Ангел Тонов

При пръв поглед за повечето читатели между двамата няма конкретни обществени или политически отношения. И двамата имат различен социален произход и образование, които предопределят тяхното детство и начално развитие. Захари Стоянов е 5 години по-възрастен от Константин Величков и е роден през 1850 г. в старопланинското село Медвен, в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след 1860 г. взаимно и класно) училище в с. Медвен. З. Стоянов по-късно работи като овчарче в с. Инджекьой (дн. Тополите), Варненска област (1866-1870).

К. Величков е  роден 1885 г в гр. Пазарджик, Тракия в семейство на занаятчия. Баща му Величко Петков-Кюркчията, е един от видните градски първенци, майка му Мариола хаджи Стоянова е касиер на настоятелството на местното Ученолюбиво дружество.

Величков учи в училището в родния си град и расте като буен и с открит характер юноша, който не търпи обидите и присмехите. Отрано проявява интерес към рисуването и като ученик рисува портрети на Данте, Микеланджело, Ю. Венелин и др. А за ранно проявените си дарби градското общество изпращат младия юноша да учи в Султанския лицей в Цариград.

Двамата ги разделят различния социален произход, началното им образование и Средна гора.

З. Стоянов работи като шивашки чирак в Русе. Тук научава, че в училището не се изучават Наустницата и Псалтира - две известни на него книги, а се учат по други книги, като: история, география. По-късно не закъснява да си ги купи. Запознава се с латинската азбука и се залавя да изучава френски език. В Русе младият чирак посещава читалището в града и постепенно попада под влиянието на синовете на баба Тонка и по-късно е член на Русенския революционен комитет.

В читалището Захари се запознава с вестник „Свобода” на Л. Каравелов. Става свидетел на самоубийството на Ангел Кънчев на русенското пристанище.

В Лицея Величков изучава френската литература и френски език. Проявява интерес към романтизма във френската литература. В Цариград Величков слуша и дръзновените речи на Петко Славейков, чете статиите на Т. Икономов и Светослав Миларов във в. „Македония”. В стаичката над българската книжарница в Цариград за първи път се среща с в. „Свобода” на Каравелов и чете брошурите на Букурещкия революционен комитет.

Независимо от различните места, където живеят, З. Стоянов и К. Величков постепенно изграждат активното си отношение към обществените събития, които формират техния мироглед.

К. Величков се завръща в родния си град през 1874 г. с ясен мироглед и разбудени патриотични чувства. Назначен е за учител в местното училище, м. септември е избран за председател на читалище „Виделина”. Като председател на читалището той променя характера на неговата дейност и за тази цел изисква да се играят нов тип пиеси: „Добре, но сега трябва да дадем някой други драми, които да будят духа народен и да го подготвят за борба.” Действията му на просветител и учител не задоволяват Величков и под влияние на политическите условия в страната и в града, подтикван от активни патриотични чувства, започва да узрява за идеите на революцията. В разговор с Д. Юруков Величков споделя, че е необходимо да се започне работа за подготовка на въстанието, а в разговорите си с Каблешков двамата замислят различни начини за освобождението на България.

По решения на Българския революционен комитет в Букурещ З. Стоянов, заедно с Т. Каблешков, са избрани за помощници на апостолите на ІV революциоен окръг - П. Волов и Г. Бенковски. З. Стоянов е определен  да агитира и организира  местни революционни комитети в Рупча начело със свещеника и учителя. Ето само част от селата, които посещава и организира местни революционни комитети: Сотир, Бойково, Ситово, Широка лъка, Марково. Посещава село Царацово и се среща с едн от най-близките сподвижници на Левски, бай Иван Арабаджията. Съпроводен от него до Пловдив, тръгва за Панагюрище за среща с Бенковски.

К. Величков влиза с възторг в Тайния революционен комитет в Пазарджик и е един от всеотдайните и активни негови членове. Определен е да отговаря за снабдяването на въстаниците с оръжие и боеприпаси и за изпълнение на тази трудна и отговорна задача е трябвало да ходи до Панагюрище и да се среща и разговаря с Бенковски. Именно в тези пътувания до Панагюрище и при срещите и разговорите с Бенковски за първи път се срещат Величков и З. Стоянов.

По различен начин се осъществяват първите срещи на З. Стоянов и К. Величков с Бенковски и влиянието му върху тях.

„- Ей, я ставай да те вида що си за човек, та си се разположил така господарски в чуждата къща! - чух аз непознат глас в съня си и докато сваля пъстрата чергица от гърба си. Ужас! Аз скочих на крака си в съня си като луд, вследствие на това грубо събуждане; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах пред очите си. Висок непознат човек с морав фес на главата си, наметнат с черна мушама на гърба си, с високи ботуши на краката си, опетлан с много ремъци, но които висяха два револвера, чанта, телескоп, с една реч - човек страшен стоеше на среща ми. Аз не можех  да се усетя още кой е този човек, който води подире си толкова души, замаян още от началото, не знаех какъв език да му говоря, т.е. по кой начин, дали не е дошло време да се мре, казах на себе си и похванах  се на кръста да опипам стои ли револвера ми, който бях  забравил.” („Записките”) З. Стоянов се оказва неподготвен за срещата си с Бенковски, изненадата и сънното състояние представят необикновения образ на непознатия мъж.

Величков е подготвен за срещата си с Бенковски. „Мечтата се сбъдна. Апостолът, за когото бълнувахме от месеци, беше дошъл… И нам се падна честта  да го срещнем първи в града си  и да чуем от устата му благата вест.” Величков е по-лиричен и емоционално преживява очакваната среща. (Съчинения, т. 2, с.125.)

З. Стоянов представя портрета на Бенковски с акцент  върху външността му: „Той можеше да има възраст приблизително 28-30 години,  ръст тънък, висок, гърди изпъкнали нанапред, глава, вирната наназад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаки, тънки и доволно дълги, закривени от само себе си нагоре към очите, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаките му, въобще човек личен и представителен.” („Записките)

Ето и портрета и първото впечатление от Бенковски при първата среща на Величков: „Виждам го и сега, възсреден на бой, увит в дебело палто, с една карта под мишница. Той се озърна в стаята по взет навик и пристъпи с твърди стъпки към нас, като размахваше свободната си ръка. Едно сухо представление ни прикова още в тая минута  в чувството, което трябваше да запазим до край към него.” (с. 125-126)

И двамата в направената му характеристика подчертават основни страни от неговия характер. В характеристиката си Захари Стоянов откроява „строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум”.

