Христо Черняев

Макар и рядко, но ми се е случвало да прелиствам и да чета някои книги от съвременни писатели с божествен трепет.

В последно време такава книга е художествено-документалния роман на писателя Цветан Генов за пиринската легенда Иван Козарев, озаглавен „ПРЕДАТЕЛСТВО И ПОКАЯНИЕ”.

Това наистина е една стойностна книга за преломни и съдбовни времена от недалечното ни историческо минало. Тя е творческо дело на проникновено и осенено от висока благородна промисъл самобитно и даровито авторско перо.

Мисля, че е необходимо да се каже нещо повече за автора на този твърде интересен роман, за Цветан Генов, с когото до неотдавна се виждахме често.

Той беше винаги задъхан, винаги напрегнат, както и винаги вдъхновен в творчеството и в живота си. Беше повече от другар и приятел. Скромен, отзивчив, благ, но непоколебим в отстояването на идеите си.

Беше завършил педагогика и български език и литература в СУ „Св. Климент Охридски”. Негови стихове и разкази бяха публикувани често в печата, както и четени по радиото.

Член на Съюза на българските писатели, Цветан Генов беше председател на Дружеството на писателите „Златна Панега” и главен редактор на едноименния алманах.

Той е автор на стихосбирките „Щъркелите си отиват”, „Богат човек”, „Без тебе всичко тишина е”, „Старите коне”, „Сатира”, „Мотив от есента”, „Бразда на спомена”…

Роден в Червен бряг през 1938 г., син на революционно яташко семейство по време на историческата антифашистка съпротива в средата на миналия век…

Не искам да пропусна нещо важно, което неведнъж съм чувал при разговор с един от най-силните съвременни поети - Иван Кръстев, че лиричното творчество на Цветан Генов му прави силно впечатление с поетичната си глъбина и своеобразната си автентичност.

Кръстев смяташе Цветан Генов за един от добрите ни съвременни български поети. Напусналия наскоро този свят в рождения си априлски ден Иван Кръстев беше прав, защото умееше да открои кое е истинско творчество. За голямо съжаление малко преди него ни напусна и самият Цветан Генов - Вечна му памет!

… И така: към книгата си „Предателство и покаяние” Цветан Генов е пристъпил със силна идейна убеденост и всеотдайност.

При такава сложна тематика, при такова сложно историческо време е необходима творческа дързост и, разбира се, дарба, за да ни накара всъщност да сме в захлас, когато четем романа.

Няма да преразказвам книгата (за да се усети истински, тя трябва да се прочете), но ще изтъкна естествения и непринуден почерк на Цветан Генов.

Основен белег на този почерк е верния и задълбочен авторов психологизъм при разкриването на особени и самородни човешки характери.

Авторовият стил в романа е свеж, образен, колоритен. Цветан Генов неподправено пресъздава сгъстената атмосфера на изобразяваната действителност.

Същевременно удивлява описанието на пиринските върхове и циркуси, на уникалните пирински прелести, които и аз неведнъж съм съзерцавал с възхита…

Наистина, да се чуди човек не само затова и в какви дълбоки архиви е надникнал Цветан Генов, но и затова как е успял толкова вярно и убедително да пресъздаде цялостната специфична атмосфера на онова противоречиво време през средата на ХХ век, когато в света бушува Втората световна война, когато авторът е бил още малко момче.

Това се отнася и за автентичната действителност на пиринския регион, представен блестящо в книгата. Зиме и лете първият български партизанин живее в онази сурова, но и прелестна планина, сред буреломи и сред всякакъв животински свят…

Основното, обаче е, че Иван Козарев е представен в истинската му светлина на храбър и честен антифашист.

В книгата ще видим, както и Никола Гешев, така и редица фашистки полицаи, за които Козарев е казвал: „Не се страхувам от полицията и жандармерията, защото между нас всичко е ясно - длъжен съм да се пазя от тях, а пък те - от мен. Страхувам се от онези, с които вървя редом, дето се кълнат в идеята, блъскат се в гърдите…”

Човек се изпълва с гордо чувство, като чете думите на Иван Козарев, изречени на съвещанието в къщата на Александър Пицин в Банско:

„Ние не сме тръгнали по горите, за да гладуваме, да излагаме на риск собствения си живот, живота на близки и приятели, или да правим опити с оръжие в ръка срещу по-добре въоръжените си врагове… Заявявал съм навсякъде в нашия край, че в нелегалната си борба няма да поставям под заплаха живота и съдбата на моите другари и помагачи… До победата или до собствения си край няма да живея повече под керемиден покрив…”

Предателството, обаче, си е свършило зловещото дело.

Но над него още повече се възвисява святото дело и подвигът на Ването - Иван Козарев, когото по един достоен и талантлив начин е възкресил в своята книга „Предателство и покаяние” писателят Цветан Генов.

Нека моите думи бъдат едно ведро и мило цвете, което се осмелявам да положа на пресния му гроб!