КАПЧУКЪТ
Селото беше колибарско. Шумкарите имаха много ятаци. Местната полиция не можеше да се справи. През зимата на 1943 година в училището настаниха наказателна рота.
Смениха полицейския началник. Прибраха всички колибари в селото и въведоха вечерен час. След шест часа вечерта не даваха никой да излиза от къщи. Това не помогна много.
Хората минаваха през комшулуците и плетищата. Партизаните проведоха нова акция: запалиха маслобойната.
Много хора бяха и в участъка. Денем от селото излизаха полицейски хайки и цял ден бродеха из къра и пущинаците, но не можаха да хванат нито един партизанин.
Затова, когато се разчу, че в участъка са довели заловен шумкар, никой не повярва. За да сплашат селяните, в сряда след обяд го изкараха на двора пред полицейското, уж да се постопли на слънцето.
Денят беше февруарски, но слънцето грейна от сутринта и снегът започна да се топи. Капчуците запяха. Добитъкът мучеше гладен в дворовете. Фуражът се беше свършил.
Стягаха се селските души: там на колибата имаха и шумица и сламица, но на никого не разрешаваха да излиза от селото. Пред оградата на полицейското се събраха любопитни. Началникът беше наредил да не ги разгонват.
- Нека видят, тяхната…., че полицията не спи и днес един, а утре всичките шумкари ще докара в селото - живи или изтърбушени.
Пред оградата се разхождаше полицай с каска и нож на преметнатата през рамо карабина. Но не него гледаха селяните, а партизанина, седнал на пейката пред караулното.
На краката му имаше верига. Стъпалата му бяха боси и се виждаха посинели, подути от студа пръсти. Нагоре краката му бяха омотани с парцали и останки от вълнени чорапи, в които бяха натъпкани крачолите на панталона.
Бяха го заметнали със стражарски шинел. Виждаше се само главата му с черна къдрава коса. Ушите му бяха подути и разранени от измръзване или от бой.
Беше затворил очи и се грееше на слънцето. Пред краката му на едно и също място падаше капка от топящия се на покрива сняг и вече беше издълбала геранче.
Едно птиче чичопей се радваше на подранилата пролет. Селяните разглеждаха с любопитство и състрадание партизанина. Някои се опитваха да го заговорят:
- Как се казваш, бе момче?
Той беше затворил очи и не отговаряше.
- Еврейче е - обясняваше един полицай, - три дни го дебнахме и като оградихме кошарата, само него хванахме. Краката му измръзнали. Получил е гангрена. Не може да бяга, неговата верица, ама ни задържа цял час с едно нищо и никакво пищовче. Смееш ли да го наближиш. А началството каза жив да го хванем.
- Къде си тръгнал бе, сине, царщината да събаряш? - питаше го една бабичка, като люлееше глава. В тона й имаше повече съжаление отколкото упрек.
Партизанинът мълчеше и не отваряше очи. Като че ли беше заспал. Само когато Аспарух Наков чифликчията изпсува: „Тяхната мама еврейска, те ли ще ни оправят държавата!”, той бавно отвори очи и потърси с поглед ругаещия.
Очите му бяха тъмно-сини, хубави и никак не подхождаха на грозното брадясало лице. Под очите си имаше тъмно сини очертания като очила. Клепките му бяха отекли. Навярно го бяха били. Бавно огледа събраните пред оградата и в тези очи селяните видяха толкова мъка и отчаяние, че се смълчаха.
- Боже господи, и него го е майка раждала - проплака бабата.
Той пак затвори очи. През затворените си клепачи виждаше едно оранжево-червено небе, топло и пълно с щастие.
На ръба на клепачите слънцето се разтопяваше и плуваше в няколко светли сферички, които сменяха местата си, сливаха се една с друга и пак се разделяха.
И тази игра на разтопеното в сълзите му слънце го връщаше в годините на ранното му детство. Тогава обичаше да гледа слънцето, докато очите му се напълнеха със сълзи.
