180 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМИТЪР ГОРОВ
Колкото и невероятно да звучи в нашето привидно българско съвремие усещането за присъствие на чувство за национален нихилизъм става все по-обезпокояващо в здравите ни обществени среди.
А това опасно социално явление е последица от целенасоченото налагане на новата егоистична и комерсиална ценностна система, която погребва безцеремонно изконните ни нравствени национални стойности в угода на антихуманни доморасли и чужди интереси. Пред очите ни рухват безнаказано скъпоценни народни български традиции.
Честните хора открито се възмущават от вземащото все по-застрашителни размери нашествие на всевъзможни англоезични духовни продукти, вдигат безпомощно рамене и осъждат безотговорното слугинско поведение на компетентните ни държавни органи.
В тази насока особено тревожно стоят нещата, свързани с незавидната участ на скъпото ни и неоценимо културно-историческо наследство.
За жалост обект на подобно бездушие е и най-българското ни време - Възраждането. Инак как да си обясним унизителното потъване в мрака на миналото на десетки забележителни българи, служили всеотдайно с перо и меч на Отечеството ни?
Сред тях се откроява името на ревностния родолюбец, пламенен патриот и революционер от Пещера - Димитър Горов.
За съжаление днес името на този голям възрожденец нищо не говори на милиони наши съвременници, дори и на хиляди негови потомци от родното му място. Факт, който боли, потиска и трябва да събуди заспалата българска съвест.
Всъщност кой е Димитър Горов? Родовите му корени ни отвеждат към размирния Батак, където в семейството на дядо му Благой и баба му Величка Христоскови се ражда баща му Иван.
По всяка вероятност къщата им е била притисната от беднотия и баща му, твърде невръстен, е заставен да търси сиромашко препитание в с. Ясъ Кория /дн. Равногор/.
Там е осиновен и се подвизава сред местните селяни с прозвището „Горския”. Заживял с надеждата за по-добър живот, той се заселва в Пещера, където създава семейство и на 28 юни 1840 г. се ражда синът му Димитър.
Оскъдните условия за битуване в някогашното голямо родопско село принуждават младия Димитър да напусне семейното гнездо и да хване пътя за Влашко, обитавано вече от значителна българска емиграция.
Избирането на този житейски маршрут никак не е случайно, озовава се в Браила, където се е установила на новото местоживеене със семейството си по-голямата му сестра Султана, омъжена за брациговеца Георги Джамбазов, усърден предприемач, патриотично настроен българин.
В този голям за времето си румънски град последният бързо просперирал, занимавайки се с производство и търговия със свещи и сапун. Заедно с това той не бил чужд на родолюбивите стремежи и борби на тамошните му съотечественици.
Именно това привлича като магнит младия пришълец от Пещера, който още с пристигането си през 1866 г. се приобщава към занятието на зет си и в скоро време усвоява това непознато досега производство. Огромно въздействие обаче му оказва възрожденската атмосфера, завладяла българските емигранти.
През 1866 г., напреднал вече в занаята и придобил търговски нюх, пренася дейността си в Гюргево, за да не се конкурира с роднините си. Заема се незабавно с разширяване на производството на свещи и сапун, като създава цяла фабрика с модерни за времето високопродуктивни технически съоръжения.
Това му позволява за един кратък период от време да укрепне икономически и още в началото успява да препечели повече от 3000 златни наполеона.
С този неочакван приток на пари той не губи равновесие, нито за миг не мисли за лично благополучие, привлича десетки наши емигранти, изпаднали в беда, като им дава подслон, работа и ги въвлича във вече разрастващото се национално-освободително движение.
Още с първите стъпки от пребиваването му в Гюргево се слага началото на нова, забележителна епоха в живота на Димитър Горов. Предпоставките за този внушителен размах в нравственото, духовното и революционното съзряване и възмъжаване на младия пещерец откриваме още по времето на градивния му престой в Браила, град, обладан за времето си от бурен икономически и културен кипеж.
Там Горов загърбва гръцкото четмо и писмо и започва упорито да изучава български език. Това му помага бързо да се освободи от духовната си изостаналост, с която пристига от Българско и не след дълго ще мери мегдан с първите люде на емиграционната ни емиграция във Влашко.
Скоро името му на проспериращ българин, отдаващ безрезервно семейство, близки и всичкото си имане на българската кауза, нашумява и завладява революционните ни и културни среди. За него се говори открито с уважение и преклонение не само сред емигрантите ни, но и в средите на румънските власти.
