Димитър Кенанов

Страната на приказната реалност, чието присъствие е само в думите! Сигурно още първите си стъпки в детството съм я посетил и не съм искал да изляза оттам - насън, несъзнато, или в приспивните песни на майка ми Стойка и чудните нейни приказки, свит в скута пред огнището на наземната ни стаичка с разстлани рогозки в ивайловградското селце Сборино.

При силен вятър от комина излизаха страховити пламъци, разпръскваха се рой искри.
Зиме падаха дълбоки снегове. Нежна снежна равнина изглаждаше неравното пространство на склона с къщята, тънък дим се изнизваше към утринната слънчева висина.

Звездици искряха по снега, клони изтръскваха снежен прашец и птица се сейваше: настъпваше времето на птицелова с капаните.

Пътят е потънал, завит от снега, преди да бъде потърсен от пъртината…

Тогава ли съм виждал Жар-птицата или съм я именувал по приказките на Ран Босилек в „Незнаен юнак”(1960) - една от книгите, купени с прикътани стотинки от книжарничката на Фота в Ивайловград, стигайки до нея пеш от граничното селце Славеево?

След време Благолаж от разказа „Косачи” на Елин Пелин ще ми изясни мисията на чудното в битието на сиромаха - материална оскъдица, но с духовното благо на Надеждата: „Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек” …

Наскоро се зачетох в машинописен цикъл мои стихове „Нежна земя” (1968-1974), където четиристрофна „Приказка” ме върна към отпечатаната в сърцето ми зимна картина от слизащата на юг Родопа планина:

Прегръща се с пътя пъртина -
към легнали в преспи гори
и днес птицеловът замина.
Виелица в скреж го закри.

Прозореца с устни размивай,
с очи - ненаситно навън,
додето нощ в лумнали гриви
застели умора за сън.

И вълчите стъпки до прага,
сънувай, самотно да спрат -
Жар птица, в сняг премаляла,
при теб да се стопли от път.

…Така неусетно години
сияние тихо расте:
с Жар-птица от белите зими
говори в безкрая дете.

…Разгръщам второто издание „Стихотворения” на Атанас Далчев от 1969 г., където на вътрешната заглавна страница съм сложил мисли/цитати за Далчевата поетика.

Единият е отбелязан като част от изследване на проф. Розалия Ликова (с. 133): „Поезията не като отражение на действителността, а „като допълнение или освобождение от нея”; Поезията има връзка с действителността”; „Двуплановост на образа: външен - предметна конкретност, вътрешен - разкрива действителното състояние и същност в подтекста”; „Душата и тялото при символизма са разделени, а при Атанас Далчев - единни („Метафизически сонет”)”.

Моята „Приказка” е вдъхновена не само от прикътаното във вътрешния ми свят детство - практическият подтик е по стихотворението на Атанас Далчев „Прозорец”. Към този сюблимен текст пряко или косвено отвеждат изразите ми: „Легнали в преспи гори”, „Прозореца с устни размивай”, „Жар-птица”.

Описаното съкровено състояние е обаче дълбоко мое - както често се случва, след прочита на завладели те трайно четива.

Ето чудното стихотворение от 1925 г. на Атанас Далчев:

ПРОЗОРЕЦ

Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.

И през нея минават прегърнати
мойто братче и мойта сестра.
В посребрената бяла гора
накъде ли самички са тръгнали?

Те вървят върху сребърен път
и под мрежа от сребърни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.

Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.

Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера;
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.

Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят.
И отново изникват къщята
и изплува познатият път.

В моите електронни книги на сайта „Академия”, особено на страниците, отделени за поезията на Янко Димов, включени в т. 3 на „Завръщания. Мои българистични пространства” (2019), се интересувам от явлението „Елена - жената, която не съществува” от Иво Андрич, т.е. Елена - жената мираж; всъщност тя е истинската, макар и метафизична, спътница на поетите (в западноевропейската литература - Беатриче на Данте Алигиери, Диотима на Хьолдерин, София Кюн на Новалис).
Тук добавям „видението” съзерцание за безплътната любима Ничия Никога на неповторимия поет символист Николай Лилиев, който избира откровено да живее в приказния извънматериален свят с Ничия Никога - невъобразимо единение с българските самодиви и с Nevermore/Никога вече/, програмен възклик на Едгар Алън По към неосъщественото идване на Ленора, преобразена в Лилиевата Ничия Никога:

ЖЕНАТА, която от паметни дни
сърцето ми пламенно страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича.

Тя има над мене безименна власт
и всякоя гънка ми спомня за нея -
напролет тя кани в разлистния храст,
наесен - в безшумната плаха алея.

Над нейния замък мълчание бди,
житейската врява до нея не стига -
и своите жертви тя дебном следи,
разтворила нощем надзвездната книга.

Тя люби печалната бледна луна,
която целува полята безбрежни -
и нейната мисъл не знае злина,
и нейните думи са тихи и нежни.

тя люби потайния приказен мир,
потънал в мъглите на здрачна далечност -
и в нейния поглед - планински тих вир -
оглежда се мълком безмълвната вечност.

