Светозар Казанджиев

Едрата му снага, носена от горда походка, челото - високо и разгърдено от посребрелия му кичур, завързан на опашка отзад, кроткият и същевременно проницателен поглед, Христовият кръст, увиснал върху расото на гърдите му, внушават сила, достолепие, мъжество.

Образът му е твърде различен от образа на селските попчета, които често чуваме да мънкат в храма, на интелектуално ниво не по-високо от това на миряните, но пък стоящи най-близо до вярата на нашите баби и техните внуци.

Езикът ми не се обръща да кажа за него, че скрит в расото, той си „живее”, още по-малко „живурка”, защото и хората, и близките му, когато трябва да го определят като характер, използват една-единствена дума - работа.

Чрез образа на Боян Саръев историята показва своята несправедливост, но и способност сама да се коригира. В него е концентрирала всичко, което някога ни е отнето със сила, и всичко, което копнеем да имаме днес - християнски дух, самочувствие, ценности…

Сложна и многопластова е неговата личност. Трудно се вписва в рамката на днешния интелектуалец. Той е прозорлив, далновиден и обаятелен ходатай пред Бога, който повече от четвърт век разлюлява камбаната на националната свяст и брани християнската вяра. Боян Саръев, или Кръстителят на Родопа, както го определят по-фриволно мислещите глави, е от онези хора, които още при първата среща те изпълват с надежда.

Оставят впечатление, че си ги чакал отдавна и си открил колко са близки на разума и душата ти, изпитваш желание да ги виждаш по-често, да говориш с тях по-дълго.

Той е един от нас. Но много по-искрен и отдаден на вярата, по-решителен в делото. Това превъзходство ни респектира, макар да нямаме доблест да го признаем, и ни спира да го последваме.

Оловните „стелки” в обувките и съзнанието отнемат волята ни да се откъснем от предразсъдъка, от прословутото „защо той, а не аз” и ни нареждат в сектата на завиждащите, не във фалангата на предтечите.

Още от самото начало той знае за нашите колебания, знае и техния корен. Спомня си за ескадроните на полумесеца, които преди няколко века успяха да ни заробят, но не успяха да ни пречупят.

Слушал е за нашите прадеди как се кръщавали скришом, как с десет ключа ключили домашните си иконостаси, как Хасан отново е ставал Иван, когато е разстилал стадото вдън горите Тилилейски.

И как същият този Иван или Хасан е изваждал кавала от пояса и е изплаквал цялата „Илиада” на мъченика на български (майчин) език, защото всъщност е нямал друг.

Кръстителят знае като „Отче наш”, че да възрожденстваш днес в България е опасно деяние. И въпреки това вярва, че колкото и да са високи бурените по пътя, ние ще го открием и заедно ще го извървим през тръните и звездите, за да стигнем до храма.

Чул пронизителния глас на Викащия в пустинята, отец Боян поема след Него. Като потомък на насилствено помохамеданчени българи нему е ясна, както историята, тъй и политиката.

Той се покръства, за да се избави от недолюбваната част от нашето общество и от унизителното прозвище „помаци”, което не кореспондира нито с историята, нито с политиката.

Нарамва съдбовния Кръст и тръгва да дири своите братя - българи християни. Чрез жертвата иска да съедини плътта на единния дух, обгръщал векове планината.

Току-що изпълнил Христовата възраст, Боян е ръкоположен за свещеник от пловдивския митрополит Арсений. Приел да служи на истината, той отключва вратите на най-нетърпеливите.

В началото поединично, впоследствие групово, след апостола се извива река от мъже и жени, от млади и стари - от всички селища на планината.

Припознали отеческата си вяра, те вървят към храма, често разкъсвани от съмнение, хулени от своите близки, заплашвани, унизявани, но твърдо решени да следват Боян, вървят, както е вървял Спасителят по мрачната Антониева улица и Виа Долороса в Йерусалим към своето Възкресение. Мнозина, уморени от дългия път, уплашени от собствената си смелост, спират по средата му, за да попитат отново:

- Къде ни водиш, Бояне?