За това му помага неутолимият му стремеж да скъса с ширещото се все още невежество тук и там в обществото, заема се сериозно да се самообразова, за да гони приличен, но много необходим духовно-политически ръст и бързо навлиза в крак с идейно-революционните повеи на тази неповторима възрожденска епоха.
Следи и чете редовно излизащите в Браила български вестници „Българска пчела”, Ботевия „Дума на българските емигранти”, който започва да излиза през 1871 г. Не по-малък интерес проявява и към грейналата в Браила „Българска зора” на неуморимия Добри Войников.
С подобаващ възрожденски афинитет се сродява и с „Периодично издание” - орган на учреденото през 1869 г. Българско книжовно дружество /бъдещата БАН/. Това издание на родната ни научна мисъл е рожба на благородните усилия на проф. Марин Дринов, подкрепян от Васил Друмев, Добри Войников, Васил Стоянов и други родолюбиви българи.
Решаваща обаче за него се оказва първата му среща с Христо Ботев в печатницата на Димитър Паничков в Браила. От този момент младият пещерец става един от най-близките и незаменими сподвижници на прокудения първороден син на даскал Ботьо Петков от Калофер.
Така невероятно патриотичната атмосфера в Браила осмисля неговата младост и превръща живота му в истинска школа по родолюбие и патриотизъм за цялото му обкръжение.
А с установяването си в Гюргево, както споменахме, той бързо се стабилизира икономически, подпомага постоянно материално изнемогващите хъшове, давайки всичко най-мило и драго за размаха на революционната борба.
С вродената си всеотдайност, обич към хората, жертвоготовност да служи на великото освободително дело, грабва сърцата на мало и голямо. За един къс период от време Димитър Горов изгражда в себе си българина и човека със завидна нравствена култура и се налага в очите на своите съвременници, особено на официалните румънски власти като еталон и емблема на българската общност в Гюргево.
Като поведение и физика е държал изключително много на своето човешко достойнство и чест. Завладявал е сърцата на заобикалящите го с изискания си представителен външен вид - синеок, среден на ръст, отличавал се е с елегантна осанка и респектиращо държане.
Никога не е демонстрирал крещящо материално благополучие, но е показвал на надменните поданици на румънското кралство, че и българските изгнаници под влашко небе имат самочувствие на цивилизовани европейци.
Не по-малко красяла чистото му, добро име и неподкупната му чест и успешната търговска дейност. Важно е обаче да се отбележи, че всичко, което припечелва, родолюбивият българин хвърля без остатък за освобождението на поробеното отечество.
В това ни убеждават категорично историческите му контакти не само с автора на „Смешен плач”, но и с Любен Каравелов, Никола Обретенов, Левски и други водещи фигури в Българското Възраждане.
Поел безвъзвратно по пътя на революционната борба, Горов включва в нея и майка си Теофана, която в края на 60-те години пристига от Пещера с брат му Атанас.
От съображения за сигурност приема новото си фамилно име Горов, а майка му става Йорданка. Тръгнал по новите житейски коловози, той никога не изоставя близките си, като своевременно ги приобщава към голямото народно дело.
Както добре е известно, баба Йорданка е твърдо до сина си и му помага в революционните дела, смело рискува и пренася писма, оръжие и вестници, които предава скришом на баба Тонка в Русе.
За жалост през 1874 г. ненадейно майка му почива, „търговецът” преживява тежко нейната кончина, но от тази беда го спасява баба Тонка, която вижда, че няма кой да поеме огромната къщна работа и набързо го сгодява с Иванка Кънчева, сестра на загиналия голям революционер от Трявна Ангел Кънчев.
Младата 19-годишна красавица поема незабавно грижата в семейството, застава твърдо до своя съпруг и се хвърля смело в огъня на революционната борба.
Междувременно домът на Димитър Горов в Гюргево се превръща в страноприемница и свърталище на десетки прокудени българи. Там те намират сигурен подслон, работа в свещарницата и закрила от попълзновенията на местните власти.
Там нерядко отсяда и Ботев, който държи домакина в курса на събитията, разтърсващи Османската империя, а също така и на своите творчески, революционни замисли, спъвани от хроническо безпаричие и липса на достатъчно разбиране в обществените среди.
Димитър Горов е възхитен от неговите гениални стихове и публикации, изумителната му преданост към отечеството и винаги се отзовава на всеки повик на поета за помощ и подкрепа.
