НА СВОЕТО ПОЧЕТНО МЯСТО
И с книгата ,,Завръщане” (2019) Продрум Димов не се завръща, а стои на отреденото му почетно място в българската литература.
С публикациите в печата и с книгите си той отдавна ме впечатляваше с неуморната си упоритост да гради онова, за което небето над него се беше отворило със закъснение. Дори не беше вярвал, че това ще се случи точно на босоногото момче от село Лесичево, Пазарджишко, на когото изподраните пети подскачаха като заешка опашка зад него - пролетес зелено-весело оцветени, летеш оловно-пепеляви, есенес с полепнали даром жълтици, зиме посинели като небето.
Бяга пред сляпото дуло на мизерията и се спасява чрез творчеството. Затова не тръгва на училище за да се учи, а училището да научи за него - че съществува, че и той има малки мечти, не по-големи от копралята и не по-далечни от края на браздата, когато баща му го учи на чест, достойнство и уважение към загорялата за ласки българска земя.
Така, взаимно влюбени, той в труда, тя в него, като пътеводна звезда го извежда на днешното почетно място като публицист, литературен критик, белетрист, поет и общественик.
Като жалони в неговия жизнен и творчески път се редят епизодите от студентските му години в Учителския институт ,,Тодор Самодумов” в Пловдив, сдружаването му в приятелския кръг Съюз ,,Дружба” с пожизнено най-верни другари, че по-лесно осъществява отдавнашната си мечта, да отваря очите на деца към светлината на широкия свят.
Бедността е отстъпила пред духовното богатство на космополитния град под тепетата, където от всяка крачка лъха възрожденско дихание.
Идва сбъднатата мечта на учител в родното му село, създаването на семейство, грижите за отглеждане на децата, изпращането на сина им Юрий в казармата, преназначаванията на различни длъжности все в хуманитарната област, творчески тревоги за първата дописка и първата книга, до днешната носталгия и неизлечима горест по изгубената голяма част от приятелския кръг и неговата съпруга Стоянка преди шест години.
Такъв е тематичния обхват на книгата чрез отделни очерци.
Авторът бърза да навакса и стигаме до следната любопитна статистика: когато е на 32 години излиза първата му дописка ,,Осъдително нехайство” в окръжния вестник ,,Септемврийско знаме”, на 52 години вижда първата си художествено-документална книга ,,До хребета на безсмъртието” за антифашиста от родното му село Георги Кратунчев.
Работи с възрожденски размах и само за 35 години става автор на 80 книги - художествено-документални очерци и разкази, литературна критика и публицистика, монографии за Христо Радевски, Дамян Дамянов, Яко Молхов, Иван Динков, Иван Сестримски и други видни революционни дейци, от които 20 са за деца.
Това е сътворил до 87-та си година днес борческият беден на угода и богат на дух син на будната Средногорска яка - средно по две книги на година. Маратонец на късо разстояние.
Много друми е продрумил Продрум Димов с феноменалната си мозъчна мускулатура, въздигнала го до приоблачни мечти, за да не изпръхва мисълта му. Така писателят израства пред очите ни, чрез очите ни. Според това кой го е видял, как го е видял.
В перипетиите за сродяване с литературното творчество много му помага ,,Стаята на Продрум” в драматичния театър в Пазарджик като средище на Клуба на дейците на културата, за срещи с десетки писатели от цялата страна.
Всъщност тази стая никога не е била само на това място, а я носи със себе си навсякъде, където е бил в творческа среда по страната и преди всичко в София.
И не се ,,самоунижава” като споменава онези духовно облазили го имена, които са го забелязали и отбелязали - Анжел Вагенщайн, Петър Караангов, Матей Шопкин, Никола Инджов, Евтим Евтимов, Петър Андасаров, Велин Георгиев, Григор Чернев, Трендафил Василев, Боян Ангелов, Яко Молхов, Никола Радев, Благовеста Касабова, Кольо Георгиев, Кирил Назъров, Георги Струмски, Георги Константинов и други.
Винаги съм считал мемоаристиката за подтоплено ястие, на което подправките не го подобряват, но Продрум Димов се пази от благатки меродии.
Похвални са детайлите на случки и епизоди от биографията му без развяване на знамена. Облазявам паметта му. Дано му служи още дълги години! Иначе мемоарното четиво е ходене по ледена пързалка. Дори при малко залитане може не само да се натъртиш, но и главата си да сцепиш.
Необходими са здрави юзди за въображението и той не ги изпуска до днес. Може би за това му помогнала и рецензията за първата му книга от прецизния литературен критик Яко Молхов.
Аз не знам каква е, но непременно е била положителна като земляческо ръкостискане, но сериозно обективна. Самото заглавие ,,Епичен идеализъм” ни казва, че е преобладавала истината. И е похвално, защото идеализмът на честните хора с подбити пети като на Продрум Димов тогава беше чистоплътен.
Продрум Димов се опази от тази болест и неговите книги са значими сред бедната на истини мемоарна литература. Той не преразказва велики дела. Освен силната памет негова духовна храна са родословните истини.
Без захлас прави интересно изповяданото битие и родолюбивото му четиво е изпълнено с маркери на идеали, така необходими в оскотялото ни време.