Величков добавя: „Една физиономия остра и студена ви показваше отведнъж, че имате работа с човек, който не допуща излишна привързаност, който се е сродил с дълга на приетата мисия”, неговата непоколебимост и вяра „във всесилието на България, въстанала с оръжие в ръка за своята свобода”.

Величков в спомена си пише и за направения мемоар от Пазарджик до султана и че Бенковски непоколебимо отрича ползата от такъв мемоар. Пак според написаното в спомена Бенковски посещава Пазарджик още няколко пъти, но те скриват от него, че са изпратили този мемоар до султана. Можем да си представим какво въздействие върху младежа е оказала тази първа среща с Бенковски, както и посещенията му до Панагюрище като представител на Революционния комитет в Пазарджик, отговорен за снабдяването му с оръжие на въстанието.

Любопитно е, че З. Стоянов не пише нищо в „Записките” си за посещенията на Бенковски в Пазарджик и на Величков до Панагюрище и за срещите му с Бенковски. А когато след въстанието попада в затвора в Пловдив, където е и Величков, осъден на смърт, изобщо не се среща с него. Споменава само името му сред затворените българи, които знаят езици и говорят пред европейските делегати в защита на затворниците: „Много лица, които говореха някой от европейските язици - Калчев, Георги Пенев, К. Величков и други, - говореха им от страна на всичките затворници да се потрудят за освобождението ни, на което те обещаваха.”

З. Стоянов цитира и отношението на Бенковски към Пазарджик: „Бенковски не вярваше, че пазарджичени ще да можат да направят нещо, защото и между тях имаше много учени и доктринари.” Ще добавя само, че пише спомените си в периода 1882-1884 година в Пловдив, когато е променено отношението му към К. Величков

Освободен от затвора в Пловдив поради липса на доказателства за участие във въстанието, З. Стоянов принудително е изпратен и заточен  в с. Медвен. През 1877 г. нелегално отива в освободеното В. Търново.

К. Величков е освободен след намесата на Европейската комисия, разследваща насилието на турската власт при потушаването на Априлското въстание. През 1876-1877 г. е писар в Българската екзархия в Цариград. По време на Руско-турската война от 1877-1878 година К. Величков сътрудничи като преводач на руските войски.

Събитията след Априлското въстание и Руско-Турската война разделят двамата участници в Априлското въстание.

През 1880 г. З. Стоянов е член на окръжния съд в Търново. А през 1881 г. работи като  Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе.

След войната К. Величков се завръща в Татар Пазарджик, където е избран за Председател на Окръжния административен съд (1879 - 1880). Става един от радетелите и организаторите на Гимнастическите дружества, избран за член на техния Върховен комитет със седалище в Пловдив (1879). По-късно става главен редактор на в. „Народний глас”.

След септември 1882 г. З. Стоянов живее в Пловдив. Сътрудник е на ПеткоКаравеловия вестник „Независимост”, който спира от 9.Х.1882 г. Работи като Служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия. През 1885 г. оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885).

К. Величков е избиран последователно за депутат в Областното събрание на Източна Румелия  до присъединяването на Областта към Княжеството с изключение на 1881  г., когато е в Париж, както и за член на Постоянния комитет. В края на 1884 г. е избран за Директор на  Просвещението в Областта.

В цитираната статия проф. Цанева заключава, че с „Нашата журналистика” и рецензията в  „Кукуригу” започва участието му в „Народний глас”. Приема още, че  по време на отсъствието на К. Величков в Москва за коронацията на руския император (4. V - 25.VІ, 1883 г.-б.м) в редакцията З. Стоянов работи с руския журналист Степанов -

Попов и малко по-късно напуска „Народний глас” и преминава в “Южна България”. От началото на 1884 г. вече работи в този вестник.

Проф. Цанева не обръща внимание на бележката на доц. Ем. Стефанов, че З. Стоянов работи още от1883 г. в „Южна България” и в карето на вестника за редколегията, З. Стоянов  като редактор веднага е след името на собственика на вестника. (бр. 1, 1.І.1883 г - б.м). В бр. 15, 14.ІV 83 г. в  коментар на статия  във в. „Съединение” „Партиите в Източна Румелия” в. „Южна” между другото признава: „… Ние нямаме нищо общо със съединистите или с някого от директорите.” В „Народний глас” редакторите са К. Величков и Ив. Вазов, а З. Стоянов е редактор в „Южна” и няма как да печата в „Народний глас”.

Ще посоча и няколко статии в „Южна България” от 1883 г., които несъмнено са от З. Стоянов:

- „Отзив за поемата „Загорка” на Ив. Вазов, бр 5, 3. ІІ, 1883 г, с. 3.

- „Законопроект за  печата е внесен за разглеждане в Държавния съвет на Княжеството”. бр. 6, 10.ІІ. 1883 г.

- Коментар на статия  във в. „Съединение” „Партиите в Източна Румелия”, бр. 15, 14.ІV.1883 г.

- Коментар на обява в „Народний глас” за построяване на паметници на руските писатели Гогол, Лермонтов и др, бр. 34, 25.VІІІ.1883 г.

- „Нар. Глас” в последните си  броеве се е заел да пише „Мисли върху работите в Източна Румелия…” бр. 43, 25.Х.1883 г.

- Коментар за закупуване на коне от Унгария за нуждите на войската, бр. 444, 9. ХІ. 1883 г.

Ще обърна особено внимание на статията в бр. 43 от 25.Х, в която З. Стоянов назовава Вазов за автор на рубриката. Въпреки това проф. Цанева пише: „Във всеки случай на 9 ноември в. „Народний глас” намираме рецензия, която носи следи от перото на Захари Стоянов и подписа С, излязла  две седмици по-късно след статията му срещу Вазов.”

