Любен Панов

Името му е Михаил Марински. Не го търсете по големите литературни каталози и алманаси. Няма да го намерите или пък трудно ще го намерите. В списъците на писателските съюзи - също.

… Речеш ли да наредиш стъпала от кръчмата на Албен надолу, до къщата му, трябва да са не повече от петдесет. Но дотам те водят не стъпала, а тясна стръмна уличка. И не толкова в теснотията й е притеснението ти, защото тя е гласена две мулета със сено да могат да минат по нея.

А в поледеното, ако е през зимата, или пък в дребните камъчета през лятото, които одма започват да се търкалят под табаните ти и ненадейно да ускоряват крачката като истински сачмени лагери, плъзнати по излъскания от годините гръб на сивата канара, скривала под пръстената шуба на този хълм необозримата си снага стотици векове…

Не се ли усетиш навреме да озаптиш крачката си с тояга или с дясна ръка в стената на съседната къща да се опреш, паднал си. Най-често по лице и най-неприятното падане, защото после, като се изправиш, трябва ти време дълго да къртиш забилите се в челото тези чакълени лагери, обрушили се от неравния калдъръм и оставили малки червени вадички от кръв…

Михаил Марински върви винаги изправен по тази уличка. Откак се помни, та до днес. Знае коварството и на поледицата, и на малките камъчета по пътя си до дома, но винаги е вървял изправен… Като високите борики отсреща е, с памет за всичко ставащо около тях почти век, ала които могат да бъдат свлечени само от гръмотевица или брадва.

Тука, върху канарата, е роден този човек. В тази къща. След малката портичка, която не знае що е катинар, заменила го е една телена вързалка като ченгел, буквално те прегръща с многоцветието си петнайсетина-двайсет квадрата градинка. Да се чудиш и маеш откъде е надникнало в нея слънцето сред тези баири, та е създало толкова живот в тази малка земя с цветята, тухлената чешма, пейката и хората, а някога сигурно козичка и кравичка в обора под двете одаи…

Надолу стръмнината продължава… Насреща, подпрели облаците в гръмотевично време, са двата огромни планински купена, които през нощта изправят тъмните си исполински силуети за стражи над селото…

… Родопски стражи и над тази писателска къща. Защото комай те ще се окажат единствени, които са подлагали гръб в защита на Михаил Марински, когато в продължение на половин век разделните времена на държавата ни са искали да го повалят и обезличат. Но… заедно с родопските върхове, и едно име, в което няма нищо чудно: Радой Ралин.

Всичко е в „Сините минзухари”. Книгата на живота му. Съдбата на един обикновен българин, събрана в летопис на вяра и надежда, на лъжа и истина, на ярост и опрощение - всичко, срещано от него по стръмната уличка на орисания да носи заслужената чест и незаслужената вина на своето поколение в половинката на миналия век…

Издава я, когато вече е на 80. А започва да я събира в най-черния ден на битието си - когато навръх Великденска Цветница му съобщават, че синът Наско, вече изучен и с професионален авторитет като главен технолог в един от най-големите винарски заводи в страната, внезапно си е отишъл от този свят…

Тогава, в негова памет, решава да разкаже в изповед и документи онова, което вродената му скромност не е позволявала повече от 40 години да сподели с хората…

С хората, иначе познавали го като щастлив човек. Да им каже колко пагубно е да се вярва в рисувани лозунги и плакати с празни думи.

И ако може, по този начин по-лесно да преживее и загубата на първородното си дете, и дългото си отлъчване от светския живот, за да се „замонаши” в това „манастирче”, както веднъж пред мен нарече бащината си къща, защото само там е можел да запали свещ за упование, без съмнение за лъжа или клевета…

Първата му стъпка е да напише писмо до Радой - неговият най-добър приятел и довереник във всичко. Радой Ралин. Тогава сатирикът вече е Горе, но Михаил му „пише”, за да сподели сполетялото го нещастие, а и за да събере кураж за бъдещата си писмовна изповед. Защото „Сините минзухари” е повече една изстрадана изповед, отколкото мемоари, осъдителни за останалата в миналото епоха на поредно разделение на нацията.

Двамата ги събира почти едно и също време - времето на „врага с партиен билет” у нас /1961-67, 69-73…/. Пречистващият априлски пленум на партията е минал отдавна, но „прочистването” от „инакомислещите” ще се окаже по-дълъг процес.

В тия години при Радой Ралин излизат неудобните грапавини на „Люти чушки” /1968/. А малко по-рано, при Михаил Марински - родопският вестник „Малка Арда” /1967/, една месечна многотиражка като издание на предприятието „Горско стопанство” в с. Славейно, Смолянско.

Предложението за създаването на вестника е лично на Марински, тогава агроном в това стопанство, чиито гори, ниви и пасища обхващат няколко села в региона. И списването му, без стотинка разходи за заплата, е негово - организатор, единственият журналист, макар и завършил Селскостопанската академия в София, стилист и разпространител. И дума не може да става за тези години вестникът да е частен - под „шапката” на новото издание стои официалният му издател - дирекцията на горското стопанство.

