ЗА ДА СИ ПОСЛУШНА
- Седни! - и Джина покорна седна с поглед, вперен в нея.
Подаде й бучката захар, Джина я пое внимателно от пръстите й, справи се светкавично и близна ръката й. Все още я гледаше в очакване на още или… просто от благодарност. Руми я погали по главата, почеса я с две ръце зад ушите, после я тупва гальовно по гръбчето и се изправи. И Джина се изправи, готова да я последва. В градината или в къщата. Накъде, като че ли я питаха очите й и Руми се засмя.
- И мен така са ме учили. След всяко послушание - награда. Така я карах добре през годините, но все по-трудно ми е да съм послушна.
Джина я гледаше с разбиране, дори й се стори, че й кима одобрително с глава. Отново приклекна и разреса козината й с пръсти.
- Доброто ми куче! - и я целуна по муцуната, а тя отново я близна, но вече по лицето.
Руми изтри страната си с длан. Огледа се. Беше сама. Не се чувстваше самотна с Джина до себе си, но имаше нужда от приятел, с който да сподели. Кучето нямаше как да й отговори, нямаше как да й даде съвет. А бе съгрешила, за първи път изказа личното си мнение по въпрос, по който най-доброто бе да премълчи, но го разбра след вакуума, който се образува около нея, от гневните думи на най-близките си приятели, които я заклеймиха и едва ли не зачеркнаха. Какво толкова бе направила? Подкрепи мнението на своя близка, с което бе напълно съгласна, а то се оказа за нея фиаско, катастрофа, недопустим грях. Дори й беше изтъкнато, че за доброто й поведение досега, бе получила и награда. Само преди някакви два три месеца! Толкова бързо ли забрави…
- Но аз мислех, че я получих за заслуга, а не за послушание - успя за миг да преглътне огорчението си. - Какво толкова се е случило? Казах, че подкрепям решението й…
- И имаш нахалството, вместо да се извиниш, да продължаваш да…
Беше споделила и с мъжа си, но не получи одобрението му, а единствено порицание. Дори й напомни за пресния конфликт между двама им. Най-добрите им приятели се развеждаха, тя зае позицията на жената, той - на мъжа. Не беше го очаквал от нея, не веднъж му бе казвала, че е възпитана с приказката „Каквото направи дядо, все е хубаво!”, а разводът бе поискан от приятелката им, докато приятелят им бе против. Ана се бореше за повече лично пространство, да има право на свое мнение по всички въпроси, а не винаги да се съгласява, изобщо… да бъде индивидуалност, личност, която да уважават заради самата нея, а не защото е съпруга на Еди Кого Си.
- И ти си съгласна с всичко това? - бе се развикал гневно мъжът й.
- Споделям решението й. Тя е права за себе си.
Нямаше да забрави очите му. Бе я погледнал все едно пред него стоеше чужда, непозната жена. И изтърси:
- А винаги си казвала…
- Това е било веруюто на майка ми, на баба ми и на всичките жени преди тях… А аз отдавна платих дан на тази заблуда.
Джина седеше долепила тяло до краката й и гледаше ту към разгневения съпруг, ту към нея. Неволно погледът на мъжа падна върху кучето и се задържа. На устните му се зароди иронична усмивка.
- А Джина я учиш на послушание. И винаги я награждаваш. Както са те награждавали твоите родители. Както и аз самия, а сега…
Лицето на Руми потъмня като облак преди да потопи земята в порой. Тя стисна зъби, за да не пропусне през тях думи, за които после ще съжалява. Мъжът й пристъпи крачка напред, протегна ръка като за примирие, но Джина се изправи и предупредително изръмжа. Той не й обърна внимание, а тя захапа предупредително и панталона му, и тогава вече я погледна и й заповяда:
- Джина, седни!
Тя не се подчини, държеше го като с каишка в погледа си, а е пристъпил, а го е захапала и той се дръпна назад, а кучето отново седна и се притисна в краката на Руми.
- Твоите захарчета са свършили добра работа - опита да се усмихне, не се получи и бе готов да се оттегли.
- Що не пробваш и ти със захарчетата, та да видим на тях ли се дължи поведението й или…
- Пробвах с теб, стига ми…
И излезе от хола, а няколко дни се държа хладно, не й носеше цветя вечер, не й поднасяше подаръци за щяло и нещяло, но Руми не издържа хладното му поведение и към Джина:
- И тя ли е наказана заради мен? И докога?