Изброените статии на З. Стоянов във в. „Южна България” през 1883 г. и отношението на в. „Южна България”, показват, че З. Стоянов започва да пише в „Южна България” още в първите месеци на 1883 г. опровергават твърдението на проф. Цанева : „От януари 1884 г. обаче Захари Стоянов се появява вече по страниците на в „Южна България” и оттам започва  злъчно и грубо да пише срещу Вазов и Величков.”

Вярно е, че статията в бр. 43, 25. Х. 1883 г. е насочена само срещу Вазов и З. Стоянов вече от тази дата открито пише срещу Вазов във в. „Южна България”. Можем да се съгласим само с констатацията на проф. Цанева за статиите на З. Стоянов срещу Величков и Вазов във в. „Южна България през 1884 г: „Затаената неприязън избухва и се превръща в открито изявен политически и личен конфликт.”.

Тази неприязън срещу К. Величков се появява и натрупва постепенно в З. Стоянов. Тя се заражда от първата им среща в Панагюрище, когато К. Величков идва при. Бенковски като представител на Революционния комитет в Пазарджик. Ще припомня, че З. Стоянов пише първата част на своите „Записки по българските въстания” в Пловдив в периода 1882 -1883 г. В тях  З. Стоянов не пише, че Бенковски основава Революционния комитет в Пазарджик и посещава няколко пъти Пазарджик  както и Величков  Панагюрище.

Не е трудно да разберем, че З. Стоянов съзнателно не пише за активните връзки на Бенковски с Пазарджик, който основава революционния комитет в града. Посочва обаче  мястото на града в предстоящото въстание: „Пазарджишкия депутат Соколова… се задължаваше да запали града, а Бенковски ще отиде на помощ; но тогава ще нападне, като види с очите си.” Ревниво не пише обаче за отношението на Бенковски към Комитета в Пазарджик и за отношенията между Бенковски и К. Величков.

Поредната им среща е в Пловдив като столица на Източна Румелия е почти в края на1882 г. Дотогава К. Величков е активен участник в обществения живот в родния си град Пазарджик. Избран е за Председател на Окръжния административен съд (1879 - 1880). Той е един от създателите на комитета „Единство” и активно работи за основаване на Гимнастическите дружества в Областтта. Редактор е на в. „Народний глас”, депутат в Областното събрание, член на Постоянния комитет и един от водачите на  Народната партия (Казионната партия) в Областта.

От края на 1882 г. З. Стоянов е в Либералната партия, близък с Иван Салабашев, д-р Стоян Чомаков и д-р Георги Странски. В рубриката „Южна България” на вестника от бр. 34, 25.VІІІ. 83 г.) в кратък коментар на уводна статия във в. „Народний глас” за подкрепа на паметници на руски писатели, вероятно от К. Величков, отговаря: „Делото е свято, ние обичаме Славянството и се кланяме пред паметта на великите славянски мъже. Но да се попитаме що сме направили за своите с и мъже, на които не само памятник няма, но и гробовете им даже не се познават. Не трябва ли печатът ни да каже две думи? Не трябва ли за тях да се покани народа? До кога това незачитане за своето си?”

Несъмнено З. Стоянов е прав, че все още нищо или почти нищо не се прави за заслугите на възрожденците и поборниците в Априлското въстание. З. Стоянов не може да не я знае или нарочно не споменава статията „Въздигането на паметника на Шипка” в бр. 255, 6. І., 1882 г. на в. „Нар. глас” защото влиза в противоречие с неговото твърдение. Не се запитва и защо в „Южна България” не публикуват статии за въздигане на паметници на български поборници и опълченци и „Какво е направила „Южна България” „за нашите си мъже?” Защо не е подкрепил инициативата, след като не е тяхна или е повод да се оплюе призива на в. „Народний глас”?

В бр. 43, 25. Х. 83. на „Южна България” З. Стоянов пише: „Оснований от гимнастическите дружества орган…” (б.м. в. „Народний глас”). А в Предисловие към Първата част на „Записките” пише: „Матевски, тоя същий Матевски, другарят на Левски, организаторът на „Гимнастическите дружества”.” Бихме могли да приемем, че това са грешки на Захари Стоянов, понеже при тяхното създаване е бил далече от Търново. По време на Берлинския конгрес Матевски е сред инициаторите на народния отпор срещу решенията му. На 16 август 1878 г. в неговия дом се провежда съвещание на български патриоти, които решават, че ако турските войски се върнат, ще им се противопоставят с оръжие.

През януари 1879 г. обаче в Пловдив се създава Централен комитет за Южна България начело с Др. Цанков, свещеник Г. Тилев, К. Величков и Ал. Люсканов с подкрепата на руски военни дейци. В него липсва името на Матевски. По внушение на ген. М. Скобелев пловдивският комитет се заема да основе гинастически дружества, които да извършат масово военно обучение на населението.

Първият брой на в. „Народий глас” излиза на 24 юли 1879 г., вестникът и неговият собственик Драган Манчов нямат връзка с Гимнастическите дружества.

Изопачавайки истината, З. Стоянов цели да омаловажи участието и авторитета на К. Величков в създаването на Гимнастическите дружества и му приписва без доказателства користно участие в тях, за да създаде свой вестник „Народний глас” с политически цели.

Премълчава истината и ще го нарича с обидни прякори, ще му приписва неверни качества за неговите способности и постъпки, за да го злепоставя или да омаловажава направеното от него.

Дирекцията на Просвещението е назначило една комисия, състояща се от Г. Г. Величков, Вазов, Наботков, Лукаша, Бобчев и Абаджиев, която ще се заеме с устройството на театъра. „За първите двама има какво да кажем, но ще се въздържим сега…”

З. Стоянов намеква за липса на необходимите качества на Величков като член на комисията в нея.

Целенасочено не споменава, че Величков в Цариград е превел с Г. Николов драмата на Юго „Лукреция Борджия”, сам превежда „Русалка”на Пушкин” и написва драмата „Невянка и Светослав”, поставена в театър „Османие” в Цариград. Като учител поставя няколко драми в родния си град, работи за развитието на театралното дело в Пловдив, пише драма и сам участва в комедията „Мортагон”.