Никой не се е надявал, обаче, че едно на пръв поглед невзрачно вестниче от Смолянско ще хвърли тежък камък в започналото да жабунясва блато. И тъкмо това предизвиква съдбата „Малка Арда” да стане известен в цялата страна. С него - и създателят му Михаил Марински.

Докато другите, „големите” столични и окръжни вестници са заети с утвърждаването на новата власт, на партията-ръководителка и ролята й в създаването на нови отношения в обществото, „Малка Арда” си позволява волнодумството да посочва и грешките на партията…

И съвсем ненадейно, още от първите му броеве, така търсената магия, наречена „обратната връзка вестник-читател”, се получава: Марински, като негов редактор, започва да получава десетки окуражителни писма от най-обикновени хора. „Харесва ни това, което публикувате!” „Не позволявайте на някои властници да се главозамаят! Така пазите чиста голямата идея!…”

Цял куп са столични видни дейци на изкуството, науката и културата, в тяхното число и такива на ръководни места, които буквално на коляно, с молив в ръка или в дълги писма на машина се обръщат към редактора с приветствия и молба да бъдат абонирани или да получават вестника по други пътища.

Пращат му свои произведения, посвещават му творби, търсят писмовните му общения Атанас Далчев, Цанко Лавренов, Станислав Сивриев, Георги Караславов, Радой Ралин, Васил Стоилов, Георги Константинов, Драган Тенев, Борис Димовски, Владимир Рилски, Ламар, Стоян Ц. Даскалов, прочути архитекти, лекари, адвокати…

Казвам му веднъж, че съм работил в няколко вестника, радио и информационна агенция във време, близко до неговото, и само на сън съм си представял отзиви, творческо и приятелско общуване от такива хора. Личности от историята ни…

„Остави, остави… Нали това ми изяде главата… Пък и… там, където трябва, бог е създал и вълци с бяла кожа, нали знаеш… Викат ме един понеделник в Це Ка сутринта да ми четат мотивите и потвърждението за изключването ми от партията. Цялата неделя се влачих от Славейно до София. Късно вечерта се обаждам по телефона на един от тези, които бяха много близо до мене около списването на вестника, сам даже вземаше участие със свои работи. Да дойде в партийния дом, да каже някоя дума за мене, да ме защити пред комисията. Той можеше, тогава имаше и име, и властта да стори това. Казва ми, че страшно много съжалявал, дето няма как да дойде, че колега от Япония бил дошъл на гости на нашия писателски съюз, та щял да го разхожда до Витоша… Ама аз нямало от какво да изпитвам страх, там горе били умни хора и ще да ме разберат… „Горе главата, брат!” В понеделника, по неговия съвет, аз си държах главата горе, ама умните ми я посякоха…”

И така - един „враг с партиен билет” по-малко. Брат му, известният български художник Лазар Марински - партизанин от отряд „Кольо Шишманов”, майка им и самият Михаил ятаци на отряда.

Но „врагът на Партията” се оказва в нейната пазва и започва да бие по грешките й.

В бр. 4 той публикува един разказ /някъде е наречен фейлетон/ на известния вече писател Станислав Сивриев - „Апетит”.

Нищо особено. Авторът е поканен от градското началство на разходка из Родопите със служебната „Волга”. Стои си на задната седалка писателят, умилява се от дебелия врат на величието и се мъчи да поведе някакъв разговор с него, който обаче „все стигаше до нийде”.

Тогава отваря прозорчето на колата и се прави, че свежият планински вятър събужда в него литературни комитски асоциации.

„…Минавахме през села. Смътно очаквах хората да ни махат с ръце, но те не ни махаха и тоя факт истински ме огорчаваше… През село Кутела ни лавнаха кучета, минахме под два реда дървета и спряхме на опасан с ели картъл. Моторът угасна и чухме как гората на Имарет дере шуми…”
Спират и началството слиза от предната седалка. Досадата на пътуването е направила движенията му лениви. Бангьоза /тукашният овчар/ го мери с едното око - зрящото, защото другото е размътен белтък - поглед, който не обещава нищо добро.
„- Е-е-е! - пита овчарят.
Едно „е-е-е”, което е и удивление, и въпрос. И не само един въпрос, а поне десетина - многозначителни, неясни, уличаващи в нещо и поради това насочени тъкмо там, където се усещаш уязвим.
- Излезохме да лапнем малко въздух…
В гласа на моя патрон трепва нотка на извинение, но овчарят не разбира от такива неща. Или е разбрал тъкмо това, защото лицето му издава скрит смях:
- Лапните и него! Воздух има…”

Това е… Това всъщност е началото и краят на партийния скандал „Малка Арда”. Брой 4 става последният. Закриват вестника като „пропагандатор на антипартийни идеи”, изключват Марински от БКП, началника на горското наказват с порицание.

