Йордан Пеев

Из „Филантропията на един варварин” (2019)

ЖЕНАТА С ЯБЪЛКИТЕ

Жената с ябълките всяка сутрин,
през своя свят, край моя дом минава
и в сянката на овдовели букви
отива към пазара да продава.
Там с бархетна грижливост ги изтрива
замислено и бавно ги подрежда,
а над сергията й дъхав изгревът,
подобно ябълков клон се навежда.
Превита в себе си, седи и чака
човека, който в мигом ще ги купи.
И тя, освободена после, в мрака
ще легне в почернелите си букви,
че най-навътре в онзи куп е скрила
най-грешната от тях, която още
като змия душата й обвива
и в ад превръща дългите й нощи.
С години тази ябълка я сочи
с вина от изневяра непростима,
пробила с изстрела си слепоочието
на мъж, чиито кости шепнат името й…

***
Когато те настигне любовта,
не се плаши от нейните пожари,
а като въглен, тлеещ сред жарта,
отдай й се, макар да те изгаря!

Ще те покрие с пепел вечността
и подир теб не ще остане нищо,
но вечно ще те помни любовта,
че бил си с нея някога огнище…

МАВРУД ОТ СТАНИМАКА

Мило мое, и аз една Коледа имах хвърчило.
Вънка трупаше сняг, вътре в мен бели вишни цъфтяха.
Още помня как татко ми каза: „Ах, мине ли зимата,
ще излезем навън и ще вържем хвърчилото с вятъра!”.
Помня също как ровех в нощта с очи звездните улици,
по които внезапно в небесното мама бе минала,
а до мен в доверчиво златисто лежеше хвърчилото,
и макар опаковано, да я настигна ме вдигаше…
Зад прозореца виеше вятър, а стенеше в бъчвите
станимашки мавруд, който татко ми тежко преглъщаше
и прегърнал в леглото хвърчилото, слушах как мъката
той превръщаше в песен, а мама отгоре я слушаше…
Но дойде пролетта и залисан в игра с пеперудите,
той забрави какво в оназ коледна нощ обеща ми,
после цялото лято се гмурка в най-нежните приливи,
а хвърчилото, скрито в килера ни, все ме очакваше.
Неусетно над нас есента си разпръсна къдриците
с аромата на грозд, с кехлибарено топли зеници
и на пръсти по тях, като въжеиграч, дойде зимата.
И за миг тате литна към мама подобно на птица…
В мрака сгушил хвърчилото слушах сам долу във бъчвите
как мавруда за тях вдига тост, а след туй дълго стенеше
и реших да го сипя в снега, за да стигне до мъртвите,
и след миг чух над мен как баща ми на майка ми пееше…
Много пъти кръвта си смени виното между датите.
Пак е сняг, а в косата ми вишнев цвят бавно се стели.
Мило мое, навън да излезем, чуй как вика вятърът
с песента на баща ми хвърчилото ти да се слее!

***
Не разбрах, че до вкъщи си идвала
по безлунни и тайни пътеки,
а след туй цяла нощ не си мигнала,
разговаряйки дълго със сенките.
И додето в морето от сънища,
като сал без посока съм плувал,
в тишината стаена и влюбена,
устните ми с очи си целувала.
И когато стрелките в будилника
като сърп тъмното са ожънали,
по най-първия трепет на утрото
от дома ми без сянка си тръгнала…