Нагазил безвъзвратно в неспокойните води на националноосвободителното движение, Димитър Горов става все по-потребен във всеобщите усилия, в борбата за успеха на голямото народно дело.
Бидейки неизменно в бурния поток на събитията, той е в постоянна връзка с Каравелов като член на БРЦК още от създаването му през 1869 година.
На него е възложено да води тайната презгранична кореспонденция между Русе и Гюргево, даже е отговарял за други селища, заселени с наши емигранти.
Участва активно и в заседанието от 29 април до 4 май 1872 година, на което се обсъждат и приемат Уставът и Програмата на организацията, разработени и предложени от Васил Левски, записани в националната ни история под наименованието „Наредбата на работниците за освобождението на българския народ”.
Залавянето и гибелта на Левски нанасят тежък удар върху Вътрешната революционна организация. Покрусата е голяма, но Димитър Горов не пада духом и полага неимоверни усилия за преодоляване на отчаянието и отдръпването, повдига падналия дух на своите сънародници.
Окуражава даже и Каравелов, който е съкрушен след неочакваната загуба на Апостола, довела до разстройване на редиците. И настина уплахата и унинието своевременно са преодолени и организацията бързо навлиза отново в своето устремно русло под ръководството на автора на „Българи от старо време”.
В хода на революционните дела все повече се е разчитало на неуморимия пещерец. За това свидетелства и интересен документ.
„Бай Димитре - пише Любен Каравелов в писмо до него от 4 април 1873 година, - пращам ти девет билета и те моля, байно, да се потрудиш колкото се може по-скоро да събереш спомоществованието, защото, както знаеш, имам голяма нужда. Ще се потрудиш да ми направиш една сметка за всичките ония, които са плащали и които не са, както и за книгите, които съм ти изпращал… Пак ти повтарям, че трябват много тия пари, потруди се, колкото можеш, и аз ще ти благодаря!”
Тези редове безспорно ни в пренасят в голямото уважение и доверие, с което се е ползвал Горов, но в същото време ни убеждават и във важната роля, която е имал в разгара на революционната борба.
Димитър Горов е бил близък, ценен сподвижник и на Левски, заедно са обсъждали по време на комитетските заседания в Букурещ текущите дела.
Попивал е всичко от неговото поведение, характер и конспиративен опит. Посрещал го е и в Гюргево, където го е укривал и настанявал.
Особена значимост има пребиваването при него на 27 юни 1872 година. Тези срещи имат изключително важен характер и са също приносен етап в изграждането на младия революционер от Пещера.
На тях се обсъждат състоянието, действителното съотношение на силите и близките перспективи в подготовката на всенародното въстание.
През този период връзките на пещерския гюргевец с Ботев придобиват все по-подчертан интензивен характер. Буйният и непредсказуем понякога калоферец все повече чувства потребност от всестранната подкрепа на верния си съидейник от Пещера, който неусетно се превръща в най-близкия му незаменим сподвижник, приятел и другар.
На Горов бъдещият войвода дължи нелесната си вестникарска, журналистическа и издателска дейност.
За отбелязване е, че синът на баба Йорданка се заема енергично и през 1875 година издава историческата поетична книга „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” - първото и единствено излязло приживе издание с творби на гениалния ни поет.
Това е един от блестящите поучителни български уроци, които Димитър Горов даде на братята Евлоги и Христо Георгиеви, които отказват да финансират въпросната стихосбирка. А да не говорим , че и лев не отделят за подпомагане въоръжената борба против поробителите.
Един малко известен унизителен факт, който едва ли може да бъде заличен дори и от голямото дарение, което двамата карловци хвърлиха за построяване на първото ни висше школо.
А жаждата за час по-скорошното ни избавяне от робството става все по-неудържима в емигрантските ни среди. Това заставя Ботев, който от 1875 година застава начело на БРЦК, да предприеме вдигане на въстание.
Така се стига до злополучното Старозагорско въстание от 1875 година, което неподготвено, избухва под ръководството на Стефан Стамболов, завършва трагично, жестоко потушено. Падат невинни скъпи жертви, а самият Стамболов по чудо се измъква, спасявайки кожата си от надвисналата смъртна угроза.
Горчивата поука от Старозагорската безразсъдна авантюра разстройва сериозно Ботев и той временно се отдръпва от комитета.
