Продрум Димов

Беше 20 юли 1947 година. Кротък летен ден, необезпокояван от обичайните юлски горещници, непридружаван от характерните за този месец жарки слънчеви набези. Бях изкарал на паша воловете между Тополница и дълбоката вада, която задвижваше камъните на Манастирската воденица.

Слънцето преваляше на запад, когато в прохладните вече следобедни часове в окосена ливада, под бухнали сливи и ябълки заприиждаха младежи от селата Лесичово и Церово.

Тая среща не беше случайно сборище и по всичко личеше, че е организирана от ръководството на ремсовите дружества от двете съседни села.

Те бяха близки по дух, мнозина се познаваха и скоро под шумнатите куполи на дърветата зацари приятно оживление.

Пък и церовските момичета и момчета са духовити по природа, много пъти са гостували на нашенска сцена и са очаровали публиката с шеговитите си емоционални певчески и артистични изяви.

И сега неусетно си допаднаха с нашенци и се сляха набързо в една весела хомогенна компания, из която извираха като от гейзер радостни викове и припрени хитровати младежки закачки.

Аз ги наблюдавах отстрани смълчан, като се стараех да наострям слух, опитвайки се да уловя някоя смехотворна приказка.

Крадешком отмятах неспокоен поглед и към четириногите ми приятели, но като видях, че са се запасли кротко в примамливия свеж зелен троскот, избуял покрай брега на реката, ги оставих да си похапват апетитно от вкусното зелено ястие.

Мигновено ми текна да се присламча и аз към одухотворените млади пришълци.А шумотевицата под дебелата зелена сянка ставаше все по-гласовита и привличаше вниманието на щъкащите наоколо пастири и мливари, чакащи ред да си смелят житото.

Още с приближаването безразборната шумотевица неочаквано стихна. По средата на насядалите словоохотливи събеседници извиси ръст 18-годишният Димитър Генов, натоварен да представлява този ден групата от лесичовските младежи на срещата им с церовските им съмишленици.

Доколкото си спомням, той запозна присъстващите с текст на договор, който трябва да се приеме, за поставяне началото на другарско съревнование между ремсовите дружества на двете съседни села, които са близки и сродени от години.

А по онова време тези сбирки, пък и обикновено всички младежки инициативи, протичаха изключително емоционално, съпътствани от масови и революционни песни, свързани с партизанското движение и романтиката от строителството на новия живот.

И естествено беше младите хора да играят ролята на основен двигател в шеметно настъпващите промени. Тези песни не можеха да не дадат живот и на днешната приятна другарска среща.

И ми се струва, че подходящ тон за песенното озвучаване на това събитие даде Димитър Генов. Той беше участвал като командир на бригадири от селото, завърнали се от първата двумесечна смяна, помагали в строежа на новата железопътна линия Перник-Волуяк-София.

И от там донесе с другарите си новите бригадирски песни, които огласяха вече градове и села. А той имаше мощен, мелодичен, баритонен глас и живееше с това вдъхновено песенно богатство. И без да се колебае, отприщи мелодията на нова, неизвестна песен:

„Да строим неуморно, другари,
този здрав и прекрасен живот,
в който огнени сили разгаря
героичният трудов народ!”

Навярно всички чувахме за пръв път това песенно чудо, което грабваше не само с напористата си енергична мелодия, но и с динамичния полет на текстовото съдържание.

По онова време песните се наизустяваха със замах и пееха масово, особено от младежите и девойките. Те бяха техни желани спътници, защото даваха криле за неудържим полет и носеха полъха на новото градивно време.

Останал съм с впечатление, че малцина се интересуваха от поетите и композиторите, които имат голямата заслуга за тяхното сътворяване, за да стигнат до жадната за нови песни многолюдна аудитория.

А от случайни сбирки те нахлуваха властно и в младежките клубове, училищата, огласяха митинги, манифестации.