Той се взира в променените им лица и отговаря отпървом плахо, след това по-уверено:

- Към истината, братя! Към нашия Бог.

- Отче, това ли е верният път? - продължават да се съмняват обветрените мъже.

- Следвам порива на българската ни кръв. Тя ще ни изведе от долината на сълзите. Ще ни срещне с родните братя…

Повечето на възрастта му и от неговата среда вървят, без да се обръщат назад, следват нишката на съдбата, която свързва миналото с настоящето. Нищо вече не е в състояние да ги спре.

Дори хитростта на мошениците и злобата на враговете се стопяват в очите на черноризеца. Енергията, заложена в делото, осветява пътя им, стопля премръзналите души. Спасява не само тях, спасява духа на България.

Често, останал съвсем сам, Боян коленичи в църквата и потъва в молитва:
- Господи, помогни на своя син! Дай упование на немощния пастир да изтръгне думи от себе си, които могат да родят чувства, способни да надвият греха. Помогни ми да изрека докрай молитвата си към Теб, да свърша делото, с което ме натовари…

Като мисионер той няма заблуди, че делото му ще покълне за една година и ще даде плод за едно лято. За да извърви обратния път, ще са му нужни много лета и години.

Трудно се спира това ужасяващо връщане от християнството през атеизъма към дивашкия фанатизъм, примесен с подобие на ислям. И още по-трудно се лекува внезапния пристъп на лудост у родопчани.

Излъгани, че за разлика от богатите, те ще стигнат 500 години по-рано в Рая, обричат живота си на страдания. Въпреки хладния ум и горещото му сърце, това „чуждо” страдание се превръща в негова драма.

Става лична трагедия, когато вижда с очите си братолюбието, любовта към ближния, смирението и всички нравствени постулати на църквата, на които е врекъл душата си, неосъществени нито в Родопите, нито в родината.

А чувството му за вяра и отечество е толкова силно, чак го боли. Напомня му онази изстрадана истина: когато загубим духовната свобода, загубваме интерес и към физическата. Ставаме роби. Затова смята, че е настъпил моментът, че няма повече време за губене.

Много пъти сме се захващали с това дело, осем или девет, от Балканската война (1912) насам и всеки път сме го опорочавали. „Колесницата”, която е трябвало да ни отведе в земята на Радамант*, където са нашите религиозни селения, е затъвала в калта. А ние - в антагонизма между християнството и исляма.

Пътувайки към нас, отец Саръев открехва вратата на жадната ни за обич душа без ключ и видял в нея капка доверие, се окуражава, но въпреки оптимизма не ни оставя в заблуда, предупреждава ни, че в живота всичко има цена.

Най-висока е цената на истината. Следвайки я по пътя на родовите ни корени, той открива, че в Родопите дори вятърът, когато „разресва” пиките на дърветата, навява тъга…

Нерядко към подобни мисли ни навежда романтичната жалба по миналото, присъща на малките народи. Няма как да не знае това Боян, но прегърнал своето дело, в служенето му няма никакво колебание.

Той кръстосва родопските друми, вдига храмове, кръщава своите братя, подкрепя слабите, дава хляб и надежда на бедните, криле на смелите…

Когато се обръща назад, за да се увери, че го следват стотици, той отново не ги жали, казва им в прав текст: „Който не е готов да умре, значи вече е мъртъв”.

Звучи страшно, вярно и романтично, защото тази негова клетва е заредена със сила и възрожденски ентусиазъм. По своята същност тя се родее с клетвите на националноосвободителните борби в България през ХIХ век, палили душите и знамената на четите: „Или ще победим, или ще умрем!” и „Свобода или смърт”… Вероятно това е единственият път, който променя съдби, прави история, който ражда герои…

Отец Боян Саръев е роден на 5 май 1956 г. в кърджалийското село Жълти чал, сега заличено от географската карта на Родопите. След завършване на милиционерското училище в гр. Стрелча е произведен в чин сержант и изпратен на работа в Крумовград, а след това в София. През 1985-а се дипломира в Школата на МВР в Симеоново и постъпва като „ченге” в завод „Електрон”.