Зах. Стоянов до коментара си не е проявявал интерес към театъра, не е писал театрални пиеси, нито се е занимавал с театър, (вероятно като овчарче в Добруджа или чирак в Русе), за да отрича Величковите умения и изявите му и за грижите  му за театралното дело на Областта.

По повод училищните смущения и реакциите на трите вестника „Съединение”, „Марица” и „Народний глас” в коментар в бр. 67, ІІ, 1884 г. „Южна България” З. Стоянов обаче посвещава коментар само срещу написаното в „Народний глас”, без да споменава за авторите в другите два вестника.

Две статии в „Народний глас” са посветени на вълненията в Пловдивската реална гиманзия. Първата в бр. 466 разглежда в брошурата на разбунтувалите се ученици, от какво се оплакват от учителите и какви качества учителите трябва да притежават, в която са използват и няколко латински изрази. Статията според съдържанието си не може да е написана от Вазов, който не познава гимназиалното образование в града. Втората статия разглежда училищните програми на гимназията и също е далече от знанията на Вазов, но според З. Стоянов и Вазов е виновен.

З. Стоянов не пише, че главен управител е Алеко Паша, директор на просветата в Областта и директор на гимназията са хора от Либералната партия на З. Стоянов. Не коментира какво и защо е станало в гимназията, защо 32 ученика са изключени от гимназията, а посочва, че Вазов и Величков са виновни, защото обвиняват учители в неспособност да изпълняват задълженията си. В заключение обобщава, че Вазов и Величков не са подготвени да оценяват способностите на учителите, защото според него „Г-н Вазов, който е свършил курс в Сопот и Г-н Величков, който е ходил във Франция само да се лекува”. А З. Стоянов има ли образованието и подготовката да защитава професионалните качества на обвинените учители?

З. Стоянов  съзнателно „пропуска” да отбележи, че преди Освобождението Величков е завършил Султанския лицей в Цариград, работил е като учител в родния си град. След Освобождението една година в Париж е учил право, а не да се лекува. Има активен и реален интерес към образованието в Областта с поредица от статии в „Народний глас”.

З. Стоянов не само премълчава истини от биографията на Величков и за участието му в образованието в Областта в статията си. Използва, меко казано, неистини за образованието, за професионалните качества на Величков и за истинския му престой една година в Париж, който няма връзка с учителските му качества. А  самият той какви знания има за училищното дело, какво образование е получил и къде, за да обвинява К. Величков?

За  двете години в „Южна България” до каква степен е опознал образованието в Пловдив, вземал ли е участие до сега за неговото подобряване и какви статии е писал?

В. „Съединение” в бр. 90, 19. V. 84 г. изброява няколко младежи от Либералната партия, които уж незаконно са освободени от войнска повинност; между тях и г. Каблешков, шурей на г. Бенев (собственика на „Южна България”), навършил възраст за войник. Отново, и без повод, и без връзка с написаното във в. „Съединение”, в бр. 60 от 19. V. 84 г. на „Южна България”, той споменава и Величков, въпреки че през 1884 г. вече е на 29 години и също е освободен от войнска повинност, както и Каблешков. Макар и без доказателства, както и сам пише, цели да го уязви и обвини в неизвършено нарушаване на закона като един от водачите на Народната партия и редактор на в. „Народний глас”.

В рубриката „Южна България” (бр. 97, 13.VІ.) по повод, че „ „Н. Глас” определя касирането избора на г. Стамбулов от Съда за политическо, а не и на г. Златаров от същата партия” З. Стоянов добавя: „Чакаме отговор от „босия литератор”  К. Величков.” Юридическият проблем  З. Стоянов смесва с литературните изяви на Величков, които нямат общо с решенията на Областния съд.

В бр. 101, 27. 6. 84, с. 1. З. Стоянов, коментирайки „Има ли у нас обществено мнение”, не пропуска да „обвини”, че „лъже народния  лагер притежава днес четири органа: „Марица,  „Народний Глас”, „Съединение” и един парцал”. Без повод нападката всъщност е срещу „Народний. Глас”, който „се редактира от един, който ако и да е по-честен от горните като човек, но е много гламав вестникар. Той е много късоглед, нищо и никъде не чете, дори софийските вестници, винаги се измамва в своите пророкувания, няма свое мнение и се занимава с политика, толкова, колкото е необходимо да прекрои из стаите на „Марица” уводни членове за „Нар. Глас” и да бъде редовен член на „Постоянний комитет”.

К. Величков е редактор на „Народний глас” от бр. 1 до неговото закриване поради съединението на Източна Румелия с Княжество България. Преглеждайки броевете през тези почти 7 години, в тях почти винаги има статии за Княжеството. Означава ли това, че друг е четял тези вестници и е писал отзивите за тях в „Нар. Глас”. Защо през периода 1883-1885 година не е посочил няколко прекроени статии от „Марица”, въпреки че почти от началото на 1883 г. до края на м. август „Южна България” критикува „в. „Марица” и редактора й Бобчев. И сам ли се е „избирал”от юни 18879  до сега за член или са го избирали постоянно в Постоянния Комитет, както и за депупат в Областното събрание, доминирано понякога и от партията на Стоянов

От кога толкова добре  го е опознал като вестникар и че „нищо и никъде не чете”, а сам признава в писма до Н. Обретенов в Русе, че не е чел вестника му и не посочва примери за “обвиненията” си. Наистина ли познава политическите му изяви след Освобождението като административен ръководител в родния си град и един от основателите на Гимнастическите дружества или съзнателно ги премълчава. И от кога З. Стоянов стана толкова опитен журналист, къде се е учил на журналистика и от кога  е следял изявите на Величков?

Бр. 110, 28 юли на „Южна България” цитира дописка: „Питат от Провинцията по коя причина Алеко паша не е още изключил двамата баламурници от Областното събрание двамата офицери Валтера и Фитингова? И защо Люксембургският герой Величков е против изпъждането на тия двама офицери, а е отворил  чрез Манчовия орган открита борба против българските офицери и настоявал преместването им и изпъждането им ???” Очевидно прякорът „Люксембурският герой” липсва в запитването в дописката и е добавено от З. Стоянов.