Като станах гимназист, разбрах, че поетът Иван Бурин пръв е излял върху белия лист в неповторим стих своето вдъхновение от устрема на бригадирската младост в онези ентусиазирани години в стихове, прославящи бригадирска България.

С това стихотворение, озвучено от композитора Асен Карастоянов, за пръв път се докоснах до Иван Бурин, забележителен певец на уникалното българско бригадирско движение.

И понеже името му незаслужено тъне в недопустимо забвение десетилетия наред, реших да се поразходя из неговия житейски и творчески път.

Дано раздвижим мълчанието на миналото да заговори на съвременната ни бездуховност.

Всъщност кой е Иван Бурин?

Но да разгърнем занемелите страници на недалечната ни литературна история. Те макар и забравени, нека ни разказват с услужливия си език, че ИванТрифонов Алексиев, останал с творческия си псевдоним завинаги като Иван Бурин, е роден на 25 декември 1913 година в с.Ребърково, Врачанско.

Неговата поява на бял свят ни пренася в една от най-мрачните епохи от отечествената ни история, когато България е изживявала ужасите от първата национална катастрофа, свързана с безпощадния погром и безпрецедентната разруха от Междусъюзническата война през 1913 година, предизвикана от безнаказаното безумие на Фердинанд и цялата престъпна камарила, заграбила кормилото на нещастната ни държава.

Този удар върху изпадналия ни в жестока беда народ и ограбено отечество се отразява пагубно върху цялостния живот и съдба на цели поколения.

В обстановка на постоянен недоимък, оскъдица и мизерия израства и се формира като човек и личност и бъдещият вдъхновен поет и общественик.

Будната му семейна среда обаче се оказва решаваща за неговото стремително духовно израстване и изграждане като човек на силния дух, пристрастен към книгата и социалния прогрес.

Завършва основното си образование в родното си село, а гимназия във Враца, като изпитва стряскащото неотразимо въздействие на острите социални конфликти и съдбоносни политически сътресения, породени от хилядите избити, ранени, черни забрадки и осиротели семейства от трагичното участие на страната ни в Първата световна война.

Върху бедното селянче от Ребърково не по-малко влияние е оказал и кървавият погром на Септемврийското въстание, което пламва с неудържима сила в родния му Врачански край и цяла Северозападна България.

Затова още в детските и юношески години в гърдите му нахлуват безвъзвратно спасителните идеи на борбата за социална справедливост, която придава смисъл и съдържание на целия му живот.

И неслучайно, когато с големи усилия надмогва беднотията и отива в София да учи ветеринарна медицина и право, се оказва сред най-дейните членове на БОНСС.

В средите на студентската младеж той намира въздух и за неукротимия си интерес към художественото и публицистично слово и изобщо към литературното творчество.

Паралелно с лекциите и усвояването на учебния материал в университетското всекидневие той се увлича и посвещава на журналистическия занаят.

Работи като редактор във в. „Студентско знаме” и „Академик”. В началото само редактира постъпващите материали, но постепенно се появява и със свои публикации.

Така през 1935 г. за пръв път печата във в. „Трезвост и култура” и настройва перото си на творческа вълна, като не остава никога чужд и на текущите обществено-политически събития, отразявани критично в левия печат.

В средите на прогресивната ни интелигенция бъдещият поет оформя своя марксически мироглед и отстоява социалистическите си убеждения.

Възмъжал политически, той посреща възторжено победата на Девети септември 1944 година и се включва незабавно в усилията за укрепването на новата отечествено-фронтовска власт.

Известен вече като човек на идното социално перо, е призован да замине веднага на фронта през ранната есен на 1944 г., където работи като военен кореспондент по време на Отечествената война.

Под оглушителния грохот на оръдията и във вихъра на разгръщащите се бойни действия срещу ожесточения противник младият журналист във войнишка униформа развихря придобилото вече професионален опит публицистично перо.

Разкрива героизма и себеотрицанието на българския войник, готов да се жертва за победата над хитлерофашизма.