Пет години по-късно, през май 1990-та, е ръкоположен за дякон, а след това за свещеник в Пловдивската епархия. Оттогава до днес Боян служи в храм „Успение Богородично” в квартал Гледка на гр. Кърджали.

Семеен е, има син и дъщеря. Отецът е номиниран с много отличия за обществена, родолюбива и мисионерска дейност, а името му е в списъка на 500-те най-влиятелни мъже на ХХ век.

Църквата „Успение Богородично”, построена изцяло с дарения, отдавна се е превърната в стожер на духовността и православието в Родопите. В дарохранителницата й се съхранява частица от Светия Кръст Господен, както и мощи на светци, намерени в района около Кърджали.

Боян Саръев издаде книгите „Гласът на викащия в пустинята” и „Изход”, публикува десетки статии, псалми, възхвали и интервюта в наши и чужди медии. Книгите му са откровение и съдба. Паспорт на един човек и една личност, сляла се с гласа на времето, с отчаяния глас на отечеството.

„Гласът” и „Изходът” са написани с дързост и в същото време са напътствие за смирение и доброта. Те са интересни не защото са негови, а защото изразяват терзанията на нашата съвест. Защото свидетелстват за тревогите на българския народ.

Грабват ни със своята прямота, с посланията, изразени без заобикалки, без самоцелни внушения, вълнуват ни с безкористното носене на Кръста.

Книгите отразяват периода на израстването му в Христа и в същото време представят безсмъртната приказка за Спасителя. За философията, заложена в псалмите на Богоизбрания.

Той ги написа, защото в моменти на заплаха за душевния мир и свободата на личността словото и мъдростта са благодат за онеправданите, ограбените, забравените. Защото нищо не закриля човека така, както искреността, човечността, свободата.

В словото си Боян Саръев е честен и прям, благ и безкомпромисен, войнствен и справедлив. В апостолското си усърдие той върши всичко с онзи начален жар, с който преди време погали съдбата на хиляди родопчани.

Разбираме и съчувстваме на болката му, с която говори за смъртта на 200-та деца на тракийски българи от Беломорието през 1913 г.

Подкрепяме настоятелното му искане те да бъдат канонизирани за светци, по подобие на децата от Витлеем - първите мъченици на Исус Христос.

Когато се появи книгата ми „Последната изповед на Апостола”, той пожела да я представя в неговото телевизионно предаване. Използвах случая да го попитам приема ли Васил Левски за мъченик и ако да, защо отсъства той от иконостаса на Българската православна църква?

„Според мен идеята за канонизирането на Левски е непродуктивна - отвърна ми без дълго да се замисля. - По-добре е за нас Апостолът да си остане историческа личност, каквато впрочем е, от плът и кръв. Не бива да се отнема ореолът, даден му от историята. Васил Левски е необходим на българите, турците, циганите не като икона, а като знаме. Канонизирането ще потули част от обаянието му на революционер. И сега Апостолът е най-светлата национална икона. За мнозина Той е „Българският Христос”. Народът ни се нуждае не само от църковни, а и от национални символи и идеали, какъвто безспорно е Апостолът на българската свобода”.

Левски е упование за народа ни и в това няма съмнение. Мен ме тревожи друго, признава Боян, светът все повече се отдалечава от християнството и от Бога. Погледнете само как посрещаме нашите празници. В медиите от няколко месеца търговци, търгаши, джамбази и печалбари непрекъснато говорят за Коледа, но за коя Коледа - за Коледа на яденето и пиенето.

Пресмятаме колко трябва да бъдат ястията на Бъдни вечер и какво да сложим на масата, а я няма молитвата, няма го духовното съдържание, всичко се свежда до това, което ще мине през стомаха ни, ще бъде изядено и изпито, а не онова, което ще ни извиси, ще ни доближи до Бога. Такъв празник няма. Коледа е осмото божество на славяните преди да приемат християнството. Това е езически празник, а ние празнуваме Рождество Христово - тържеството на духа, на надеждата.