От своите свити лазур-върхове,
които крилата мечта не догоня,
тя тръпном се вслушва и тръпном зове,
но нейния зов се в снежинки отроня.

И нейната похот безплътна в нощта
от тъмни желания нивга не трепва -
тя слуша чаровния танц на смъртта
и тихи любовни легенди нашепва.

На вихрена младост най-свидния цвят
напусто за нея сърцето обрича:
живее живота на приказен свят
и Ничия Никога тя се нарича.

Към споделените приказни видения прибавям авторското ми съзерцание за брезата-невеста, забравена от жениха си на хълма.

Сестра на свободата - трепетната извивка на есенеещите златни листа съм запомнил от крайпътната бреза в подножието на паметника на св. Евтимий, патриарх Търновски пред Ректората на старопрестолния университет, а също по пътя от Смолян за Кожаре, когато през ранната есен на 1973 г. пътувах да приема граничната застава „Ружица”:

БАЛАДА

За кацналата птица ти си мелодия най-нежна,
за моите очи - възхита, несвършваща надежда!
Бреза, бреза, невеста си забравена на хълма.
Защо звъниш с листа - в тях наесен огън стъпва,
ала женихът не пристига. Но все трептиш нагоре
и тежки снегове те стигат със сватбената рокля:
- Кога ще литнеш, удивила с вярност синевата,
в гърдите ни дъхът ще спира, сестро на свободата!

* * *

Ой, калина, ох, малина
В речке тихая вода,
Ты скажи, скажи калина
Как попала ты сюда?

В родния ми Юг има много широколистна гора. Пътуваш ли от Любимец за Ивайловград, по билата ще те лъхне вятър, омешан с мириса на дъб. Продължиш ли, за да влезеш по-нататък в леса край Сборино, ще те срещне твърдокорият габър. След това, на откритото, измежду иглите си ще заблещука с искрящите си мънисти хвойната.

От двете страни на пътя за другото село, Черничино, в ритъма на пъстрите си листа с разперени пръсти папратът неспирно ще се люлее под милувките на нежен ветрец…

Именно в тази картина, за първи път в детството си видях посаден от човешка ръка бор. В същото южно пространство се роди и брезата.

Решиш ли да смениш посоката и да тръгнеш от Ивайловград за Сборино [1], вече си на Колибаре. Тук в първите класове идвахме на палатков училищен лагер. Оттук видях камиона, натоварен с вещите и оранжевата ни черга - започваше изселването ни във второто село на моя живот, Славеево.

В землището на Колибаре баща ми събираше реколтата от няколко череши. Това влизаше в служебните му права на кантонер. Край черешовите дръвчета секвоя допълваше гледката, прегърнала плътно полегналата отгоре синева на небето.
Пренесена от непознатата дотогава за мен руска земя, образът на белокората зелено-златиста бреза се показа отново, но вече в младежките ми тетрадки.

Източена в слънчевата си свобода с цялото изящество на крехките си кичури, дървото сякаш искаше да политне към небесата:

НОЩЕМ

И казвам си - брезата е безсмъртна,
с ръце във есента, попътна, тънка.

Единствена закрила - в свободата
да чака слънчевия бъден вятър.

Отдавна разделени под небето,
защо ли, мила, мислех си за тебе?

От твоето сърце далече, с вяра
в съня ми чувах спомени да лягат.

Да, моят Юг, средиземноморски и български - рождената ми люлка… Родово наследство, изоставено след балканските междуетнични сблъсъци и войни, след вътрешната миграция, предизвикана от индустриализацията на България и кооперирането на земята.

Днешната българска периферия е обезлюдена, тук, в близкото ни сегашно, трябваше да има университети, традиционен поминък, индустриално производство…

Под ласките на южняка развигор и отвесното слънце, в Планинец от Александра Чанкова научих Кирило-Методиевите писмена - скрижалите на българската православна духовност.

Тук, по-късно, заедно с връстниците ми от Славеево сбирахме китки, сплитахме алени божури и с венец обрамчвахме портрета на славянобългарските първоучители, окачен на входната арка на началното ни училище. А и началните ми училищни години са свързани все с тези места…

Пиша тези изречения, подтикнат от разсъждения на моя близък приятел, белградския ми връстник проф. Томислав Йованович - не само усърден откривател, изследовател и преводач на старосръбската книжовност, но и даровит поет, изключителен майстор на сръбското слово.

Прочее, ето писмото на Томислав, предизвикало горестоящия мой текст:

„Драги Димитрие! Чудя се откъде имаш толкова много енергия, че да можеш да пишеш неуморно за поетите и писателите, които си заобичал като дете? Възхищавам ти се, че можеш с толкова жар да си съпричастен с поети, така дълбоко вписани в твоята душа. Прочетох проницателните отзиви и възгледи за поезията и живота на Янко Димов, Никола Инджов и Юлия Друнина. Поезията им пленява сърцето и не напразно се озоваваш в нея, за да се завръщаш в младостта си. Ето как те виждам, докато чета за тези поети - ти си в тяхната поезия, или тя е в тебе. Понякога се чудя как върху основата на поезията изпитваш толкова много копнеж по Юга. Мотивът на Юга често се появява в твоите размисли. Това е общият Юг, Югът на България, или Югът на Средиземноморието - Гърция? Просто се чудя. Братска прегръдка от сърце. Твой Томислав”.