Вдъхновен от подвига и високия боен дух на българските фронтоваци, той пише огнени, емоционални репортажи, които подсказват за възможностите на неговия творчески потенциал.

През 1945 година пламенният журналист публикува тези горещи свои репортажни творби в книга, онасловена „Как минахме Драва”.

През следващата, 1946 година, е привлечен на работа в някогашното министерство на информацията. Примамен от въздуха и атмосферата на духовното поприще, през периода 1948-1950 година се подвизава в редакцията на в. „Труд”, където работи като културен сътрудник.

След това, с малки прекъсвания, до 1956 година е редактор в издателство „Български писател” и се отдава на сериозна и задълбочена литературно-творческа дейност.

Закърмен и израснал като творец под влияние на силното поетическо въздействие на Ботев, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров, започва да пише стихове в духа на революционната възрожденска и пролетарска поезия, завладяла литературно-творческите ни среди през 30-те години на миналия век.

Стихът му, както отбелязват някои изследователи, е остър, призивен, в съзвучие с левите политически настроения на времето.

Като непоколебим творец от лявото ни духовно пространство Иван Бурин остава верен и никога не напуска избраната творческа барикада и след голямата деветосептемврийска победа на нашия народ.

Неговото поетическо слово става още по-актуално, откликва своевременно на всяко събитие, акция. В стиховете му оживяват всеобщият неописуем ентусиазъм, героичната атмосфера на Отечествената война, епохалните подвизи на Червената армия, възторгът от първите строителни успехи, градивният устрем на тружениците от възраждащите се градове и села.

Да не говорим за огнедишащия патос, с който възпява, както никой друг наш поет, българското младежко бригадирско движение.

Е, разбира се, в творческата му биография присъстват и немалко лирични творби, отразяващи героиката и на въоръжената съпротива срещу фашизма.

Една значителна част от стиховете му са музицирани и в течение на десетилетия бяха популярни масови песни и маршове, неделима част от духовния облик на няколко български поколения.

В никакъв случай обаче не бива да се затваряме само в рамките на добре известната му творческа и обществено-политическа дейност.

Иван Бурин е проявявал изключително изследователски интерес в течение на години и към българския фолклор.

Търпеливо и задълбочено е проучвал българското народно творчество и е автор на няколко специални изследователски труда, посветени на това направление.

Непрестанно се рови из това неоценимо богатство, рожба на българския народен гений, и става редактор на сборници с българско поетическо народно творчество, съставя и сборници с народни умотворения.

Учудващо е, че днес изобщо не се говори за неговото творчество, а то ни впечатлява не само с внушителния си обем, но и с безспорните си художествено-естетически достойнства.

Има, разбира се, и поетически творби, които не са лишени от известна декларативност, което като творческо явление присъства емоционално и в творчеството на немалко други наши поети.

То е изблик на спонтанни емоционални преживявания от времето на неповторимото следдеветосептемврийско чувствено опиянение.

От внимателния преглед на творческото развитие на Иван Бурин се налага изводът, че той присъства в националното ни литературно битие твърде осезаемо още в края на 30-те години на миналия век.

Тогава е и дебютът му с поетичната му книга „Мана”, която излиза от печат още през 1938 година.

А още на следващата, 1939 година, той отново се явява при читателите си с новото поетично заглавие „Плодът изкърши клоновете”.

Неспокойното му творческо перо обаче не бездейства и през 1942 година на книжния пазар е поредното му поетично издание „Дни на героите”.

По време на войната като че ли заглъхва поетичният му глас и се потапя в света на военните репортажи от фронтовата линия, но през 1946 година отново напомня, че не може да твори без общуване с мерената реч и издава двете си стихосбирки „Песни от бивака” и „Родина”.

Оставам с впечатление обаче, че поетът живее неизменно с пулса на социалистическото строителство, в творческото му полезрение попадат хората на благодатния труд, онези, които се раздават, за да живеят по-добре другите.

Вълнува го новото градивно време и неговите герои. Неслучайно се заема и пише книга за знатни хора на благородния труд.