***
Недей забравя никога момчето си!
Онуй момче със бялата жилетка
и сините, широки панталони,
което на дивана спи до тебе,
но всъщност в теб… И топли те с дъха си.
Това момче, което в свойте сънища
разлиства от разнеженост душата си
и всички нейни страници изпълва
с усмивката и светлото ти име.
Недей забравя никога момчето си,
което диша тук чрез твойте дробове
и с пулса на сърцето ти живее!
Момчето, дето зарад тебе може
небето като камък да обърне,
когато ти внезапно се изгубиш
в мастилената пелена на тъмното.
Това момче, което може всичко,
а всъщност му е трудно да признае
на глас, че теб… и само теб обича!
И всяка сутрин по ръба на утрото
върви с копнежа си да те прегърне…
Недей забравя никога момчето си,
затоплено от бялата жилетка,
със сините, широки панталони,
което те прегръща звездопадащо
с дъха си, с мислите си и с надеждата,
че няма никога да го изпратиш
зад дългата завеса на забравата
дори когато вече тук го няма
и мислиш си, че то е привидение!
Че само сън е и не се е случвало
и може би сама си го измислила,
за да разпръснеш мигом самотата.
Но то отново ще лежи до тебе,
отпуснало глава на коленете ти.
И щом с очи опиташ да го видиш
в невидимите трепети на нищото,
жилетката му бяла ще въздъхне.
И ще се сгушиш в нея да се стоплиш,
защото то оттук не си е тръгвало:
това момче със сини панталони,
това момче в последния ти вопъл…

ОТПЕЧАТЪК

Случайно днес в прашасалото дъно
на старо чекмедже намерих книга,
чиито страници бяха целувани
от женски устни с розово червило…
Чии ли са, се питах и защо ли
са сложили любовен отпечатък,
и тя сега къде ли е?… И с кой е?
Дали е тъжна, или пък се радва?
Дали гласът й е от пеперуди,
или от погледа й дъжд се стича,
дали е жива, или пък е другаде,
дали е млада, или е старица?
Коя си ти?..
И в розовата тайна
по листите се взирам и гадая.
Да беше се подписала накрая
и името ти днес поне да зная!
А онзи, който тук я е оставил,
дали те помни и за теб разпитва,
или в обувки, шити от забрава,
далеч от теб и себе си се скита?
Кориците на книгата затварям
и както в гроб изгубва се мъртвеца,
така и тя потъва и остава
в прашасалия свят на чекмеджето…

***
По-страшното от падането в пропаст
е само тишината след раздяла,
в която думите са мъртви корени
и времето завинаги е спряло.
В която всяка ласка е излишна,
а погледът, по-тежък от олово
и с пресолените му пръсти пишеш
по празнотата си писма от спомени.
Тогава ти се струва, че си нищо
и като стара, скъсана обувка
си хвърлен непотребен и разнищен,
на миналото в прашната канавка.
И даже слънцето над теб в небето
не свети бляскаво, ами мъждука,
и зад невидима врата в сърцето си
очакваш любовта за теб да чука.
Ала любимата това не вижда
и други с обещания прегръща.
И постепенно се разкъсва ризата
на светлозарната ти, нежна същност
И точно миг преди да се отчаеш,
и в своята тъга да се изгубиш,
един случаен лъч пронизва стаята,
и по лицето ти рисува влюбено.
И ти с кураж на цъфнало кокиче
от този мрак се вдигаш и мечтаеш,
почувствал, че отново ще обичаш.
И на любов света край теб ухае…

СИМЕТРИЯ

На Алек

Ще ти разказват може би за мене
чудати, ала истински неща.
Очите ти след тях ще са солени
и странно ще е, че съм ти баща
щом всеки жест от мене в теб ще чувстваш,
като от жив приятел и връстник,
додето по небето съм разпръснат,
а в спомена възкръсвам като миг.
Момчето ми, не е случайна среща,
която с тебе Бог ни отреди
и ако виждам смисъла във нещо,
е туй,
че Ти съм Аз,
а Аз съм Ти!