Отговор нямаше. И нямаше да има, но тя все пак потърси съвета му, когато публично бе подкрепила приятелка, според нея не съгрешила, а отстояла свое дълго премислено решение. Тогава той безразлично повдигна рамене и каза:
- Научи се сама да носиш и последствията от постъпките си - и толкова.
- И да нямам право на лично мнение? - опълчи му се тя отново.
- Имай си - отвърна й, - но защо е трябвало да го показваш? Ти не си била единствената, която е споделяла мнението й, но другите си мълчаха, нали? А после насаме само пред теб го признаха… - и беше прав, никой друг не се бе обадил да я защити, освен нея. А вече и обвинилите, и премълчалите съзнателно я заобикаляха.
Отново стисна зъби, за да не изригне гнева й. Очакваше поне малка морална подкрепа от него. И нищо повече. Беше дошъл мига на разграничаване. Преброи приятелите си, колкото пръстите на едната й ръка. Не, по-малко, защото се срещаше с някои от тях далече от другите, почти нелегално. Разбра, че и на мъжа си не може да разчита напълно. С него не бе точно разрив, а просто… още едно на ум. Защото не й бе простил, че се среща открито с бившата жена на приятеля им, а когато го канеше вкъщи с новата, тя винаги намираше оправдание да не си е у дома. И не криеше предпочитанието си. Навярно щеше да прибави и трето наум във времето, и не само трето, но за развод не си й помисляше. Бяха се оженили твърде млади с любов до заслепяване, много неща ги свързваха, но с улягане на чувствата им в делника, почнаха да проглеждат. И двамата. Той стана по-чувствителен към другите жени, тя с ужас откри, че променя често мнението си като го нагажда към по-силните на деня, правеше го някак ненатрапчиво и с чар, и на нея не й бе лесно да го долови, но напредваше все по-добре в кариерата и все по-често й правеше забележки, че е старомодна, не само в облеклото, а и в начина на мисленето. Някак и напълно забрави да й поднася цветя и подаръци. Веднъж дори й каза:
- Какво толкова, ако си имам и приятелка? Мислех, че не си задръстена като някои други…
Изтръпна. Задръстена? Старомодна? Каква още бе в неговите очи? А в очите на приятелката му? Навярно е стара, защото непременно тя е млада, дебела, защото тя е още тънка като фиданка и модерна, защото… от това, че е женен, че има деца, тя не се смущава, разкрепостена е в отношенията си между мъжа и жената, нищо не я спира да му ги внуши и на него. Изведнъж забеляза, че той много се е променил. Осъзнаването на факта бе направо смъртоносен удар в слепоочието й.
Престана да се усмихна. Стана подозрителна. Опитваше се да не задава въпроси. Когато той закъсняваше, извеждаше кучето, мотаеха се с Джина дълго в кучешкия парк, надяваше се да не го срещне, та нали и тримата ходеха все там. Прибираше се уморена, взираше се в лицето на мъжа си, по което доскоро най-добре разчиташе състоянията му, трудно понасяше самодоволното му изражение, но веднъж не издържа, отвори кутията на Пандора. И се започна:
- Каква е тя? Колко годишна? Омъжена? С какво се занимава? И какво очаква от теб? - въпросите й валяха един след друг.
Отговорите я зашеметиха. Те заваляха, след като той се опита да отрече и я обвини, че фантазира. Призна. Млада, на двайсет и три. Хубава. Неомъжена. Машинописка в института, където работи. Нищо не иска. Просто го обича. И не очаква нищо. Винаги е съгласна с него. За нея той е най-добрият човек. Каквото да направи все е хубаво. Не иска да му разваля семейството. Загрижена е за децата му. И колко би била щастлива, ако може и тя да има негово дете…
- А ти? Твоите не са ли ти достатъчни? И са вече в пубертета…
- Тя не ме ангажира с нищо…
- Хайде бе! - избухна неудържим гневът й. - Ти й предложи брак, та да видим дали няма да приеме?
- Изключено. Казвал съм й, че много ви обичам… И теб, и децата… И нея.
