ЛОЗА
ЛОЗА
Човекът реже, а лозата плаче.
Без стон, без глас, без помисъл за мъст.
Ах, плаче тя и плаче тя, така че
черней под нея рохкавата пръст.
Но пекне, мине време, отболява
и на живота по закона прост
от болката листар зазеленява,
реса избухва и изгрява грозд.
***
Звукът все още съществува,
но струната се скъса вече.
И тежко в стаята нахлува
студът на тая снежна вечер.
И като светлинка сред тъмно,
догарящо в нощта огнище
ръката ти лежи в дланта ми,
ала не й говори нищо.
Ще те поглеждам как се спускаш
край заснежената ограда.
Пътечката под теб ще хруска,
но няма да изпитам радост.
И вятърът с ръкав прозирен
следите пресни ще избърше.
Мотивът е недоизсвирен,
но няма как да се довърши.
Не искам никого да виждам.
Ще вляза вкъщи, сам ще седна.
Със здрача самота приижда
и тази вечер е последна.
Наистина. Не е измама.
Премислям всичко - все това е.
И само в зимата голяма
снегът безкраен пак сияе.
***
Валеше сняг във края на септември.
А във прозрачната безлунна нощ
в белеещите се балкански дебри
щурците пееха със пълна мощ!
Крещяха те, любовници горещи:
не бяха още виждали по мрак
тополи, жълти като странни свещи,
над бял саван от странен ранен сняг.
И тая песен в здрачината бледна
бе с дъх на късни есенни цветя -
печална бе, защото бе последна,
и горда - че с любов бе пълна тя!
СПРЕЛИТЕ ЧАСОВНИЦИ
Сред песни, чаши отзвънели,
останал сам във своя дом,
аз се услушах мълчешком:
часовниците бяха спрели.
Повярвайте. Съвсем случайно -
не беше намек, ни съдба.
Но нещичко у мене тайно
промъкна се и задълба.
Стоях със ужас във сърцето,
с надежда вслушвах се… Ни звук.
Животът бе вървял, додето
приятелите бяха тук.
***
Тревата между плочите узря,
полегна по изстиващия камък
и китките сега са златен пламък
на светлината есенно-добра.
Така съм уморен! Сега навън
ще се покаже сърпът на луната
и ще се сринат като сняг стадата
със дъх на вълна, в облаци от звън.
Аз няма да им махна със ръка -
на нищо днес не мога да се радвам.
Ще подържа оная бяла брадва,
но няма да посегна да сека.
А утре може би ще бъда здрав
и нова сила в мене ще запее -
как инак би могло да се живее,
да спориш с някого и да си прав?
Ала сега така съм уморен!
Не искам нищо в тая вечер сива.
Едничко: съпричастност мълчалива
и твоето присъствие край мен.