Не така мислят обаче редица негови съмишленици, които заедно със Стамболов се събират под покрива на Димитър Горов в Гюргево. Там от първи ноември до края на декември 1875 г. обсъждат бурно събитията и подготвят бъдещото Априлско въстание.
На домакина се възлагат важни задачи по мобилизирането силите на влашка земя.
Бих определил обаче като своеобразен апогей в житейския път на Димитър Горов страниците, посветени на трескавата подготовка на Ботевата чета, нейното екипиране и въоръжаване и придружаването на войводата на кораба „Радецки” по Дунав със съпругата му Иванка и сестра й Кина.
Страшно е огорчен, когато разбира, че Панайот Хитов и Филип Тотю отказват предложеното воеводство на четата. А подготовката е в пълен ход.
Той е силно обезпокоен, хвърлил е сетните си наполеони за закупуване на нужните пушки, патрони, а сега няма кой да поведе момците, обрекли се вече на жадуваната от векове свобода.
Според някои изследователи пещерецът от Гюргево своевременно открива поета и упорито го увещава да поеме воеводския пост. И радостта му е неизмерима, когато узнава за съгласието му.
Двамата се срещат в Гюргево и старателно обмислят какво още не е направено по нелегалното придвижване на „градинарите”, обсъждайки всички детайли по завладяването на кораба.
А поетът по принцип за всичко се е доверявал и търсел съдействието на своя приятел от Пещера. В това ни убеждава и писмото от 18 ноември 1875 година, с което го моли /за кой ли път/ да му помогне за издаването на в. „Знаме”, за да можел да се издължи на читателите.
Но да се върнем отново в напрегнатите пролетни дни на 1876 година. Димитър Горов зарязва изцяло търговските си дела да подготви немалко свои млади съотечественици, които тръгват по опасния път.
13 май 1876 година. Ботев пристига от гара Филарет в Гюргево. Там с приятеля си от Пещера обсъждат за последно хода на приготовленията.
Превеждат се на френски език текстовете на писмото до капитана на кораба „Радецки” и на телеграмите до влиятелни европейски вестници.
Така се стига до легендарния 17 май 1876 година, когато времето записва едни от най-българските страници в отечествената ни история.
Горов има последни прощални съпреживявания с 19-годишния си брат Атанас, един от най-младите четници, който само след два дни ще загине в подножието на Милин камък, но не откъсва поглед и от напрегнатото изражение на воеводата.
И настъпват сетните съдбовни минути на голямата трогателна раздяла. Братска прегръдка. Ботев, с пламнал необуздаем огън в гърдите, предава на Димитър с играеща от неописуемо вълнение десница своето прощално писмо - историческо завещание на всички български поколения, в което изразява цялата си житейска и философска, високонравствена същност с огнедишащите си горещи слова:
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това… Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш във всичко… Ако умра, то знай, че после отечеството най-много съм обичал тебе…”
На своя най-близък приятел воеводата поверява и своето тефтерче, придружено и от депешите, които трябва немедленно да бъдат изпратени до най-влиятелните европейски вестници „Ла Репюблик Франсез” и „Журнал дьо Женев”.
И Горов, въпреки нечовешките унизителни преследвания, арести и пребивавания в букурещките зандани, с които е удостоен от румънските власти, успява да изпълни сетните заръки на поета. Така оцеляват и стигат до наши дни скъпоценното Ботево тефтерче и легендарното му заветно писмо.
След кървавия погром на Априлското въстание, гибелта на Ботев и голяма част от неговите четници, Димитър Горов не пада на колене и нито за миг не напуска окопите на борбата за Освобождение.
Посреща възторжено обявяването на Руско-турската война на 24 април 1877 година и заедно с Любен Каравелов тръгват редом с освободителите, за да им помагат като преводачи и разузнавачи в тяхното победоносно настъпление на българска земя.
За съжаление в хода на военните действия на 28 юни 1877 година почива внезапно от туберкулоза 22-годишната му съпруга Иванка и това едва ли не го съсипва.
Не по-малък удар обаче му нанасят огромните разочарования, които го връхлитат съдбоносно с бруталното погазване на високите възрожденски идеали след Освобождението.
Не може да го успокои предложената му скромна държавна служба, заболява от неумолимата „жълта гостенка” и на 7 декември 1881 година напуска тоя свят.
Секва един всеотдаен живот, посветен на Отечеството от ранния му изгрев до мъчителния му унизителен залез.
Но неговото светло име трябва да засияе завинаги сред най-ярките имена на забележителните българи.
10 юни 2020 г.