СЪВСЕМ ЧОВЕШКО
СЪВСЕМ ЧОВЕШКО
Не искам да съм живи мощи.
Не искам даже скучен рай.
В бездънните и слепи нощи
прониквам в себе си докрай.
И мисля, този път едничък
ме води вярно към света,
когото търся и обичам,
комуто мъките скъпя.
Аз слизах в бездни от тревоги
и се клатушках по ръба,
преследван от присъди строги,
но не тъжа и не скърбя.
И днес съм оптимист (от щастие!),
но и скептик, и еретик -
ако ме разделят на части,
ще стана нищо в тоя миг.
О, нека не загасва в мене -
като метал да ме кове
благословеното съмнение,
защото има светове,
които, още неоткрити,
очакват да ги покорим,
макар като метеорити
из пътя си да изгорим.
ЗИМНО ЧУДО
Оранжев, залезът запали
небе и облаци, и сняг -
блестят на крайните квартали
стъклата, цели във варак.
Отново снежното сражение
децата долу раздели
и хвърлят сенки удължени
тополи, сгради и коли.
Обичам тия бели зими
със тихи залези, с деца
и струва ми се, дар че имам
да върша бели чудеса.
Че ме пронизва белотата,
че съм прозрачен и блестя -
призван да върна красотата
на хората и на света.
РЪЦЕТЕ МИ
Те носят спомен от мазоли.
Сънуват нощем остър сърп.
И не привикнали да молят,
презират слабостта до смърт.
Те не за жалка мило стиня -
за дар свиват се в пестник
и в самотата мътно синя
и тая нощ надават вик.
О, нека бъдат те проклети,
когато страх ги победи
и плахо вдигнат се и двете
пред чужд и близък допреди!
Аз искам, искам те щастливи
от рани да не носят ръб,
протегнат ли се доверчиви,
да ги не среща удар тъп.
И ако трябва - извисени -
небето бяло да допрат,
да се превърнат на антени,
скръбта човешка да ловят.
Духът ми с тях света да гали
в едно едничко същество,
когато са пиедестали,
то аз да кажа на какво!