***
Разминахме си пътищата с тебе
и в спомена един за друг е мрак.
Морето вече не е до колене
и любовта ни е изпуснат влак.
И в рехавата сянка на нещата
мълчим и пушим като в скучен филм,
и ти си Лаура, но без Петрарка,
а аз съм път без своя пилигрим.
Защо ни бяха клетвите, безкрая
и онзи стар таван със сив матрак,
щом нищо никога не се повтаря
и с никой същото не почва пак…
И всеки в своя навик се завръща
като река без дъно и без бряг,
а есента е безадресна къща
с ненужен стар таван и сив матрак…

РАПСОДИЯ В СЕПТЕМВРИ

Аз съм джуджето, което държи барабана
в дългия ред на безсмъртни, но мъртви поети.
Аз съм вълната, която се скита пияна
и върху камъка пръска пенливо сърцето си.
Аз съм безброя от нежните думи, с които
мъртвият „Лека нощ” казва на свойта любима.
Корените съм под камъка, дето се вплитат,
и съм дъгата, извита над него без име.
Аз съм това, от което безкрай се лекува
болната сянка на светлото, дето обичам,
и съм безпътица, вярваща, че съществува
изход от мрака, към който задъхано тичам.
Аз съм, което подобно на смърт изравнява
и опрощава деня ми, преливащ от клетви.
Аз съм и кръста, на който разпънат оставам
и съм последният удар, отекнал в сърцето ти…

СЪВЕТ

Той сигурно ще бъде по-добър,
по-млад навярно, може би по-верен
и всеки път в беда като чадър,
над теб грижовно длани ще разпери.
Той може би ще бъде по-успял,
по-силен, по-богат, по-ларж, по-нежен…
И с него хляба ти ще е по-бял,
от този с мене: загорчал и черен.
Ще пита дълго как живял съм с теб
и как си ме търпяла, сив и скучен,
как от тъгата съм изплитал плет,
зад който после вил съм като куче.
Той дълго ще се чуди за какво
си страдала по мене и ридала,
щом слабостта съм умножил по сто,
а ти стоиш и пак съм ти начало!
Нима не виждаш: той е по-красив,
по-слънчев, по-внезапен, по-различен?!
И само да те гледа е щастлив,
и само да е близо те обича!
Надявам се това да разбереш,
преди късмета ти да се разпръсне,
че вместо него, мен ли избереш,
знай: после да се върнеш ще е късно!

СЪН

Цяла сутрин старецът лежеше
в своето легло и се усмихваше,
че в отминалия сън летеше
със момичето си сред авлигите…
Беше му и леко, и красиво.
Бяха млади и безкрай щастливи
и не искаше да си отива
този сън зад хълма на незримото.
Дълго за ръцете я държеше.
Тя го молеше да не я пуска.
А над тях, в дъга извито, времето
с изгрева я взе с незрими гълъби.
Нещо в него тайно проговори
да се вдигне и да я настигне…
Старецът очите си затвори
и сънят му ги събра завинаги…

ТЕРАСА

Ти може би не знаеше, че аз съм
късмета ти и чакаше все друг,
но виж: стоя под твоята тераса
от цяла вечност премалял от студ!

И цяла вечност в дланите си стискам
букет от незабрава и копнеж,
и само Теб от всички живи искам,
Единствена. Повярвай, само Теб!

Че няма кой в света да ни повтори,
тъй както кой да ни спаси от тлен,
ала защо зад спуснатите щори
прегръщаш него, а бленуваш мен?!

И за какво стрелките на живота
наивно се опитваш да възпреш,
додето даваш всичко на идиота,
без обич с който гаснеш като свещ?!

В безкрайния си мъжки оптимизъм
надявам се, че в някой бъдещ ден
ще видя сянката ти да излиза
на таз тераса, взирайки се в мен.

И като водопад ще се разпръсне
гласа ти възхитен, че ме откри,
но пак съм сам. И май съм те измислил?!
И сън са и терасата, и Ти…

***
Убиват ме минорните акорди
на думите, с които се разделяме.
Излишна е финалната ни гордост,
с която всеки оправдава себе си.

Фалшиво е баналното понятие,
че можем да останем с теб приятели.
Като обезглавен петел се мята
неловко помежду ни тишината.

И безлюбовно тясна става стаята,
и тръгваме - две охладнели сенки:
ти към съпруга си и своя навик,
а аз, напълно непознат - към себе си!