За величието от „волгата” е без значение фактът, че този вестник вече е търсен от културната общественост на столицата дори, че негови автори са и авторитетни писатели, че всеки брой от него е илюстриран от писеца на Борис Димовски…

Чета днес това разказче от факсимилето в „Сини минзухари”, за която книга и за нейния автор говорим сега, и си мисля тайничко, че май „ония горе” през 1967-ма наистина са били умни глави. Щом са разбрали истината в това разказче, разбрали са думите на обикновения овчар Бангьоза от родопското село Кутела и са побързали „да вземат мерки”, не може да не са били умни…

… Там някъде се ражда и непринуденото и дълго приятелство с Радой Ралин. До кончината на сатирика. Заедно с това, съдбата го подсилва и споява и с едно друго обстоятелство - синът на Радой - Стефан, започва да учи в климатичната гимназия на селото. В съседното Петково има още една такава, но Стефан е записан тука и Марински е избран от семейството на столичани за негов настойник.

От тук насетне двамата са в непрекъсната жива връзка дълги години. До последното „Писмо без обратна разписка”, адресирано до покойния вече писател, в което Марински му признава:

„… И най-незабравимото в моя живот, скъпи Радой, е и това, което предизвиква и днес сълзите ми - че ти ми посвети книгата „Обстоятелства”. И досега си мисля, че може би не съм бил достатъчно достоен, но това беше най-голямата морална подкрепа, която не съм получавал от никой друг, и то в момент, толкова тежък за мен. Особено за един селски агроном като мен, прекарал целия си живот тук, където годините ми изкапаха като жълтите листа на есента, но нито едно листо не се поблазни да капне на жълтите плочки…”

Радой добре знае кому посвещава „Обстоятелства”. Посвещава я на един от малкото хора тогава от неговия кръг, които могат да го разберат.

Посвещава я на човек, който му е нужен не само като читател и събеседник, а и като изповедник. Част от писмото му до Марински на 8 март 1972 година - един от дните, в които творецът в най-силната си възраст усеща безсмислието да пише „безадресно”:

„…Скъпи приятелю,
Пиши ми как си, как живееш, какви са ти грижите, какви са неразрешимите въпроси, които те застаряват… Тогава и аз ще се поотпусна, ще ти кажа неща, които ми тежат и които ми е обидно да споделя с разочаровали ме приятели… Все по-рядко и по-рядко вече сядам на машината. Толкова идеи напират у мен, сума стари недовършени неща чакат едно малко съсредоточаване върху тях, но настроението ми е убито, не искам да пиша, за къде, за кога, за какво?… Това, което днес тревожи хората, утре няма да има никакво значение. Кой го интересува днес как са живяли пещерните хора и в колко часа е пукнало черешовото топче? Епосът не предизвиква интерес дори и у децата, трябва да кажем тревогата за утрешния ден, но кой ще ти признае правото на прогноза?
… И аз се лутам по коридорите на делника с безброй затворените врати…
… И така - разбрахме се - писмата ти ще ме радват, помисли и ще ме разбереш. Нека станем повече приятели, нека не допускаме вакуум в себе си, за да не могат никои да ни смачкат. Стискам ти ръката!… Радой. ”

В своите близо 400 страници „Сините минзухари” не се подчинява на нито един от жанровете, преброени в литературознанието. Но също като романа /а книгата, събрала между кориците си богат разказ за събития, съдби и имена от историята на държавата в един не толкова къс период , може да се вземе като чист роман на разисквано и до днес време/, не те оставя безучастен от първия до последния ред.

В началото още Марински поставя няколко есета, които в един удивително богат художествен език те повежда в повествованието присъствено през документи, разкази, писма, снимки и факсимилета, та до края… Препрочитът особено на първите 30-40 страници ми напомнят за безукорно чистата в своята красота реч на Петър Увалиев. Не ме упреквайте в пристрастие:

„…За близнаците /б.а. неговото Аз в зодия „Близнаци” в този случай/ целият свят, ведно с воденичния камък, се свеждаше до космическото пространство, чиито граници се очертаваха от околните планински върхове до селото, които го оприличаваха на някакво орлово гнездо. Всичко за близнаците беше изненадващо. Поглъщаха излъчващите се от небе и земя чудни звуци и песнопоя на всичко живо, чак до свирещите букови листа… Но най-вече от ранни зори бяха нащрек да не изпуснат чудните гласовити призиви на селския говедар бай Рафик, който подканяше пощръклелите говеда на паша с повика „Ма-а-а-йчинката… ви! Стопа-а-а-нката… ви-и-и!..”, но с ниски и високи вариации, на които би завидял и най-добрият оперен певец. Сякаш бай Рафик пееше, при което циничното се стопяваше…”

Това е книгата „Сините минзухари” …И нейният автор Михаил Марински, почти непознатият ви писател от Славейно.

Днес, макар на преклонна възраст, той пак върви изправен, с вдигната глава, по тесния чакълест стръмен калдъръм, който всеки ден го води почти век назад и в спомени, и наяве, към бащината му къща в селото…

А на мене, дошлия от „цивилизацията” гостенин, винаги ми е било драго да приседна на пейката в двора, да се потопя в неговия уют, за да побъбрим поне час и сетне да отнеса със себе си необходимата ми за месеци напред доза мъдрост и доброта, най-голямото богатство на този човек.

Една висока, права, обгорена от гръмотевиците родопска борика…