Така се ражда произведението му „По неравни профили. Пътят на Пеню Генчев” /1950/ Името на този прочутт локомотивен машинист-многомонтажник дълго по онова време шестваше по вестниците и в радиопредаванията.

За отбелязване е, че авторът не е останал чужд и на творчеството за деца, отнасял се е с много любов и към най-малките ни читатели.

Свидетелство за тази му съкровена обич към малките питомци са и изданията му „Две мечета и катеричка” /1955/, „Песента се връща над полята” /1958/, „Къде расте разковничето?” /1962/.

Интерес предизвикват и някои негови литературоведчески изследвания, какъвто е трудът му „Ботев и народният поетичен гений” /1954/. „Народно творчество и художествена литература” /1967/.

А с романа си „Стоян Глога” /1968/ показва, че творческият му плуг може да оре не по-малко дълбоко в сухата нива и на белетристиката.

Талантливото му перо не се колебае да ни въвежда в областта и на хумористичния и сатиричен жанр /”Сол и пипер”. Басни, сатири и епиграми /1962/.

Пътувайки обаче из творческия свят на този колоритен литературен творец, оставам с твърдото убеждение, че негова творческа стихия си остава поезията, която неслучайно присъства преобладаващо в целокупното му творчество.

В това ни убеждават недвусмислено и други негови поетични произведения - „Под българско небе” /1966/, „Лято” /1968/, „Цветовете на дъгата” /1970/ и др.

Това впечатляващо присъствие на Иван Бурин в националното ни литературно битие привлича вниманието на критичната ни смисъл.

Първи забелязват излизането през 1938 година на поетичната му творба „Мана” и пишат рецензия за нея Ст. Божков и Н. Ланков.

Отзиви за други негови произведения публикуват в различни издания Иван Сестримски, Симеон Султанов, Пенчо Данчев, Пантелей Зарев, Борис Делчев, Димитър Угрин, Минко Николов, Кръстьо Куюмджиев и мн. др.

С тези рецензии и отзиви се популяризира и утвърждава името на Иван Бурин като едно ярко явление и значимо присъствие в националния ни духовен и обществено-политически живот.

За жалост вече десетилетия наред затлачиха пренебрежително с безпощадното мълчание на забвението целокупното му творчество и приноса му в националния ни литературен генезис.

А името му едва ли говори нещо вече, особено на младите ни поколения, подложени на непрестанна манипулация да забравят българския си корен и да се чувстват граждани на света.

За целта са пуснати в действие всички възможни държавни механизми на днешна капиталистическа България. Никак не е трудно обаче да се доказва кому е изгодно и на чии интереси робуват сегашните управляващи върхушки.

В паметта на по-старите поколения, разбира се, още не са заглъхнали възторжените песни, сътворени по текстове на Иван Бурин, макар че може би малцина свързват красивите им вълнуващи мелодии с името на забравения поет от Ребърково.

А те наистина са своеобразни химни на едно изключително творческо време и са неделима част от българското литературно-музикално богатство.

Едва ли и самият Иван Бурин е очаквал, че неговият призивен текст на стихотворението му „Да строим”, озвучено така професионално и вдъхновено от даровития ни композитор Асен Карастоянов, ще се поеме и запее от стотиците хиляди млади хора в страната ни.

А песента спонтанно покорява и завладява още с първото си докосване до чувствата и сърцата най-напред на безбройните синеблузи млади строители на републиката ни.

Първи я подемат още през 1946 година бригадирите на Прохода на републиката - „Хаинбоаз”, сетне вдъхновява всеотдайните млади строители на железопътните линии Перник-Волуяк, Ловеч-Троян, Лясковец-Златарица, отеква в Димитровград, на язовирите „Копринка” /”Георги Димитров”/, „Росица” /”Ал. Стамболийски”/ - навсякъде, където говори благодатният градивен език на кирките, лопатите и вагонетките.