- И смяташ, че това ще я спре? - съвсем побесня и преди да тресне вратата зад гърба си го чу да казва:
- А какво стана с приказката „Каквото направи дядо, все е хубаво”, а? - и смехът му я довърши.
Облегна се на хлопнатата врата с цялата си тежест. Джина притича до нея, тя грабна нашийника, нахлузи го на врата й и с нея изтича навън. Тичаха по улиците, докато се скриха в парка. Отпусна се на една самотна пейка и се разплака, Джина опита да пресуши сълзите й, седнала на пейката до нея. Бе се смрачило, духаше студен вятър, направо я пронизваше. Сега остава само да се разболея, помисли си. А и да умра. Изправи се.
- Прибираме се - каза на Джина, - няма чак толкова да ги улесняваме
Вкъщи той гледаше телевизия. Само за миг я погледна, но тя се измъкна към кухнята да стопли вечерята и повика децата. Поръча на дъщерята да извика баща си. Седнаха мълчаливо, тишината се нарушаваше само от звънтенето на приборите. По едно време синът вдигна очи от чинията първо към бащата, после към нея.
- И вие двамата ли ще се развеждате? Всичките ми приятели са деца на разведени… Не искам да приличам на тях.
- Откъде ти хрумна? - навъси се мъжът и го погледна строго. - Да не би майка ти…?
- То и стените имат уши, а ние ви чухме от стаята си… - отговори дъщерята. - Само да не сте посмели да ни разделите с Димо. И с Джина - добави и спусна ръка с парче от пържолата към кучето. После вдигна поглед към майка си. - Ние ще останем при теб, мамо, стига ти да ни искаш.
- Няма да се стигне дотам - погали я по косата Руми. - Баща ти ще дойде на себе си, а и аз ще бъда послушна. Вие го заслужавате.
- Послушна? - засмяха се недоверчиво и двамата. - Та ти винаги си контра! Поне от известно време…
- Така ли изглежда? Не знаех. От сега каквото направи баща ви, все е хубаво!
Те онемяха. Престанаха да се хранят. Поглеждаха ту към единия, ту към другия.
- Хайде, лапайте, че трябва да изляза! Докато майка ви е послушна, няма страшно! А и ще я възнаградя! - и побърза да излезе преди някой от тримата да му зададе въпроса къде отива.
- За да си послушна - скочиха и двамата и увиснаха на раменете на майка си - и ние ще бъдем послушни. Ще бъдем най-добрите деца, само не се разделяйте! И него си го обичаме!
Знаеше, обичаха го и той винаги щеше да им липсва, ако ги напусне. Но дали онази, другата, знаеше това? И ако й предложеше брак, дали щеше да му откаже или… толкова е хубаво да има дете от него. Можеше да се разплаче, прехапа устните си, после опита да се усмихне. Не се получи. Въздъхна. Би ли могла да го задържи, ако той не иска? Ако са му омръзнали? Ако за нея е най-добрия човек и тези думи галят самолюбието му. И изведнъж си припомни, че опитните, копнеещи за брак момичета, понатрупали опит с различни мъже постъпват точно като тази непозната. Със същите думи, със същите желания и… бяха успявали. Поне при две-три нейни приятелки. Които не бяха успели да преглътнат гордостта си и се бяха предали.
Тя нямаше да се предаде!
Децата отидоха в стаите си, при нея остана само Джина. Ще се уча от теб, погали я по гърба. Ще го гледам винаги с твоите обичащи очи, ще го следвам дори когато не е прав, ще си затварям очите за неговите забежки. Ще бъда послушна и без да очаквам награда. Децата ми трябва да бъдат щастливи… И успокоила се, раздигна масата и започна да мие чиниите. Точно избърса ръцете си и чу вратата на апартамента да се отваря. Беше той. Вмъкна се бързо н кухнята с букет цветя, които й подаде с думите:
- За да си послушна!
Пое ги мълчаливо, видя го да се навежда над Джина и да я потупва дружески по гърба, а тя оголи зъбите си, нея нямаше как да я измами, усетила силния парфюм, попил в ризата му. Но нямаше да се предаде и се усмихна. Дори му благодари за цветята. Макар че си представи ясно как ги подава на другата, а тя му казва: „По-добре ги поднеси на жена си!”
- За да си послушна! - напомни й отново той.
Какво ли не човек прави заради децата си, усмихна се горчиво тя.