Да се гледа слънцето е опасно, можеш да ослепееш. Той цял живот беше гледал към слънцето. Ако винаги си с лице към слънцето, тогава няма никога да видиш сянката.
Слънцето го беше изгорило. Тази вечер или утре, когато пристигне полицейският следовател, той ще види други жестоки слънца, които ще го изгорят с огъня на болката и след това ще настане вечен мрак и тишина.
Бяха му подарили един слънчев следобяд. И то не от съжаление, а за да го покажат на селяните и да ги сплашат. Така плашат децата. Когато беше малък, го водеха в зоологическата градина.
Там го порази оня безкрайно тъжен и нищо невиждащ поглед на лъва. Погледът на отчаяните. Клепачите го изолираха от онзи враждебен външен свят, който протягаше към него пипалата си и искаше неговия живот.
Тук зад затворените клепачи беше неговият свят. Спомените за скъпите му хора, детските радости, вярата в правдата и победата…
Тук беше и бъдещето - времето, когато няма да го има. Ще узнае ли някой поне къде е бил разстрелян Самуел Ешкенази, синът на амбулантния търговец Йосиф Ешкенази?
Бяха бедни, но Самуел беше силен ученик и, ако беше следвал или завъртял търговията на баща си, щеше да си осигури сносен и разумен живот.
Защо бе нарушил завета на прадедите си: примирение и изчакване. Заветът: винаги и навсякъде да оставиш потомство и да го осигуриш материално. Заветът: да преглъщаш, когато те обиждат, да затвориш в себе си и гордостта от собственото превъзходство, и вярата, че децата израелеви пак ще намерят обетованата земя.
Той беше приел друга вяра и друга родина. Той беше разбрал, че най-късото разстояние между две точки е правата.
Беше дръзнал да погледне слънцето с отворени очи и това слънце го беше ослепило. Беше дошъл часът на равносметката. Щеше да издържи на мъченията.
И без да го разстрелят, щеше да умре от гангрената, ако не отрежат краката му. Той знаеше, че ще умре и не от смъртта се страхуваше, знаеше, че ще го мъчат преди това.
Нямаше какво да издаде: другарите бяха напуснали землянката - един ятак ги беше предупредил. Вече са от другата страна на Балкана.
Него го оставиха в кошарата, защото краката му бяха измръзнали и не можеше да бяга. Имаше храна само за няколко дни. Щяха да го потърсят ятаците от Голяма Желязна.
От високата температура непрекъснато го унасяше на дрямка. Когато чу първите гърмежи, беше вече късно. Кошарата беше обградена.
Имаше осем патрона. След около час беше останал само един. Полицаите не знаеха колко човека са вътре и се страхуваха.
“Никога не е късно да се умре”. Как лесно можеше да бъде прекъснат този кошмар с едно натискане на спусъка.
Той не намери сили да се самоубие. Треската ли му попречи да прецени. Сега щяха да го мъчат жестоко. Не, дори и сега той не би натиснал спусъка. Не, не беше сгрешил.
Беше спечелил този слънчев следобяд, приятното усещане на лъчите по лицето си, разтопените слънца и сълзите и онова птиче - чичопей, което е толкова щастливо.
Ще залезе слънцето. Птичето ще се скрие някъде. Капчукът ще замръзне в леден меч, който ще прониже сърцето му. Тези капки, които падат в краката му като крушуми. Те биха могли да падат върху главата му. Едно малко подухване на вятъра и край…
Той напряга волята си и отвежда капките все там в малката локвичка в краката си.
Падащата капка е мъчение, което са прилагали в Китай. Но тези капки падат на равни интервали, дробят минутите на секунди и му ги подаряват.
Те почти са в синхрон с ударите на сърцето му, което той чува в дясното си ухо, на което е подпрял главата си.
Сърцето му на равни интервали изтласква кръв. Капчукът ще замръзне. Сърцето ще спре. Но сега капките падат, сърцето пулсира. Още една капка, още един удар, още една глътка въздух.
- Разотивай се! Последственият при следователя!