А огненото слово, облечено в могъщи музикални одежди, възпламенява младежката гръд и ми се струва, че си заслужава да се върнем отново към този вълнуващ текст, излят от напористия поетичен свят на Иван Бурин.

Да строим неуморно, другари,
тоя здрав и прекрасен живот,
в който огнени сили разгаря
героичния трудов народ.

А припевът е наелектризиран с динамична лексика, която внушава неудържимия устрем и взривява, хвърля в крилат полет мислите и чувствата:

Гърмете, могъщи юзини,
люлейте се, буйни жита!
Над хълми, поля и долини
пак екна у нас песента.

Пиша тези думи и асоциативно още ми се счува мелодичният баритонен глас на младия тогава Димитър Генов, сетнешен ръководител, партиен функционер и полковник, преподавател във висшата школа на МВР в Симеоново.

В онзи толкова далечен вече 20 юли 1947 година, изглежда, че песента допадна на младата аудитория, сгушила се под дебелата зелена сянка и наострила слух до краен предел, стараейки се да улови всяка дума на очарователния певец от Лесичово.

По изражението на замислените лица на слушателите той усети, че грабна покоряващо вниманието им и продължи с още по-настървен хъс:

С усилия здрави народни
ний създаваме чуден закон -
по-обилен от нивите плодни,
по-корав от метал и бетон.

Поет от крилете на вдъхновението, гласът му зазвуча още по-настъпателен, когато навлезе отново в гръмогласа на припева, за да го прелее в словесния поток на последната строфа:

Помни лютите битки народа,
помни своите жертви безчет,
затова е на поста си бодър,
и върви все напред и напред!

А когато се върна отново към „Гърмете, могъщи юзини”, всички изведнъж вкупом се разшумяха и запяха тази непозната дотогава за тях бригадирска песен, с която Иван Бурин вдигна на строителен поход многохилядната бригадирска младост на страната ни.

Гледам сега на снимка смиреното изражение на този очевидно рядко интелигентен човек, удивителен жрец и творец в областта на художественото слово и благородно му завиждам, че е носел толкова огън и творческа енергия в гърдите си, които го превръщат в уникален поетичен изразител на новия богат емоционален свят, завладял обществото ни в годините на онова безпрецедентно следдеветосептемврийско опиянение на българина.

С не по-малко силна патетика са наситени стиховете му, музицирани блестящо пак от Асен Карастоянов, и оживели в песента „Елате, хиляди младежи”.

При нея поетът и композиторът се извисяват като творци на още по-висок пиедестал.

Още в началото ни завладява гореща призивност на парещото слово, мобилизиращата мелодия, от които лъха бодро и оптимистично настроение:

Елате, хиляди младежи,
на родната страна надежда,
дигнете кирки, знамена
да зашумят като гора:
за ударниците прекрасни,
за слънчевия трудов празник,
за хубавата ни страна:
Ура! Ура! Ура!

Трудно бихме открили друго произведение в родната ни поезия, посветено на бригадирското движение, в което слово и мелодия да извисяват до такава степен патриотичния дух на нашия сънародник, особено на младостта на родината ни.

Пиша тези редове и си мисля, обзет от страшна болка, породена от тъжната участ на днешна млада България, лишена от патриотизъм и национален идеал, хукнала да се спасява по света от безумието на безразсъдни и безотговорни политици и държавници.

Но това е друга тема за неприятен, но неотложен разговор.

Това вълнуващо произведение на Иван Бурин и Асен Карастоянов ни пренася в атмосферата на възраждаща се, следдеветосептемврийска България.

Поетът се възторгва и благоговее, възхитен от величествената панорама на обновяващото ни се отечество, което вече диша свеж въздух и живот:

Преливат речните корита,
трептят зелени равнините,
дълбоко трактори орат,
навред ечи младежки глас.
За кой така шумят горите,
за кой синеят планините
и тия сини езера?
За нас! За нас! За нас!