Той съзнателно, но не и от невежество, не обръща внимание, че Алеко паша не може да изключи Валтер и Фитингов, защото не са депутати в Областното събрание, а членове на Щаба на Милицията. Освен това  в статията в „Народний глас” в бр. 487 от 14 юли 1884 г. с подпис „С” авторът изобщо не пише срещу двамата офицери, добавени в статията от З. Стоянов. В статията си пише, че противоуставно парада командва Валтер и за липса на дейност в Щаба на Милицията. Пише още, че „има в щаба няколко неспособни за административни постове люде… продължават още да фигурират като висши военни администратори и да заплашват Г. Главний Управител чрез парцала „Южна България”, че преди да ги сменял, трябвало било по-напред да си тури главата на карта.” В статията се споменават имената на г-н Маринов, началник на персонала, и на Драндаревски, началник на материалът, че не са написали никакви правилници за работата на отделите на Щаба, които ръководят поради неспособност, а не за оставане на Валтер и Фитингов. И отново не пропуска да обвини незаслужено Величков.

И без връзка с написаното на втора страница в същия вестник „обяснява”: „Величков и компания защитават подобни офицери, за да ги имат на разположение в случай, че при отнемането на народните права от Пашата би станало някакво вълнение между народа ни, да могат впълно да разполагат на них за експартрирането на несимпатични тям личности, които им мътят водата.”

В „Реч по повод запитването на г. Жечев за закупуването на коне” в Областното събрание К. Величков казва: „Ако обърнете протоколите на Пост. комитет, вие ще се убедите, че това е било мое предложение, че аз съм съдействал най-много да се разгледа работата и предаде на съда виновното лице за купените лоши коне, като същевременно се искат загубите за Областния ковчег от купените лоши коне, същевременно се искат загубите за Областния ковчег.”

Предложението на Величков в Постоянния комитет е станало преди откриването на Областното събрание и опровергава написаното, че е защитавал двамата офицери с мисъл за бъдещето си като политик. З. Стоянов все по-грубо и без да посочва от къде или от кого го е узнал, отново клевети в. „Народний глас” и най-вече К. Величков, че защитава посочените офицери. Без доказателства написаното от него се превръща в долнопробна клевета.

Наистина  в. „Народний глас” от 8. ІХ. 1884 г. пише: „..между тия две мнения ние признаваме, без да се срамуваме, че не ни е възможно да се произнесем.”. Става дума след разтурянето на Областното събрание да съществува или не Пост. Комитет. З. Стоянов обаче пише: „Величков и Вазов са положили усилия за разтурването на Областното събрание и Постоянния комитет”. Че това „обвинение” е изфабрикувано от З. Стоянов показват няколко факти. Органическят устав е дал право единствено на Гл. Управител да разтурва Областното Събрание, но нищо не споменава за Пост. Комитет. Следователно редакторите на тоя вестник (Величков и Вазов) не са разтурили нито Обл. Събрание, нито Пост. Комитет, както пише З. Стоянов. И още нещо. Не в. „Народний глас” ще решава за Пост. Комитет, а когато се избере и открие Областното Събрание - нападката е очевидна лъжа.

И в бр. 138. 3.ХІ. 84 г. на „Южна България”, два месеца по-късно З. Стоянов пише, че само един депутат от казионните се осмелил „да посочи лошите последствия от такъв един беззаконен акт” (разтурянето на Постоянния комитет. - б.м). „Тоя представител бе г.н Величков.” Не забравя обаче да омаловажи постъпката на Величков, че не е показал тази смелост „преди два месеца в „Народний глас” и избегна да се произнесе върху него”. Естествено е, че мястото да се решава проблемът не е вестник „Народний глас”, а бъдещето Областно събрание. З. Стоянов е „забравил” какво е писал преди два месеца.

По повод избирането на К. Величков за Директор на Народното просвещение пише в „Южна България”: „Има ли той за този пост университетско образование, има ли необходимата за учебното дело опитност, притежава ли онези нравствени качества, нравствен авторитет, който е неизбежен за главата на учителското тяло, за неговий вдъхновител и реформатор?”

За Директор не се е изисквало университетско образование, а след Цариградския лицей Величков е работил като учител в родния си град. От Освобождението до септември 1882 г. З. Стоянов не е живял в Пловдив и в Пазарджик, не познава общественото мнение за Величков, когато пише статията си в „Южна България”. Не е ли това съзнателно скриване на истината за миналото на Величков, проява на завист и омраза към него?

И отново в бр. 151, 19 декември 1884, с. 1. на  в. „Южна България”, З. Стоянов оспорва качествата на Величков за Директор на Народното просвещение: „И какъв директор на Народното просвещение вие можете да бъдете? Где е вашето образование, где е вашата опитност, где е най-после вашият авторитет между учителите?” и го нарича „уличен оратор”.

А къде е нужното образование на Зах. Стоянов, опитност и авторитет пред учителите, за да оспорва и отрича качествата на Величков за Директор на Просвещението? За себе си в същата статия З. Стоянов пише: „Към нищо не сме толкова равнодушни, колкото към делото на народното просвещение.”

Не звучи  ли това твърдение като самохвалство? Какъв учителски опит, знания и придобити  умения притежава и къде ги е получил? Къде и с какво е показал и доказал знанията си, способностите и грижите си за Образованието в Областта, също и какво е направил за подобряването му и писал ли статии по проблема?

Стоянов определя  Величков и като „уличен оратор”. Кога и къде З. Стоянов е изучил ораторското изкуство и кога в Областното събрание е слушал речите му? Колко речи е произнесъл, къде и кога през годината в Областта?

Освен това Величков никога не е ораторствал на улица, за да е уличен оратор. За речите на К. Величков в Народното събрание ще припомня безпристрастната оценка на С. Радев: в Народното събрание: „Най-пламенно от опозиционерите говори Величков, тогава в пълно обладание на своя ораторски талант. Неговата реч не бе ядовита, ни агресивна”.

В бр.153, 29. ХІІ. 84, на в. Южна България”, на с. 1. З. Стоянов за пръв път трябва да признае положителна постъпка на Величков като Директор на просвещението: „Два нови факта станаха в Областното събрание - повдигането въпросът за облагане с данъци върху прихода на учителите… Наистина усилията на тази партия да обложи с данък и учителското ни съсловие не успяха и то благодарение само на съпротивата на Директора на Просвещението, който счете за своя обязаност и защити своите подведомствени от своите другари. Като постави въпроса за оставка от приемането, което предстои.”

