.

- Едва ли някой  може да убеди здравомислещите у нас, че духовният ни живот не продължава да боледува. Виждаш ли някаква по-светла перспектива за него в близките години?

- Наистина в последните единадесет години след промяната от 1989 година в духовния живот на страната ни настъпиха огорчителни сривове. За мен лично най-огорчителни са избуяването на фашистката идеология, наред с общото обедняване, безработицата, корупцията, всеобщата морална деградация. Не виждам в обозримо бъдеще подобрение, измъкване от кризата. Това ще стане с идването на едно ново поколение трезвомислещи хора, които да поемат ръководството на страната ни.

- Само с липсата на средства ли можем да си обясним мъртвилото, което днес мори българското кино?

- Разбира се, че не само с липсата на средства можем да си обясним мъртвилото в българското кино. Но тази липса е една от основните причини. А тя самата е следствие от отказа на държавата да поддържа културните институти. Това е недалновидна политика на досегашните правителства.

- Азбучна истина е, че в момента и големи имена в нашата литература не са в състояние да издават книгите си поради липса на средства и водят унизително човешко съществуване на ръба на мизерията. Не е ли обида това за съвременна България?

- Като съдя по себе си, знам, че житието-битието на много писатели, художници, артисти, театрали и други хора на изкуството е за окайване. Това също е следствие на настъпилата промяна в политиката на държавното ръководство. Разбира се, това е обидно за самите творци, още по-обидно е за съвременна България. Тази политика ще има големи отрицателни последици за културата ни изобщо. Последната ще се комерсиализира и промени неузнаваемо.

- Неотдавна Яко Молхов беше предложил за печат в „Български писател” своя най-нов ръкопис, посветен на български евреи - литературни творци. Каква е неговата съдба?

- Издателство „Български писател” беше крайната ми надежда тази моя последна книга да види бял свят. Но междувременно самото издателство фалира и надеждата ми угасна. Това е обща съдба: безброй ръкописи лежат в чекмеджетата на безброй български писатели. В замяна на това излизат много книги на автори, които могат да си платят издаването им, без оглед на литературното им качество.

- Напоследък се чуват все повече гласове, които доста едностранчиво и тенденциозно изясняват истината за спасяването на евреите в България. Преди години известният наш поет Давид Овадия категорично заяви, че настъплението на Червената армия спаси евреите от гибел у нас. Споделяш ли това убеждение?

- Спасяването на българските евреи от хитлеристките лагери на смъртта е преди всичко заслуга на българския народ, на българските антифашисти, на Светия Синод, на писателите, интелектуалците. Но споделям и гледището на Давид Овадия, че решаващо значение е имало и настъплението на Червената армия.

- В такъв смисъл оправдан ли е воят на управляващите в България днес срещу махането на паметната плоча на цар Борис III в Израел?

- Опитът да се отдаде заслугата на цар Борис за спасяването на българските евреи е исторически необоснован. Той подписа антисемитския закон за защита на нацията, под негова благословия бяха изселени и загинаха македонските евреи и тези от Беломорска Тракия, когато тези земи бяха окупирани от български войски. В този смисъл воят на управляващите срещу махането на паметната плоча на цар Борис III в Израел не е оправдан.

- Навярно има проблеми, които тревожат сега болезнено нашия народ, но какво трябва да ни безпокои според теб, най-много?

- Най-много и глобално трябва да ни безпокои възстановяването на капитализма като икономическа система, при това, както видяхме, през тези единадесет години, един див капитализъм, масово обедняване, безработица, корупция…

- От върха на 85 годишнината ти каква равносметка би направил за досегашния си житейски и творчески път?

- Равносметката е проста: живях и творих според възможностите си и според повелите на човешката съвест. Няма от какво да се срамувам…

- Мисля, че вярваш на младото ни поколение. Какъв съвет би дал на младите си колеги, които безспорно са се отнасяли към тебе винаги с уважение?

- Всичките ми надежди - житейски и творчески - са обърнати към младото поколение. Моят съвет - да не забравят, че литературата и изкуството са били винаги критични към съвременността.

- А какво би пожелал на читателите на в. „Знаме”?

- На читателите на в. „Знаме” желая здраве и морална издръжливост в настоящия труден живот.

8 декември 2000 година

София