В тези стихове витае възроден патриотичният полъх и дух на литературния колос Иван Вазов, но при Бурин звучи и синовното преклонение на поета пред красотата и обаянието на скъпата ни нова родина, пренебрегвана и изоставяна, лишила от въздух за живот младите ни съотечественици, станали жертва на безнравствена ценностна система.

Ето защо общувайки с тези стихове на Иван Бурин, не можем да не почувстваме безмилостните пристъпи на една остра носталгия, която гнети страдно всяко честно българско сърце.

Това прави до голяма степен творбите му особени актуални, потребни за нашия съвременник, който не може да не почувства колко много е ограбен от днешния комерсиален ден.

Финалът на това стихотворение ни завладява и ни припомня колко много любов и всеотдаен труд младият ни сънародник отдаваше някога за просперитета на отечеството ни.

Поетът е посветил себе си на своя народ и отправя своя горещ зов към младите да отдадат своя благороден труд на родината:

Да идем - стройни бригадири -
по фабрики и язовири,
по скели, рудници с любов
и да дадем велик обет
за героичната родина,
за младостта ни несломима
за вожда Георги Димитров - напред!

Четейки тези стихове, сигурно ще се намерят хора, доволно обезчовечени от днешната продажна пропагандна машина, които ще ги окачествят с лека ръка като прокомунистически и ненужни, овехтели.

Но такива необмислени и необективни, подвеждащи оценки не си дават сметка за истинския ръст на Георги Димитров като присъствие в нашата и международна история.

Намирам за неоправдано да се съди за сина на баба Парашкева само по някои безспорни негови грешки и постъпки, а да не се вижда значимото, голямото в неговата личност, завладяла навремето умовете и сърцата на всички здравомислещи прогресивни люде по земята.

Димитров наистина в онези години се ползваше със заслуженото уважение на милиони наши сънародници. Той беше вдъхновяващ пример за огромна част от нашия народ, особено за младите ни хора.

В това ни убеждават творческите търсения на огромна част от родните ни творци в областта на литературата, изкуството и културата.

Сред тях неслучайно искрено и чистосърдечно е заел завинаги своето достойно място и Иван Бурин.

Творчеството му е неизменно свързано с невероятния всеобщ подем в онези години, през които се изграждаше един по-справедлив, социално справедлив строй, независимо от неговите неоправдани недъзи, в икономически, политически и духовен план.

Не бива обаче да заобикаляме днес и да се отнасяме с безразличие и към някои някогашни политически недомислици, внедряващи слепешката сталинския съветски модел в социалистическото изграждане на страната ни.

Иван Бурин в творчески и човешки аспект се е посветил чистосърдечно на светлия социалистически идеал и си остава негов непоколебим знаменосец до сетния си земен ден.

Това обяснява висотата на чувствата му, мечтите и поривите, твърдата му вяра в бъдещето и романтичният му поглед върху живота.

Израз на необуздаемата си любов към младите хора, особено към красивите им примамливи преживявания той е дал и в популярното си стихотворение-песен „Блян”.

Често ме навестяват незаглъхващите спомени от бригадирското ми лято на 1949 година. Бях 16 годишен, когато дълбаехме и прокарвахме първите напоителни канали в китната плодородна долина край бреговете на река Росица.

Бяхме в стихията на младостта си и не жалехме сили и енергия, изморявахме се, телата ни се огъваха понякога, капнали от умора, но се стопяваше всякакво униние, щом чуехме напористите гласове на младите красиви синеблузи момичета и всичко оживяваше наоколо, екваше цялото потънало в зеленина и свежест поречие на Росица, огласено от тази беззалезна поетична творба на Иван Бурин.

Мелодията грабваше младежките сърца и ги хвърляше мълниеносно в ненаситен полет. Тя не само вдъхновяваше стройните редици, но и триумфално шестваше, зареждаше с красота и обаяние и много романтика нашите тържества, бригадирски огньове, незабравими вечери.

