Тодор Еврев

Когато Богдан поп Михалев се ожени за дъщерята на богатия търговец Делийски, това не учуди никого. Малцина остават верни на първата си любов. Но всички се изненадаха, когато той напусна учителството и стана кмет в родното си село Угрен.

Приятелите му комунисти и социалисти се отдръпнаха от него и го обявиха за ренегат.
Той беше на 27 години, красив мъж, в разцвета на силите си, с отлично обществено положение.

Беше си пуснал мустаци и носеше папионка, защото така много приличаше на Яворов. Винаги беше гладко избръснат с чиста бяла риза и винаги разнасяше край себе си приятния аромат на соаниран мъж.

Жените го харесваха и той знаеше това. Една година след брака му се роди син - Петър. Беше получил голямата зестра, а освен това от кметската заплата беше събрал достатъчно пари за следване, но все отлагаше.

Кметството започна да му харесва. Приятно му беше всички да се допитват до него, да искат неговото разрешение и подпис.

С властта се привиква като с наркотик. Тя прониква в кръвта като сладка отрова. Той се опитваше да бъде справедлив. Вярваше, че съселяните му го уважават и дори обичат.

И отначало това наистина беше така. Въпреки че беше станал кмет в тия смутни времена и въпреки че беше отстъпил от комунистическите си идеи, той не се смяташе за непочтен. Всеки е по своему честен и по своему нечестен.

Когато си силен не е трудно да бъдеш добър. Но времената се промениха. Неочаквано за много хора България сключи пакта с Германия.

В страната влязоха германски войски. Държавата увеличи данъците и нарядите. Появи се недоволство. В докладите си до околийския управител Богдан пишеше, че в селото е спокойно, че няма недоволни и вражески настроени.

Той отричаше проблемите, за да не ги решава. Всъщност селяните бяха много недоволни от високите наряди. Явно симпатизираха на руснаците и ненавиждаха германците и властта. Появиха се нелегални.

Един ден областният директор Казанлиев каза на околийския управител:

- И да кажете на оня попски син от Угрен да не си играе на демокрация и да не прикрива бившите си съидейници комунистите.

Околийският се ядоса и извика кмета на Угрен в кабинета си, накара му се и го предупреди, че ако не скъса с комунистическото си минало, ще го подмени с по-подходящ човек.

- Аз искам да съм добър за всичките хора в селото - оправдаваше се Богдан поп Михалев.

- Който иска да бъде добър за лошите, не може да бъде добър за добрите. А още Христос е казал: „Горко вам, когато всички човеци заговорят за вас добро” - отсече околийският.

След този разговор Богдан реши, че е прекалено демократичен и че трябва да въведе в селото строг ред. Изпрати стражари да помагат при събирането на нарядите. Намериха скрито жито по колибите. Ометоха на хората хамбарите. Жените плачеха и кълняха кмета:

- Богдане, Богдане, Бог да те убие!

Кметът държеше в бюрото си една бутилка коняк да черпи приятели. Започна да отпива от нея. Наложи се по-често да купува коняк и накрая купи цяла каса.

Почти всяка вечер вземаше решение да си подаде оставката и да отиде да следва. Решенията, които вземаше така лесно вечер, не можеше така лесно да бъдат изпълнени на сутринта. И на другия ден той пак тръгваше към кметството.

Един ден той с изненада установи, че не е човекът, за когото се смяташе. Започна да пие всеки ден. Не знаеше кое му вреди повече - черните мисли или алкохолът, с който ги лекуваше.

Дъждът притихна и почти престана, но той все не си тръгваше. Вчера от общината избяга задържаният Стоян Даскалов.

Всички знаеха, че със Стоян са приятели и бивши съквартиранти. Щеше да научи и околийският началник и областният. Щяха да го обвинят, че му е помогнал в бягството.

Ако го уволнят, по-добре, това ще реши въпроса. Веднага ще замине да следва. Но сам няма да си подаде оставката.

Той си наля още една чаша коняк. Отпи от парещата сладникава течност и почувства как топлината се разлива по хранопровода му надолу по цялото тяло.

Като че му стана по-леко. Всъщност положението не беше толкова окаяно. Ще напише в рапорта нещата така, както са били. Този глупак бай Цеко беше допуснал задържаният да избяга.

Ще пише, че го е уволнил и взел необходимите мерки. Къщата на Даскалови е под наблюдение. Селският пастир Медо обеща да му съобщава за всички съмнителни и непознати хора, които види по гората или къра. Медо му беше разказал преди два дни, че видял Стоян Даскалов да се крие в долчината под Китката.

Дъждът спря окончателно. Отвори прозореца и вдъхна свежия въздух. Юрдечките се къпеха в дъждовните локви на улицата, крякаха от удоволствие и смешно размахваха рудиментните си крила.

Тъкмо се канеше да си тръгва, когато някой почука на вратата. Кой ли го безпокои точно сега?