Ще припомня, че при назначаването му за Директор на Просвещението в бр. 147 от 5 ХІІ, 1884 г. беше писал „има ли опитност да  ръководи учебното дело, притежава ли онези нравствени качества, нравствен авторитет, който е неизбежен за главата на учителското тяло, за неговий вдъхновител и реформатор?”. Със защитата на учителите в Областното събрание опровергава твърдението си, че му липсват качества като Директор на Просвещението.

По повод на отрицателна рецензия на творба на Величков в Х и ХІ книжка на „Периодическо списание”, в бр.158, 15, І. 1885 г. З. Стоянов откликва: „Съжаляваме крайно положението на г. Величкова, особено сега, когато заради мнимите му литературни заслуги е направен Директор на просвещението.” Злъч и завист излъчва твърдението, че има мними литературни заслуги и най-вече, че за „мними заслуги” е назначен за Директор на Просвещението. Между литературните му заслуги и избора за Директор няма пряка връзка и е измислена от З Стоянов. Отново омаловажава  заслугите му като учител и радетел за развитието на образованието преди Освобождението и в първите години след Освобождението и строител на държавната система в Областта.

З. Стоянов коментира предложението на Величков като Директор Областното събрание да му гласува един помощник. Най-напред го определя като незаконно: „Като оставяме за друг път да се занимаем с незаконността на това решение”. Според  Органическият устав (Конституцията на Източна Румелия - б.м.) законността на решенията определя от Областното събрание, а не личността З. Стоянов.

З. Стоянов измисля и своя мотивировка, уж от името на К. Величков като Директор: „Наречете го съветник, наречете го Ментор, наречете го каквото си щете,” а не признание, че не може да се справя със задълженията си като Директор. За истинността ще приведа част от произнесената реч на Величков в Областното събрание: „Тая работа трябва да се върши от един човек по заповед на Директора на Просвещението, който да нагледва училищата и да преглежда всички рапорти, които изпращат учителите вън и да поразсъждава заедно с Директора как трябва да се поправят училищата.”

Не З. Стоянов ще решава и узаконява този съветник, а Областното Събрание.

В оспорването на законните решения на Областното Събрание се проявяват отново завистта и омразата му към К. Величков, както и незачитане на Законите в Областта, а и поради липсата му на юридическо образование.

В. „Южна България” в бр. 160 съобщава за провален митинг поради затвореното в неделя училище, в което е трябвало да се проведе митинга. В. „Народний глас” съобщава, че прислужникът на училището, понеже не бил уведомен за митинга, заключил училището в неделния ден. З. Стоянов не знае ли, че за всяко училище отговаря избран Директор, а не Директорът на Народното просвещение? Според него Директорът на Народното просвещение К. Величков е затворил училището и не позволил провеждането на митинга.

Приписаната на Величков простъпка е подробно коментирана в броя. „Заслепен от „властолюбие и сребролюбие”, според З. Стоянов, е извършил постъпка „отвратителна и противобългарска”. Пише още и за „големината на престъплението” на Величков. Макар Величков да няма вина, че прислужникът е заключил училището в неделния ден, З. Стоянов целенасочено преувеличава, че „мнимата постъпка”на Величков възпрепятства на сънародниците си да проведат митинга си и го определя като „престъпление” и „големината” на това „престъпление”, както и поради липса на патриотизъм” от Величков.

Макар с „обвинението” Величков да няма пряка връзка, З. Стоянов отново не пропуска да уязви Величков за липса на образование и авторитет за заемания пост.

„В Пловдив е вече известно и на малките деца, че Величков със своето дебело невежество по всичките предмети на науката е достигнал да стане за смях и подигравка пред всичките образовани хора и най-вече пред учителите, на които той уж им е някакъв си началник!…” В подтекста на казаното не е трудно да разберем, че З. Стоянов се е включил в числото на образованите хора и познава науката.

В Лицея в Цариград  Величков се запознава с античната, римската и френската литератури, които З. Стоянов не познава. Преди Освобождението работи като учител в родния си град. Наученият френски език му помага да защити затворените българи в Пловдивския затвор пред европейските посланици. Преподава литература, история и френски език.

В бр. 168, от 19. ІІ на 1885 г, с. 2 на „Южна България” З. Стоянов отново „захапва” Величков като Директор на Просвещението: „Научаваме, че  Г. Величков се старае да работи доста много за Просвещението. Той най-напред е препоръчал и вече е заведено в Областните училища неговата Христоматия, която се продава за 50 лв.” Ироничното начало на статията отново е насочено срещу Величков, не пропускайки да уязви и Вазов за съавторство в Христоматията. Зах. Стоянов използва оценката на литературните достойнства на Христоматията в статия на Софийското Периодично Списание (кн. ХІ, с. 141). Той целенасочено подбира  само отделни негативни оценки за Христоматията, между които пристрастно включени стихотворения от Петко Славейков, Вазов и Величков и „кьопавите и несполучливи преводи” на Величков.

И накрая, без да посочва нещо положително в Христоматията, заключава: „Това е оценката, която безпристрастната критика даде за тая Христоматия.”

И след тази, според З. Стоянов „безпристрастна критика”, обвинява министър Величков, че я налага на учениците: „Той днес е Директор на Просвещението, има власт и може скъпо и прескъпо да продава своите книги-боклуци, затова прави, което е за него, не за учениците полезно. Блазе на Румелия с такъв Директор на Просвещението.”

В бр. 169, с. 2, 23. ІІ. 1885 г. на „Южна България” излиза статия на Иван Пеев в отговор на З. Стоянов: „Истината е, че Христоматията е въведена в тукашната Гимназия, но то не е станало по настояване от страна на Г. Величков, а просто по едно решение в заседанието на 15 Септември 1884 г. Колкото за достойнствата на казаната Христоматия, по-добре щяхте да сторите, ако при това, което сте привели от Софийското Периодическо списание прибавихте и следующите думи на същото Списание и в същата статия: „Христоматията ще улесни много Учителите в изучаване и преподаване; свестността, без примери се показва тъмна, отвлечена и суха.”