И сега, макар че съм вече на преклонна възраст, ми се счуват музикално-поетичните ритми на това беззалезно поетично творение на вдъхновения певец от Ребърково: пред очите ни се разлива младостта, неукротима, жадна за простор и полет, плувнала в сладостните вълни на възторжената романтика, на крилете на неповторимата младост, устремена към сияйните върхове на многообещаващото светло бъдеще:

„Пред нас са блеснали житата,
окъпани от топъл дъжд.
И ний вървим, вървим нататък,
и няма край, и няма край
на шир и длъж.
Ехо-о! Ехо-о! Без край
на шир и длъж.

Деца на светлата родина
от равнината и града.
И стъпки, стъпки ще преминат
през наща млада, наща млада свобода!
Ехо-о! Ехо-о! През наща свобода!

И няма край живота бодър,
и няма, няма друг копнеж.
И няма, няма край възхода
на героична, героичната младеж!
Ехо-о! Ехо-о! На нашата младеж!

Тези екстазни словесни откоси наистина нареждат поета сред най-емоционалните романтични творци на родната ни поеция.

Те впечатляват не само с професионалната зрялост на автора, излял със завладяваща искреност всичкия напиращ огън на своята богата душевност в горещото си преклонение пред въодушевения кристално чист и привлекателен облик на млада България, устремена с неуморим труд и всеотдайния си огън да съзижда мечтаната сграда на най-справедливия свят.

Много пъти съм се връщал към идейно-естетическия заряд на този своеобразен лиричен химн на българската младост по онова време, неповторим като лексика, музика, богата емоционалност.

И винаги съм съзирал в света на тази творба образа, личността на поета, който е въплътил и себе си в предлаганите ни романтични преживявания.

Тези стихове не са суха нагаждаческа декларация, те не са лицемерно и неискрено афиширане на конформистка показност, за да се хареса на някогашното политическо статукво.

У Иван Бурин, сам неизменен, твърдо убеден борец за социална справедливост и просперитет на народа и отечеството ни, всичко е дълбоко изстрадано и преживяно, излято с много благородство върху неспокойния бял лист, за да разкрие истинската философска, творческа и човешка същност на поета.

Разхождайки се из творческите дебри на онова далечно време, ни впечатляват с талантливите си произведения и немалко други наши автори - Крум Пенев, Иван Радоев, Ламар, Пламен Цонев, Първан Стефанов, Младен Исаев, Найден Вълчев и много други приносни наши поетични имена.

И всеки от тях, кой повече, кой по-малко, е прибавил нещо към родната ни художествена съкровищница.

Но Иван Бурин, чието значително творчество е чуждо на каквато и да е излишна художествено-естетическа натруфеност, ни грабва с възрожденския си патриотизъм и родолюбие, обич и преданост към трудовия народ и неговите красиви стремежи и въжделения, възвишени социални идеали.

В произведенията му оживява българското, трудовият ни съвременник, в тях диша пълнокръвно пулсът, благородният дух на новото градивно време.

А в голяма част от поетичните му творби ни прави съпричастни на неустоимата си обич към младите хора.

Той се възхищава от техния нравствен капитал, мъжество, трудовите им подвизи и всеотдайността им да посвещават всичко от себе си на прекрасния ни народ и скъпо отечество.

Инак едва ли голямото му българско и човешко сърце биха излели тези възторжени химни на млада социалистическа България.

За съжаление той, роден и извървял своя житейски и творчески път през епохи на погроми, победи и възторзи, преживя тежко тоталната разруха след вероломното нахлуване на безразсъдната лъжедемокрация и угасна след мракобесническия крах на неосъществените му докрай и варварски поругани светли мечти и идеали.

На 29 септември 1991 година този доблестен син на наши народ си отиде огорчен от този свят, за да тъне днес недопустимо в безмълвния мрак на забвението.

Унизителна участ и за много други забележителни имена на България.

Но да се надяваме, че един ден българската съвест и морал ще му отредят заслуженото място в пантеона на безсмъртието.

13 октомври 2018 г.