- Влез!

В гласа му прозвуча досада и раздразнение. Вратата бавно се отвори и на прага застана жена. Той не можа да я познае веднага. Шлиферът й беше мокър, беше с качулка. Цвета беше вървяла под дъжда, за да го завари в кметството.

Беше отслабнала и станала по-хубава. Тя седна на стола, който той й предложи и като свали качулката, започна да бърше с кърпа мокрото си лице.

- Цвета, какво се е случило?

Преди да отговори, тя пое дълбоко дъх. Едрата й гръд надигна шлифера. В тъмно сините й очи преливаха две сълзи.

- Арестуваха Радой, а мен ме уволниха.

- Защо? Какво е станало?

- Стана провал в партийната организация в Щип. Учителят Арсо Дюлгеров е бил провокатор. Съдебният процес се гледал в Битоля. Радьо го изпращат на лагер в Гонда вода. Трябва от време на време да му изпращам колети, а аз съм без работа и как ще изхранвам Генето.

Цвета зарида с глас. Той стана и я прегърна през раменете.

- Успокой се. Ще се опитам да ти намеря работа. Нали съм кмет.

След няколко дни той отиде в Плевен при областия директор.

- Вие смятате, че съм с леви убеждения, но аз съм предан на Негово Величество и съм готов да служа на Отечеството.

Казанлиев отначало кипна. Богдан изслуша покорно всичките му упреци. Обеща да изпълни навреме нарядите, да предаде списък на съмнителните и да притисне явните комунисти в селото.

Накрая отправи своя лична молба - да бъде отпуснато място за учител по литература в прогимназията в Угрен за една негова близка.

- Моето отношение към моите подчинени е функция на тяхното отношение към мен - заяви важно Казанлиев. После любезно помоли телефонистката да го свърже с областния училищен инспектор, на когото властно нареди да бъде отпуснато място за учител в Угрен.

Още щом се върна, Богдан отиде в даскалската къща, за да съобщи на Цвета добрата новина. Тя помилва ръката му и го гледаше с големи признателни очи.

Той постоя пет-десет минути, колкото да изпуши една цигара и да изпие насладата от нейната благодарност. Жените изпитват възхищение към всеки мъж, в когото намерят опора.

През седмицата Богдан се улавяше че мисли често за Цвета и за тяхната предишна любов. „Не пожелавай чужда жена и чужда съдба, те винаги са по-лоши от твоите” - опитваше се да си внуши той. Но сам се възхищаваше от своята благородна постъпка.

Един следобед, след като беше пил малко повече коняк, той пак се отби в даскалската къща. Цвета беше сама стопанка на цялата даскалска къща.

Старият даскал Никола и жена му баба Донка бяха отишли временно да живеят при големия си син д-р Илия Даскалов в Ловеч. Малкият син Стоян беше партизанин, а Радой беше заточен на лагер.

Цвета току що се беше върнала от училището и набързо свари кафе. Като пиеше на бавни глътки живителната течност и смучеше с удоволствие цигарата си, изпаднал в алкохолно откровение, той разказа за себе си.

От дете беше свикнал да го съжаляват сестра му и майка му и умееше да събужда състрадание у жените. Призна й колко много се ненавижда за целия си провален живот.

- Аз непрекъснато тичам след щастието, а то непрекъснато бяга от мен. С жена си не намирам никаква духовна връзка, дори в леглото ми е чужда.

Душата на Цвета се препълни от съжаление към този хубав, но слаб мъж.

Състраданието е първата степен на любовта. А може би подсъзнателно тя жадуваше да му отмъсти за това, че я беше пренебрегнал. Тя искаше пак да го покори, да бъде неин.

Трудна е за разбиране женската душа. И тя протегна ръце да зарови пръсти в твърдата му черна коса. Мъжът на всяка възраст е дете и има нужда от ласка. Тя го привлече към себе си и той притисна глава към едрите й дъхави гърди.

Те бяха се целували и по-рано, но това бяха страхливи и неопитни ученически ласки. Сега страстта ги залюля с непозната сила и той не се сети кога проникна в онова вълшебно кръгче, в което се пресичат линиите на миналото и линиите на бъдещето.

Той разбра, че тя никога не беше преставала да го обича. Сега любовта й беше страстна, защото беше грешна, защото изменяше на своя мъж, защото отиваше против морала, защото за тази любов плащаше голяма цена.

И той пак не можеше да реши за себе си дали наистина я обича, но беше сигурен в едно, че безумно желае тялото й, подчинението й, унижението й.

Тя беше потърсила закрилата му и това блазнеше неговото мъжко самолюбие. И той изрече онези банални думи, които е опасно да се казват на влюбените жени: “Обичам те!”. Огън не се гаси със зехтин.

Така започна тяхната греховна любов. Скоро цялото село знаеше, че кметът се люби с даскалицата Цвета, дето мъжът й е заточен на лагер.