З. Стоянов не обяснява, а обвинява Иван Пеев: „Пише се от един подведомствен подчинен и на Директора на Просвещението чиновник. Освен това и сам Пеев потвърждава нашите думи, т. е. че Величковата кьопава Христоматия е въведена в училищата тая година, от която Величков стана Директор на Просвещението”. З. Стоянов е прав, че годината е 1884, но „не забелязва” разликата между датите на въвеждане на Христоматията от Педагогическия съвет на гимназията. Тя е 15 септември, 1884 г. а на 1 декември, същата 1884 г., Величков е назначен за Директор.

Освен това в направената рецензия  „не е видял” и посочените  положителни неща в цитираната статия: „Между преводите в двете части  на Христоматията има сполучливи преводи, от тях по-добри са Славейковите, Вазовите, и Поповите, Г. Величков е превел твърде хубаво и чисто някои от Криловите басни… Г. г. съставителите са подбрали, превели и напечатали за пръв път много нови образци и откъслеци от иностранни поети и списатели, които до нейде ще запознаят учениците и възрастните читатели с богатата иностранна литература и ще възбудят у едни желание да преведат може би по-добре някои от отбраните съчинения, а пък други да прочетат изцяло последните в Христоматията.”

Прикривайки положителните оценки  за Христоматията, Стоянов прикрива нейните действителни достойнства и изрича неверни обвинения за Величков като Директор.

Стоянов отбелязва в бр. 205, 3 юли, 1885 г, к. 2 на в. „Южна България”: „Завчера в неделя стана актът за раздаване награди, свидетелства и прочитане Годишния отчет на Пловдивската реална гимназия. В края на акта директорът на просвещението прочете едно кратко словце, в което между другото каза, че се чувства щастлив да нарече свършващите курса свои приятели. Ние се съгласяваме с г. Величков, че трябва да бъде щастлив, ако и свършващите курса приемат да бъдат приятели нему, който не е имал щастието да свърши такъв курс!”

Използвайки конкретен повод, З. Стоянов отново злобее в коментара си към речта, наречена „ словце”, добавяйки и как биха оценили завършващите гимназията евентуално приятелство с Величков. Сравнението, че Величков не е завършил реална гимназия като учениците от гимназията преди всичко е неуместно и без връка, защото Величков и учениците живеят и учат в различно време, в което е имало Лицея в Цариград и е нямало гимназии в поробена България. Лицеят в Цариград от времето на Величков е давал солидно образование, познаване на старо-гръцката, римската, както и на френската литература и език. Но никога, когато напада Величков за образованието му или според З. Стоянов за липсата му на такова, сам никога не споменава  за липсата на своето образование от лицей или от гимназия като на учениците в Пловдив.

В бр. 213 от 31 юли, 1885, с. 2 на в. „Южна България” З. Стоянов коментира има ли Началник Милицията в Източна Румелия? Коментарът е насочен към генерал Джигалски, началник на милицията в Областта: „Тоя въпрос ние бяхме задали няколко време подир дохождането на Джигалски паша в Областта… След едно дълго наблюдение ние сме заставени да отговорим отрицателно на горното питане. Не!?… !? Ние даже нямаме началник на милицията ни… Ще кажем само, че от пристигането му в Областта, ние ще докажем, че има само отрицателни качества; той досега не е направи нищо самостоятелно в Щаба на Милицията, гдето владее пълен застой. В частния съвет на Главния Управител се забелязва напълно отрицанието на неговата самостоятелност и мисленето му, на всякакви военни способности. Да! Днес ние нямаме началник на Милицията, тая милиция съществува само на име за форма.”

В оценката си за способностите и липсата на дейност на генерала като Началник на милицията в Областта З. Стоянов е прав. Но нека да припомним подобно мнение за генерал Дригалски преди  година и на К. Величов във в. „Народний глас”от 14 юли, 1884, г. 1, бр. 487, с. 1-2: „Той до сега не е направил нищо самостоятелно в Щаба на Милицията, гдето владее пълен застой… Що се касае на обещанията на г-н Дригалски, че ще реформира щаба на какво се основава в тоя случай… Не стане ли пререформиране на щаба сега, докато има достатъчно време до открването на предстоящата сесия на предстоящото Областно събрание”.

Забелязва ли се разлика между оценката от Величков през юли 1884 г. в „Народний глас” за генерал Дригалски и от З. Стоянов пак през юли в „Южна България” година по-късно. Преди З. Стоянов обвини Величков, че не казва истината за състоянието в щаба на милицията, а защитавал офицерите Фитинов и Валтер и е искал уволнение на способни офицери от щаба на милицията. Ще припомня, че Величков искаше уволнение на неспособни офицери и членове на Либералната партия, защитавани от З. Стоянов. Винаги ли казва истината или както му диктуват интересите на Либералната партия и най-вече завистта и пристрастното му отношение към К. Величков?

В  бр. 219 от 27. VІІІ. 1885 г. на „Южна България” З. Стоянов обвинява в. „Нар. Глас”, че е против пристигането на воеводата Панайот Хитов в града ни, защото „той бил между воеводите гьозбояджия… Ние не знаем какво е подбудило писачите на „Нар. Глас” да правят такива груби и дивашки нападения спрямо личности на заслужили на отечеството люде, които стоят несравнимо високо както от народния изедник Манчев, така и от неговите безчестни редактори, известно е, че между българите няма по-големи гьозбояджии и шарлатани от Манчев, Величков и Вазов… А Панайот ходеше по Балкана с 20-30 души, той не е мислил да получава ордени от Султана, нито е очаквал да става член на П. Комитет или румелийски директор. Той е бил бунтовник от най-чисто патриотическо побуждение; излагал е живота си на опасност с едничкото утешение да принесе полза на отечеството си. А къде бяха по онова време писачите на „Нар. Глас”? Секиму е познато, че тия  бяха тогаз шпиони на Турция, а днес пак не се срамуват да хвърлят обвиненията си и кал върху такива честни и патриотически хора като П. Хитов… Позор!”

