По повод Минчо Минчев. „Молитва за справедливост”, изд. „Захарий Стоянов” 2020

Панко Анчев

Няма кой друг: само поетът може да разкаже историята на времето, в което живее. Само неговият разказ е достоверен, истински и правдив. И само на този разказ можем да вярваме.

Ала кой е поетът, в когото няма да се съмняваме в неговата истина? Мнозина претендират, че тяхното слово е най-истинско. И обикновено в шумотевицата на деня успяват да ни убедят в това. Сетне се оказва, че други, които нямат чак толкова силни гласове, за да се надвикват с тях, са по-съкровени, по-наблюдателни и по-талантливи и тяхно е достоверното свидетелство на литературата за отминалото време.

Но винаги идва времето, в което нещата си намират местата и става ясно кое е поетът и кой имитаторът. Минчо Минчев дочака това време. Някога един от многото, днес е един от малцината, които заслужават да бъдат наричани поети.

В началото на пътя му в литературата той бе белязан като „поет-работник” и това, предизвикваше снизходително отношение към него, но пък даваше право на тогавашните литературни законодатели да го включват от време на време в дългите списъци на младите и надеждни автори, които обогатяват съвременната поезия с грубоватия си глас и допълват многообразието на поезията. Но не повече!

А Минчо Минчев дойде в литературата, така да се каже, „отвън”. И късно се включва в литературните кръгове, понеже не е филолог и професията му няма нищо общо с поетичното словото. Дори напротив, тя е свързана с една сурова и тежка действителност, с недоспиване, трудности, опасности и огромна отговорност.

Той работи 12 години като локомотивен машинист и цялото му житие-битие от младостта му е свързано с железопътния транспорт.

Допускаха го в литературните среди, но искаха от него нови теми и непременно да показва работника по утвърден стереотип. Понеже не следваше въпросния стереотип, му създаваха различни неприятности.

И какво стана? „Много имена и лесни слави” потънаха в забравата, изгубиха се в собствените амбиции и надежди, опровергавайки високите оценки, които им се даваха в критическите статии и доклади, а поетът-машинист остана, защото словото му бе истинско и добре изваяно.

Свидетелството на Минчо Минчев за времето и човека в него, за усилията на много хора да променят живота с труд и почтеност, е живо и вълнуващо, отчетливо и запомнящо се. Защото е свидетелство на истински поет.

За какво свидетелства поезията на Минчо Минчев?

Най-напред за себе си, за житейските, чисто битови и всякакви други изпитания на своя автор, както и за усилията му да се утвърди и получи признание в като поет.

Още за вложената в тези усилия воля и творческа енергия, за да бъдат преодолени препятствията пред духа на съзиданието, пред желанието да се утвърди доброто и красивото; за това как човек някога е успявал или се е провалял, но не е позволявал да рухне морала и съзнанието за дълг; как се е отчайвал понякога, но е намирал сили да се възвърне в себе си и продължи служението си.

Когато Минчо Минчев навлизаше и се утвърждаваше в литературата, да си поет-работник беше не просто екзотика, но и условие да бъдеш толериран. Но аз знам, че той не се възползва от това снизхождение.

Той знаеше, че може да те толерират и да те развяват като знаме, но това няма да те направи истински поет. Поетът не е в похвалите и наградите, в почестите и званията; нито в хвалебствията на критиците. Той винаги е само в словото си и в поведението си на достойна личност.

Постигането на това съзнание изисква сериозни усилия, твърдост, воля, преодоляване на изкушенията, отговорност в отношението към словото.

И разбира се от дарба. Минчо Минчев преодоля изкушенията за лесна слава, за да заслужи поезията да го признае за един от сериозните и значими поети. Мисля, че това признание е напълно заслужено и справедливо.

Защото поетът търпеливо усвояваше художествените средства, учеше се от високите образци, работеше упорито и изключително отговорно.

Книгата „Молитва за справедливост” показва, че Минчо Минчев заслужи съдбата си и зае полагащото му се място.

Минчо Минчев е поет романтик, но живее и твори в неромантично време. Трябвало е да се роди малко по-рано - поне с предходното поколение, за да даде простор на поетическата си природа.

Но романтикът винаги е натоварен с изпитания, от които не може да се откаже. Те му се дават, за да го проверят и ако той им се покори, бива отстраняван от верния път. А какво по-страшна драма за един творец. Минчо Минчев обаче устоява и дори става по-уверен в правотата си.

Право да си кажем, днес поети като него са си чиста екзотика. Обаче те са и съпротивата на историята, нейните крещящи предупреждения, но и възможните й жертви.

Минчо Минчев свидетелства за това и от неговото свидетелство се вижда колко сложно, драматично и противоречиво е времето, на какъв натиск е поставена личността, но и колко сили и морална издръжливост притежава, за да върви по избрания път и да служи честно и всеотдайно на поезията.

Това е типична душевна борба, която истинският поет води на предела на силите, за да съхрани в себе си целостта на времето и обществото. В света, който „в зло лежи”, трудно се постига душевен мир.

Затова и не му е лесно на лирическия персонаж на Минчо Минчев. Той е разкъсан от сили. Те са зли сили, които омаломощават духа, щом им повярваш и се оставиш да те понесат. Този човек говори открито и без страх. С думите си произвежда врагове и противници, но и искрени приятели, които очакват от него истината. И той я казва.

Минчо Минчев изразява със своята поезия една култура, която се възражда в българския свят. Тя се основава върху морала на традицията, спомена за миналото и паметта на българското слово.

Когато поетът и неговият лирически персонаж живеят със съзнанието, че са част от един дълъг процес, в който литературата е натрупвала естетически, социален и национален опит; когато помниш, че твоята участ на поет се дължи на продължителни натрупвания и усъвършенстване на словото, за да може то да изразява богатството и дълбочината на националната душа, ти вече си устойчив на превратностите и изпитанията, дори на гибелта на твоето общество и не те е страх от бъдещето, което няма да те пожали.

Точно този тип литература и писател отрече и поруга постмодернизмът от началото на ХХI век. Но някой трябваше да отвърне на тази толкова коварна и подла война, която бе обявена на нацията, националната култура и литература.

Противопоставиха се не самозванците, които много държат на „европейското” и насила приобщават българската поезия към европейската и американската и по този начин подклаждат войната срещу българското, а такива като Минчо Минчев.

Те разчитат на българското слово, на неговата сила, мощ, енергия, красота и богатство. И неговата нравственост. Сили им дават не американските фондации, а любовта към отечеството и родното слово.

Днес се вижда кой е поетът и кой епигонът; кой милее за българското слово и кой го презира и разрушава.

„Молитва за справедливост” откроява яркия образ на Минчо Минчев като поет. Тази книга съдържа стихотворения, които без съмнение се нареждат сред най-доброто, което българската поезия е създала през втората половина на ХХ век.

Те са изпълнени с български дух, вяра, социална енергия, нравственост, висока степен на художествено майсторство.

Аз казвам това, защото е дошло времето да впишем в йерархията на ценностите на българската поезия онези поети, които биваха избутвани от по-кресливите и енергичните, от отродителите и фалшификаторите.

Минчо Минчев и без помощта на критиката ще заеме мястото, което му се полага, но въпрос на чест за критиката е да го обяви тя, за да докаже, че е още жива и не служи на конюнктурата.