Най-силно изригва гневът му, когато заприказваме за Родопите. За страховете, които разкъсват сънищата й. Тогава смиреният христолюбец става истински войн. Стигнал до извода, че силна ли е Родопа, силна е и България, той приема отстояването на православната планина като „член първи” на своята конституция.

Воюва с всички, чиято политика е насочена към асимилацията на изконното българско население. В тази политика открива коварството на Движението за права и свободи, нихилизма, с който се присламчват към него други политически сили и му сътрудничат против интересите на българския народ.

Подпомагат ислямизирането на родопчани, вдигат джамии във всички села и паланки, колят курбани, организират неделни училища за зазубряне на Корана, а там, където светне искрица на родолюбие и християнски дух, прогонват носителите им от бащиното огнище.

Получава се така, защото у нас цари беззаконие, липсва държавност, няма политика за единение на българската нация. Всички, от президента на републиката до последния чиновник в селското кметство, нехаят за участта на своите съотечественици.

Вперили поглед в Европа, те смятат, че „Старата госпожа” ще спаси държавата и обществото ни. Говорят за Шенген, за брекзит, за Ислямска държава, а малцина от тях знаят за какво точно става въпрос. Доживяхме времето, когато българите се озовахме малцинство в собствената си държава.

В полезрението му неотклонно стои църквата. Българската православна църква (БПЦ)! За нея той не щади упреците си, когато трябва да назове проблемите. Би било невярно да се каже, че БПЦ е народностна и че народ и църква са едно цяло, признава с болка Боян в едно от интервютата си.

От години тя съществува сама за себе си, за да задоволява комерсиалните потребности на своя висш и нисш клир. Боли го, когато открива, че ислямските държави държат повече на своята вяра, а ние нехаем.

И пита, макар риторично: защо в Турция ислямът е определен за официална религия със закон, в Гърция - православието, а у нас - ни риба, ни рак! Защо някои се съмняват, а други открито ни обвиняват, че сме неискрени в обичта си към останалите български граждани, които не са православни?

В Родопите живеят преобладаващо българи. Така че сме длъжни да градим разрушаваното в продължение на 600 години. На планината й предстои тепърва да изживее своето възраждане. Но най-напред трябва да я върнем в лоното на православната вяра.

Друга група проблеми, които занимават отеца, е възпитанието на децата и ролята на българския учител. Педагозите трябва да знаят, че нашите деца не са наши деца. Те са ни дадени от Бога, за да ги отгледаме и направим достойни Негови чеда, обичани граждани на своето отечество.

За израстването на всяко дете ще ни бъде търсена сметка. Христос казва, че тям принадлежи Царството Божие и този, който постъпи несправедливо дори към само едно дете - да си слага воденичен камък на шията и да скача в океана. Милост няма да има.

Винаги, когато е ставало дума за възпитанието на децата, Боян Саръев разказва притчата за любимата сърничка на цар Тит. Тя се разхождала в имението му и той много я обичал. За да я опази от зли хора, заповядал да окачат на шията й златна табелка с надпис „На царя съм”.

На гърдите на нашите дечица също има табелка, на която пише: „На Бога съм”. Длъжни сме да си даваме сметка на какво ще научим Божиите деца и как ще му ги представим един ден.

Заслепени от егоизъм, себелюбие, високомерие, ние все повече се отчуждаваме от Спасителя, превръщаме вещите в свой Бог. Църквата сме я оставили на бабите. Да, ама детето невинаги иска да бъде в компанията на своята баба особено когато това става на обществено място. Така се прекъсва връзката.

В Родопите има хиляди деца, които не са чували за ислям, но ще ги потурчат, защото мнозина от апологетите му свързват исляма с държавата Турция - изключително неточно, невярно.