Едва ли от злоба и завист до такова падение човек може да стигне с лъжи, измислици и да сътвори и напише това, което З. Стоянов. П. Х. е ходил в Балкана през 1862 и 1867 години и е бил на 32 и 37 години.

Вазов тогава е бил съответно на 12  и 17 години, а Величков на 7 и 12 години. Било ли е възможно тогава да са в Балкана като П. Хитов или да са  турски шпиони, а Величков да е мечтал за Източна Румелия и да става член на П. Комитет и Директор в нея.

След като тогава е бил турски шпионин, защо е идвал при Бенковски в Панагюрище, вероятно да го шпионира и защо е осъден на смърт заради участие в Априлското въстание. З. Стоянов също е бил в Панагюрище и не е познал „шпионина” Величков?

Ще добавя - откъде З. Стоянов е знаел за какво е мечтал Величков на тези години и е как е бил сигурен, че ще живее в свободна Източна Румелия? Няма да коментирам  изразите „диваши нападения”, „народен изедник”, „безчестни редактори”, „гьозбояджии и шарлатани”, „турски шпиони”.

Ще припомня и друго мнение на З. Стоянов за П. Хитов в ч. 2 от глава ІV “Въстанието в 1875 г.” в „Записки по българските въстания”, написано през 1884 г. в Пловдив: „Тия никога не са се въодушевлявали от патриотически вдъхновения, както това е било с младите работници. Наистина, че тия са излязвали няколко пъти по Балкана, като например Тотювото и Панайотовото минувание в 1887 г., но това беше тогава, когато турците гледаха на българските чети като на разбойници и целта им още не беше определена. По-после обаче, когато нуждата от войводи започна да се усеща от година на година повече, поведението на тия някогашни юнаци беше неудовлетворително, ако не и скандальозно.” „… Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!”… „Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бинокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния”… „Помня, когато Панайот пишеше от Белград до русчукския комитет, във всяко писмо загатваше: „Нужно е да се поразмисли за избиранието на един народен главатар.”

За същия ли войвода Панайот Хитов пише З. Стоянов, че е излизал в Балкана „по патриотически чувства” или е искал пари и да си сади лозе в Белград, да има скъпо оръжие” и желание за „народен главатар”? Та на кое, уважаеми читателю, ще повярваш, на написаното в „Записките” ли или на написаното почти една година по-късно във в. „Южна България”? И кои наистина са „гьозбояджии” и „нечестни редактори”?

В бр. 221. 31.VІІІ. 85 г. на в. „Южна България” З. Стоянов пише „Съставено настоящето от хора, които в турско време предаваха народа си, които в турско време се възпитаваха в турските Стамболски мектаби, които притежават всичките качества, но не и онова, което се казва „родолюбие”… Каква ирония на съдбата?”

Не е трудно да разберем, че написаното е срещу Величков, учил в лицея в Цариград. С какво и как е предавал народа си, З. Стоянов не пише. Като учител в родния си град ли? Като участник в подготовката на Априлското въстание и член на Революционния комитет в Пазарджик ли? Като предател ли е посещавал Бенковски в Панагюрище ли? Затворен и осъден на смърт  като предател ли от турското правителство ли?

„Предател” ли е и Тодор Каблешков? Той също е учил във Френския лицей в Цариград. Избран е за помощник на апостола Волов. Организатор е на Революционния комитет в Копривщица, запалил пламъка на Априлското въстание и ръководил защитата на Копривщица. Предател ли е Павел Бобеков, също учил в медицинско училище в Цариград, защитник на на Панагюрище и член на Революционния комитет в града. Като предател ли е организирал чета, за да освободи арестувания  „предател” Каблешков от негови съграждани? Защо в „Записките” З. Стоянов нищо не пише  за организаторските действия на Каблешков и Бобеков или и З. Стоянов се е „заразил” от мнението на Бенковски за участието на учените във въстанието?

В бр. 212, 27 юли, на в. „Южна България” на с. 2 З. Стоянов отново трябва да признае успешния завършек на Комисия, назначена от Директора на Просвещението: „Директорът на Просвещението беше назначил една комисия, състояща се от двама околийски инспектори, двама учители от нормалното училище и един от тукашната Областна гимназия, която да изработи програма за Началното училище. Комисията, която заседаваше в града ни, почти свършва днес, както научаваме. Като знаем лицата, които съставляват тая комисия, надяваме се, че изработеното ще бъде нещо похвално.”

Спрях се подробно на отношенията на Зах. Стоянов към К. Величков, проследявайки най-напред тяхното житейско битие и формирането им като личности, както и зараждането на срещите и отношенията им според написаното от З. Стоянов във в. „Южна България” и отчасти в „Записките”, спрях се най-общо и върху времето и местата, където са  се срещали и живели. Отбелязах лексиката и прякорите, които използва З. Стоянов, когато пише за Величков - без доказателства и с измислици. Посочих примери и изводи от тях за черти от характера, морала и политическите прояви на З. Стоянов и на К. Величков.

В заключение подбрах прякорите за Величков, които З. Стоянов употрбява: Босият литератор. Гламав Вестникар. Смешен дипломат. Люксембургският герой. Многоглаголстствующ оратор. Уличният оратор. Мними литературни заслуги. Дебело невежество. Книги боклуци (за Христоматията). Кьопава Христоматия. Писачи. Дивашки нападения. Гьозбояджии. Шарлатани. Безчестни редактори. Турски шпиони. Дивашки нападки (от Вазов и Величков).

Използваните от З. Стоянов прякори за К. Величков повдигат няколко съществени изводи:

Величков никога не е бил дипломат, за да му се приписва такава оценка. Липсват каквито и да са доказателства, че и най-малко е турски шпионин поради възрастта си до Освобождението, премълчават се изявите му като учител и театрален деец в родния му град. З. Стоянов обвинява Величков в липса на знания и умения в учителската професия  не само като учител в Пазарджик, но и за грижите му за училищата в Източна Румелия. Стоянов кога и къде е усвоил учителската професия? Кога и къде е усвоил журналистическата професия и какво му е образованието, за да обвинява Величков, че е „гламав вестникар”. И  накрая - и в Търново, и в Русе, и в Пловдив З. Стоянов е работил в сферата на съдопроизводството, без да има юридическо образование.