Тодор Еврев

Допреди час слънцето прежуряше, а мухите хапеха като колибарски кучки. Никой не сети кога над Голи рът се накамариха тъмни облаци. Притъмня като в ковачницата на Медо. После светна два пъти, три пъти, като че някой се опитваше да запали цигара на тъмно. И като се дерна из един път небето, та очите заболяха от светло. Загромоля като долнокрайска каруца из каменист път.

Над Маргарец се спуснаха полегати черти като наснована прежда, но в селото капнаха по няколко капки колкото да угасят пепелта. От Горната елия повя хладно, та разкърши до земи тополите и замириса на колендро.

Дъждът гърмя и отгърмя към Балкана. Мръкна, а още продължаваше да се святка от време на време, като че някой се опитваше да запали цигара на тъмно. Рано си дойде селската чарда и пастирите казаха, че Горната елия е убита от град.

Прибраха се угренци по къщята със свити сърца. Утре ще отидат да видят какво е останало от нивите. Вечеряха набърже и налягаха под чергите. Но преди още бълхите да съберат кураж и да започнат да хапят, откъм Манчова махала гръмна два пъти пушка.

Лавнаха кучетата, вдигна се тупурдия. По улиците пришляпаха боси нозе. Наизлязоха хората и се разбра, че Каменка пак е придошла. По Балкана беше паднал голям дъжд. Запалиха горнокрайците фенери и тръгнаха къде да помагат, къде да гледат сеира на циганите.

От заман циганската махала е под моста до Джамбазката воденица. И колко пъти ги е влачила водата, ама все там си струпват копторите. И кирпич се лесно прави край реката, и на просия им е по-близо да ходят до трите махали, и да откраднат нещо от колята на водениците е по-наръки.

Каменка е придошла чак до гьозовете и водата се е изравнила с бреговете. Бучи мътна и се сили да отнесе моста. Циганите са се оттеглили уплашени към Голи рът с магаретата и каручките. Сънени и уплашени циганчета плачат. Циганките кълнат, циганите се карат и сочат все към Манчова махала, там където до преди час бяха копторите им, а сега се въртят мътни въртопи.

Но водата започна да залива градините и дворовете на долнокрайци. Тия, дето бяха по-близко до реката, изнесоха горе над пътя котлите и покъщнината. Газят в мазите вода до пояс. Изкараха добитъка на баира. Тревожно мучат крави и телета, а реката бучи и заглушава всички. И страхът свива душите.

Така буча до среднощ. После водата бавно започна да се отдръпва, а с нея - и тревогата. Провидяха се пак гьозовете на моста. Хората се запрозяваха сънени и започнаха да се разотиват по домовете си.

Преметнал манлихерата на рамо, като цапаше тежко с ботушите си и смешно полюляваше дългото си тяло, бай Цеко старшията се прибираше към общината. “Тя реката си знае работата: ще ни очисти от тая циганска смрад” - мислеше си той - “Мамицата им на циганите, ама друга по-голяма беда ходи сега по къра и селата - шумкари и нелегални са се навъдили. Човек трябва да си отваря очите на четири. Тъй рече кметът.”

- Като как тъй изглеждат нелегалните? Как мож ги позна?

- То на челото им не пише, че са нелегални - сопна му се кметът - като видиш непознат човек да се шляе из селото, искаш му легитимацията. Питаш го: “Ваша милост, вие по каква работа?” И ако се породи съмнение, арестуваш го и го караш за справка в общината. Ще ги запираме в участъка и после ще ги караме в Околийското в Ловеч.

“Абе, ако е само в това работата, и с нелегалните ще се справим. Ама вчера по телефона наредиха на кмета да задържи Стоян, сина на Даскала, дето си е в отпуска от казармата. Какъв нелегален е Стоенчо, нито е непознат, нито е съмнителен. Някаква грешка е станала, ама докато се изясни, ще го държим запрян в общината. Ей го сега на втория етаж в джандарската стая. А аз, вместо да си седя в къщи при бабата, цяла нощ ще дремя в коридора като напъден кон да го вардя.”

Тропайки тежко с ботушите, бай Цеко се качи на втория етаж. Подпря манлихерата до стената и след като тършува продължително в левия джоб на брича, най-после извади от десния кутия “Арда” и кибрит.