Знаете, че ислямът е световна религия и тя съвсем не е възникнала в нашата югоизточна съседка.

В това отношение Движението за права и свободи, Главното мюфтийство, джамиите и немалко родители са впрегнати яко и непрестанно вършат своята подривна, приобщителна към исляма работа. А най-често това става принудително.

Горчива е планинската орис. Тук се кръстосват различни интереси - междудържавни, групови, политически, икономически, религиозни… В Родопите се срещат Европа и Азия, християнството и ислямът.

Далечни и близки държави проявяват интерес към люлката на Орфей, изглежда само нашата държава няма интереси тук. Политиците минават насам по време на избори, оглеждат от „птичи” поглед какво става долу и … толкоз. Така е било още от 1913 г., от дядо Радославово време, оттогава всичко започва и свършва с Родопа.

Тя е заседнала като рибена кост в гърлото на нашите държавни мъже и резултатът от това пренебрежение не закъсня. Ако националният интерес към тази свещена земя е спорадичен - ту заглъхва до пълна тишина, ту се пробужда в най-усилните й години, то у някои организации, движения и хора е точно обратното - интересът им е фрапантен.

Строят джамии, обособяват в отделни групи едни селища, в други - останалите, отнемат достойнството на хората. Настъпват срещу свободния дух на родопчани. Внушават им, че те не са такива, каквито се осъзнават и искат да бъдат…

Грешно и невярно е да приемаме възникналите тук и там огнища на етническо напрежение като битови или лични конфликти. Трябва да назоваваме истината, каквато е. Това е израз на мюсюлманско насилие от крайни фанатици над населението в Западните Родопи.

Група хора тероризират цели села, налагат ислям с икономически средства, закани, заплахи и политически методи. Това е маска, зад която се крие лицето на асимилаторска политика. Ефекта от политическото коварство ще изпитат на гърба си тепърва и държавата, и обществото.

За първи път хора с българско етническо и национално самосъзнание се противопоставиха на този религиозен тормоз, надигнаха глас за защита, но вместо това, проблемът им беше замазан и държавата се оказа против тях. Това ще се окаже със сигурност последният порив за идентифициране на тези хора с българското.

Изчезна онзи подем, който се усещаше в първите години на демократичния преход. Сега в селата цари страхът. А аз, мисионерът, останах сам срещу стихиите, без подкрепа от институциите и обществото.

За държавата да не говоря. И църквата не протегна десницата си докрай и не възлюби българите мохамедани. Няма да е чудно, ако една сутрин Родопите се събудят във вечната си постеля, но в друга държава.

Наричат го Кръстителят на Родопа. И с право. Той го доказва всеки ден с мислите, с делата си, с Движението за християнство и прогрес „Свети Йоан Предтеча”. Защото е убеден, че всеки православен свещеник е мисионер, призван да обгрижва паството в енорията си, да го наставлява към евангелската доброта.

В словата си Боян Саръев пояснява защо свещеникът в Родопите има по-специфична роля от своите събратя в останалата част на страната. Той трябва да е сроден с жизнените условия на хората, които подават ръка, а не обръщат гръб.

Да не забравя, че ислямът е нанесъл огромни поражения върху съзнанието на родопчани и свещеникът е призван да ги върне към православната вяра, отнета им с огън и меч.

Жътвата е голяма, както обича да казва той, но жетварите са малко. Няма духовници. Това изпълва сърцето му с жал, кара го да повтаря дори и на сън: „Вярвайте, защото вярата се предава с вяра!”

Боян Саръев е наш съвременник, човек на днешния ден и на всички останали дни. Неговото дело, борбата му си остават като въздуха и водата за родопчани. Понякога в гласа му се прокрадва лека тъга заради духовната ограниченост, заради крехкостта на човешката природа, заради несъвършенството на разума, заради духовната нищета на управниците, заради безсмислието и жестокостта на нашето време.

——————————

*Радамант - син на Зевс и Европа, обитаващ Елисейските полета

Февруари 2001 - декември 2018 г.