Така заживя Богдан поп Михалев, раздвоен между две идеологии, две класи и две жени.

И най-чудното беше, че той не се смяташе за нечестен.

Никой не получава плодовете на живота даром. Всеки заплаща някаква цена за минутите на щастие.

Сутрин, когато се събуждаше, той си спомняше най-напред за Цвета. Сега работата не му тежеше. Единственото нещо, което смущаваше неговото щастие, беше онова подло обещание, което беше дал на областния директор, да изготви списък на комунистите в селото и на техните близки.

По негово донесение уволниха началника на пощата и учителя Илия Искренов. После арестуваха и изключиха завинаги от всички гимназии на страната двама ученици, ремсисти Вълко Тодоров и Никола Йотов.

Вълко избяга при партизаните. Когато Никола Йотов стана пълнолетен, го осъдиха на 6 години затвор. По донесение на свои хора, той най-после изготви списъка на онези, които бяха правили изказвания против германците и против властта.

В доклада до околийския началник посочи най-вероятните места, в които можеха да се укриват партизани в района на община Угрен.

Тази вечер кметът стоя до късно в канцеларията. Навън притъмня. Той пак отключи бюрото и отпи от коняка две големи глътки. Понечи да го прибере, но в последния момент отпуши пак шишето и отпи още малко.

Притвори очи и видя стройната снага на Цвета, леко натежала в нейните 27 години. И го побиха сладостни тръпки. Отпи още една глътка и заключи коняка.

Излезе от общината и тръгна към къщи. Но като се изравни с портичката на даскалската къща, огледа се, и като не видя никого на улицата, бутна с рамо и хлътна в градинката.

Миришеше на прясно полени цветя. Стъпи внимателно на трите дървени стъпала, които изскърцаха под тежката му стъпка.

Още не посегнал към вратата и тя сама се отвори. Цвета го беше чакала и беше чула стъпките му. Тя се притисна към него и сложи глава на рамото му.

Той усети, че е тревожна и напрегната. Помилва я по косите, после ги отмести и целуна голата й шия. Тя не отвърна на целувката му, но се притисна още по-силно към него като дете, което търси закрила. И като го опари с дъха си, пошепна в ухото му:

- Богдане, да знаеш, бременна съм…

Тя усети как се напрегнаха мускулите му. Не й отговори. Притисна я по-силно в обятията си. Тя занемя в очакване, но той все мълчеше. Седнаха на леглото. Когато я стегна в силните си ръце, тя простена и прие така жадно прегръдките му, както никога досега.

Той не можеше да я познае. Като че беше загубила всякакъв свян, като че се любеха за последен път. Щастливите жени не се отдават така пълно както нещастните. Завъртя го въртопът на ласките й. Сякаш потъваше в бездна.

Най-после тя притихна до него, но ръцете й продължаваха да го милват. Той целуна лицето й и осети соления вкус на сълзите й. За първи път се любеше с жена, която плаче и в това имаше особено очарование.

Той осъзна, че обича тази жена и че няма да може да се отдели от нея. И пак изрече лъжовните думи “Обичам те!” Тя се притисна към него, като че ли някой искаше да й го отнеме.

- Но първо трябва да се разведа. Не мога да ти позволя да родиш извънбрачно дете. Ще се оженим после, но това дете трябва да го махнеш!

Като че ли я удари с опакото на ръката си. Тя се сви в края на леглото. Опита се да я помилва. Тя се отдръпна още по-далече.

Лежаха в леглото като в общ гроб. Тя плачеше безмълвно. Той стана и се облече. Друг път оставаше до сутринта.

- Утре ще говорим пак.

Тя не му отговори, но гръдта й се надигна от затаения дъх. Той внимателно притвори вратата, която коварно изскърца. На улицата спря и запали цигара. Освети с клечката часовника си. Беше 1 без 20 минути. Тръгна си към къщи.

На ъгъла до портата на Джамбазови двама мъже нещо си говореха и се отдръпнаха в тъмното да му сторят път.

Той вървеше без да гледа. Срещу него застана мъж с каскет, като се олюляваше пиянски. Откъм реката усилено крякаха жаби. Беше краят на май.

- Може ли огънчето?

Той му поднесе цигарата си и докато другият припалваше, се опита да разгледа лицето му. Позна го, беше Лазар Митев, мъжът на сестра му. И тъкмо да го заговори, някой каза зад гърба му:

- В името на народа народният враг Богдан поп Михайлов е осъден на смърт!

Бяха онези двамата. Нещо светна пред очите му. Стана му странно, че не стреляха в тила му, а отпред.

Значи беше стрелял Лазар. В устата му стана сладко. Преглътна нещо топло и солено.

Ушите му заглъхнаха. Жабите спряха да крякат. Някой отдалечи Лазар и къщата на Джамбазови, и цялото село и той потъна в мрака на вечността.

След шест месеца Цвета роди момченце. Животът взема и дава.