“Що да не почерпя момчето една цигара. Някакво недоразумение е станало. Утре ще го освободят от Околийското. Що да си развалям аратлъка с даскала.”

- Стоенчо, спиш ли бе? Ей, Стоене, обади се бе!

“Заспал е завалията”. Бай Цеко попуши, попуши. По едно време го налегна дрямка. Извади един стол от канцеларията и като го яхна наопаки като кон, опря глава на облегалката и задряма.

След малко захърка. Отначало полекичка, после по-дълбоко, както той си знаеше. Кучетата навън полаяха, полаяха и накрая селото се унесе в най-здравия предутринен сън.

Най-напред пропяха петлите горе по колибите. Те са най-високо и първи усещат кога се развиделява. После им отговориха горнокрайските. След една, две минути петлите на цялото село се надпяваха в хор. С басов дрезгав глас залая кучето на Лазар Бисирека.

Замучаха крави и чак когато заквичаха огладнелите свине на поп Михал, бай Цеко изпухтя за последен път, закашля се и като му беше жал да се разлъчи от сладкия сън, надигна глава към тавана, изправи се бавно и разкърши изтръпнала снага.

Забуха тютюнджийската кашлица. Ходи до клозета и се сети, че трябва да заведе и арестувания. Влезе пак в канцеларията и от дясното чекмедже извади ключа на джандарската стая. Отвори.

На пода лежеше шинелът, който вчера бяха дали на арестувания да се завие. Повя го хлад и видя, че прозорецът е отворен.

“Вапцахме я, ако момчето е скочило от втория етаж, утрепало се е на плочника!” погледна надолу и видя купчина съчки, стоварени за огрев още през март.

Измери с поглед разстоянието от съчките до прозореца и чак тогава забеляза знамето - усукано на фитил и завързано за желязото на балкона на кметската стая.

Вчера кметът го накара да го окачи. Утре е “Кирил и Методий”. Най-напред бай Цеко се зарадва, че момчето не се е отепало. После осъзна, че цялата отговорност за бягството ще падне върху него. Заключи стаята и хукна да обади на кмета.

Кметът Богдан поп Михалев се ядоса много и веднага дойде в общината. Ключът този път заяде и едвам отвориха празната стая.

Кметът огледа отворения прозорец, навитото на въже знаме и съобщи за случилото се по телефона на околийския началник.

По това как застана мирно с прибрани токове и как отговаряше често и припряно: „Тъй вярно, господин управител!”, бай Цеко разбра, че от другата страна на жицата околийският беснее и ругае.

Накрая кметът каза още едно “ало” и като не чуваше вече гласа на околийския, духна в слушалката и я постави внимателно на вилката, като че беше стъклена и можеше да се счупи. Лицето му беше пребледняло:

- Идиот, вземи веднага двама стражари и обискирайте къщата на Стоян Даскалов! Арестувайте го, ако вече не е хванал шумата!

- Тъй вярно! - изрева старшията и като излизаше, наведе глава да не се удари в горния праг на вратата.

Колко село сме, я има, я няма петдесет къщи. До обяд всички знаеха, че Стоян Даскалов е хванал шумата и че бай Цеко старшията е разжалван в барабанчик.

Медо напъди добитъка в сечината и заобиколи по дълбокия път към каленишките ниви. От вчерашния дъжд беше още мокро. В края на май ливадите още не са покосени и затова добитъкът трябва да пасе в сечината на Китката. Ако види горският, ще го глоби но по-опасен е полският и Медо вардеше да не влезе някое добиче в нивите на каленичани.

Гората беше изсечена преди две години и сечината беше млада. Филизите се бяха издигнали от пъновете, гъсти като трева.

Джигрите бяха кръстосали жилави клони, оплетени в повет и сечината беше почти непроходима. Добитъкът едвам се провираше, а овцете оставяха по драките половината си вълна. Затова в сечището пасяха само говеда.

Селяните го нарекоха „Китката”, защото беше гъсто като стъкмена зелена китка. Вътре се въдеха змии усойници и пастирите се страхуваха да влизат в гъстото.

Само циганите ходеха да берат гъби лютивки. Но в долчината никой вече не слизаше. А там имаше кладенче. Водата му беше ледена. Като пийнеш пет, шест глътки, главата ти се замайва от студеното.