Драги Томиславе,
Отговор на твоето топло послание е всъщност едно скрито в стари тетрадки стихотворение:

КАКВО ЗАБРАВИХ - топла дума,
звезда над юношеско рамо
или къпините под хълма пеещ?

Но водят ме слънчасалите друми
в Славеево - граничен камък
на мойте възрасти горещи:

земя, от жътви изнурена,
далеч съм, но не си отива
стремежът към Юга съдбовен.

И чакам нейде в ширинето
искра от твоите огньове
със тишина да ме завие.

[1] Селцето Сборино / Джумакьой беше от 12 къщи с обитатели, изселени по спогодба с Гърция (1925 г.) от Голям и Малък Дервент, Суфлийско - волни дервентджии, пазители на проход, безграмотни скотоводци и земеделци (Сега пиша този споменен текст в началото на проход в планината, но на Север, на Север…). На изселническите документи, вместо прадядо ми Вълчо Кенанов, подпис е сложил учителят Чанков. Сигурно негова дъщеря е Александра Чанкова, която в Планинец през септември 1956 г. ме посрещна в Основно училище „Кирил и Методий”. От Сборино до съседното село с платнена торбица, вместо чанта или раничка, вървях пеш отначало по главното шосе за Ивайловград, а след това свивах по горска пътека, застилана всяка есен с меки пластове от опадали дъбови листа. Занятията бяха в класна стая едновременно с ученици от първи до четвърти клас, т.е. по взаимоучителната метода от Възраждането. Понякога ми се налагаше да помагам по аритметика на мои съученици. В шест от къщите в Сборино живееха мохамедани. Мой приятели бяха Исмаил и Юсеин, Якуб.
В предучилищните ми години знаех спонтанно местното турско наречие, песни. Покрай един къщен дървен под/вестибюл на Рамазан се събираха заедно възрастни и деца - вкусвахме от сладките баклави. Помня плача на връстници, когато ги обрязваха и дълго време ходеха, наметнати от раменете само със синкава платнена полица (По-късно като узнах за многовековното османотурско робство, чуждоезиковите ми знания пак спонтанно си отидоха от мене. По майчина линия съм от униатското село Покрован, Ивайловградско. През 1913 г. при турската геноцидна реокупация на Беломорска Тракия мъжете на мирния Покрован са избити, а жените и децата по чудо са върнати от плен).
Две от нивите ни са вляво на самата отбивка на пътя за Сборино. Първата от тях е в самото подножие на хълма, засаждахме я предимно с царевица (сега е залесена). До нея, в гънките на местността, е нива, засявана с пшеница. При жътва със сърпове и паламарки се сбираха класовете в ръкойки и снопи. Натоварваха се на волска кола и се струпваха на копа до хармана. Диканята с вбити кремъчни остриета изваждаше от класовете житените зърна. След това идваше ред на веялката и на чувалите с пшеница.
В ниското на селския склон течеше малка завирявана река с воденица. От улеите пшеницата се изсипваше към въртящ се объл камък, който стриваше житените зърна върху друг камък и ги превръщаше в драгоценно хлебно брашно.
На хълмовия връх с изпитателна цел беше взривена бомба - вдигна се облак с камъни и пръст, който затъмни слънцето. Бяхме изведени извън Сборино, където се посипаха отломки, носени от взривната вълна. Взривът издълба дълбока яма с останки от сплавен метал.
За ученическо бюро в първи клас ми служеха два стола - голям и малък, на който сядах. Мастилничка и перодръжка, тетрадка и буквар. Трудно научих благоуханните букви, подредени в думи и изречения с цветни илюстрации.

За буквата „Я” имаше четиво под заглавие „Буря в гората”. Все още сричах безпомощно под гневния поглед на леля Мария от съседното селце Пашкул, която ме наглеждаше, когато майка ми Стойка боледуваше.

Една лелина плесница обаче развърза речта ми при четенето, което стана мое постоянно любимо занимание.

Загадъчният старобългарски автор на трактата от 893/894 г. „О писменехъ Чрьноризьца Храбра” не е прав - не с произнасянето на първата буква „азъ”, а с последната, ятовата гласна ми се развърза устата, за да се уча на разум: „Първата буква у евреите е „алеф”, което ще рече „учение”.

Като се завежда отначало детето на училище, казва му се: „Учи се” - това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха „алфа”. И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват на детето „алфа”, което значи на гръцки „търси” вместо „търси учение”.

Подобно на това и св. Кирил създаде буква „аз”. Но като първа буква и дадена от Бога на славянския род за развързване устата на онези, които чрез азбуката се учат на разум, „аз” се изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят и произнасят със слабо разтваряне на устата” (Превод: проф. Куйо М. Куев).

Велико Търново,
3 юни 2020 г.