Стоян отпи жадно няколко глътки, легнал по корем като за лицева опора. В кладенчето плуваха попови лъжички. Постла войнишкото одеяло на тревата и седна. Страхуваше се, че ще пратят хайка да го гони. Беше затъкнал в пояса си маузера. На подофицерите в казармата даваха пистолет, когато излизаха в отпуск.

Всеки шум го стряскаше, а младата гора кипеше от живот в този хубав майски ден. Закука кукувица и той успя да отброи само до 32, когато нещо изплаши птицата и тя отлетя. Обади се някъде отдалече още два пъти и замлъкна.

Значи му оставаше да живее само още три години. Глупости, това е суеверие. Можеше и утре да го убият полицейските хайки, а можеше и да доживее до старост.

През клоните на ниската горица през дола отсреща се виждаше част от шосето София - Варна. Беше избрал това място, за да може да наблюдава, защо само оттам можеше да дойде полицията, ако рекат да обградят Китката.

Друг път нямаше. По шосето минаха много камиони, каруци и няколко леки коли. Мина и двуколката на ветиринарния лекар от Драгана, но полиция не дойде.

До кладенцето растеше висок горун. Секачите оставят винаги по едно дърво, да се помни колко голяма е била гората. Някъде на дървото имаше дупка и в нея цвърчаха наскоро излюпени скворци. Те ставаха много шумни, когато някой от родителите им долетяваше до гнездото с гъсеница в човката.

Наблизо подрънкваше хлопатарче. Една от кравите беше навлязла в лещака. Някой подсвирна с уста и Стоян изтръпна. Освободи предпазителя на маузера. Дълго след това никой не се обади.

„Медо говедарят сигурно ме е видял” - помисли си той. След време свирката се повтори, но този път отдалече. Медо си е прибрал кравата, а може би това беше кос.

Косовете така подсвиркват напролет, като човек. Нещо изръкопляска над главата му. Като биеше с криле, от дървото излетя тежък гривек, направи полукръг и се изгуби в сечината.

Стоян погледна мускулестата си ръка, с която стискаше пистолета - косъмчетата му бяха настръхнали. Хлопатарчето подрънкваше успокоително.

Един черен скворец прилетя към дървото и пилетата пак записукаха. Сечището живееше своя живот и му напомняше за детството.

Някога като дете той докарваше насам кравите. То беше отдавна. Гората не беше изсечена. Хорската злоба го беше върнала пак при птиците в гората. И сега, страхувайки се от полицейска хайка, очакваше да се стъми, за да потърси връзка с нелегалните.

Стоян правеше равносметка на своя живот. Беше тръгнал от детството към зрелостта с ръце отворени за прегръдка и зеници жадни за светлина.

Но обществото го беше посрещнало с щиковете на егоизма, алчността и подлостта. Баща му, селски учител, беше изучил вече най-големия си син за лекар и нямаше средства за другите двама. Затова те станаха учители.

Като завърши гимназия, той учителства една година в Церово. Мислеше си, че с учителската заплата ще може да спести малко пари за следване. За едногодишно учителстване успя да си купи само един костюм и шлифер.

После го взеха войник. На втората година му предложиха да стане офицер-школник и той прие. Стоян беше възненавидял военщината, но не виждаше друга възможност.

В школата се сближи с двама интелигенти като него. Те бяха комунисти и скоро партията ги потърси. Единият, студент по право, прекъснал следването си, за да отбие военната си служба, получаваше инструкции от София.

Стоян не знаеше и нямаше право да знае как се осъществява връзката със София. Законите на конспирацията забраняваха да познаваш повече от едно звено.

Знаеше само, че когато дойде времето, той и още двама подофицери трябва да изнесат оръжието. Това време още не беше дошло, но някой ги беше издал.

За негово щастие провалът стана, когато той беше в отпуска. Успя да избяга само поради неопитността на селските полицаи.

Съгласно правилата на конспирацията, трябваше веднага да мине в нелегалност. Знаеше паролата, знаеше и свръзката си в района. Чакаше само да мръкне.

Кърът глъхнеше в своя обичаен вечерен шум. Слънцето залезе, но там, където беше потънало зад хълмовете, небето още сияеше.